Иска ми се да напиша нещо, но ще е лично, а универсалното пък ще ти изглежда повърхностно и отнасящо се за другите, а не за теб.
От всичко, което прочетох две думи ми се набиха в очите БОЛКАТА и ДЪНОТО.
БОЛКАТА - зависи дали друг ни я причинява или сами си я причиняваме ... - се лекува и времето е най-добрия й лечител. В повечето случаи обаче си я причиняваме сами. И удължаваме агонията, като не искаме да направим крачката към премахването причините за болката. Забелязала съм, че голяма част от хората не умеят да планират и да правят схеми за реализиране на бъдещи събития, които биха искали да им се случат.
Един търпелив човек, /оптимист задължително/ опиращ се на собствените си способности и вярващ в силите си, че ще се справи върви бавно и сигурно към целта, като планирайки бъдещето се отдалечава от болката все повече и не губи вяра в себе си и силата си да докара нещата до ръба на пропастта, за да разбере устойчивостта на това, което е изградил, но и да не се изкуши да ги разруши, ако види, че си е струвало усилието по възстановителната дейност.
Един нетърпелив човек, ще се опита да заличи причината за болката, като си намери обект, който да се справи със собственото му страдание и несигурност... FATAL ERROR обаче ще светне на екрана – защото, ако не се справиш сам, при следващия идентичен случай ще бъдеш още по-уязвим и зависим и ще стигаш дъното, от което ще ти се струва, че излизане няма от страх. Тогава разрушението е като единствен спасителен пояс, но дали е така? Дали това няма да ни доведе при следващия опит до същия резултат? И защо ли все така и пак, та дори и да е бетонирано от всички други страни ?
ДЪНОТО - на дъното отиваме, ако сами пожелаем да бъдем там.
А там попадаме заради страховете си и разбитите илюзии. Заради мечтите ни и онзи модел на поведение, които на всяка цена ни се иска да следваме. И защо ли? Защо ли си мислим, че е провал, ако направим стъпка напред и нагоре. Защо ли си мислим, че някой ще ни осъди за нещо, което е само наша лична работа и усещане за нещата?
На дъното отиваме, когато се чувстваме самотни или неспособни да контролираме събитията. Но всичко е преходно, звездите сменят своите позиции и ако имаш търпение да дочакаш своя звезден миг за да реализираш мечтите и стремежите си – той идва непременно. Но ако си седиш в дупката шанса лъчите на благоприятните звездни влияния да стигнат до теб намалява или направо изчезва.
Ще си позволя да цитирам Vroom – той беше казал нещо интересно преди доста време и го запомних, защото е много сладко
“Как да се отпуснем и разпилеем, като не можем да се съберем”
Събери мислите си и си дай ясна сметка какво искаш, начертай си план и го следвай – това ще те мобилизира и ще се почувстваш отново цялостна. Тогава ще можеш да се отпуснеш и да се насладиш, а може би от този момент нататък купона на живота ти ще започне да тече. Мда... пак забих във философиите на моето мислене, извини ме.
Простете дългия ми постинг – е това е, все такива ще ги свърша :) да не говорим, че бих изписала още 100 пъти по толкова относно болката и дъното и все ще мисля, че не съм казала всичко по въпроса.
Привет на пишещото кралско войнство тук
|