Да, страхотен е. Стихът. Има щрак, нали? Има всичко... което, по принцип, трябва да има в такива неща...
Пък мен гневът ме зарежда. Това, което го казваш за приятелите... Хъм, с тях не съм бясна и не се гневя, много. Е, тръшкам се, скимтя, вия, плача, троша се, раздавам се, признавам си, изхвърлям си всичката гадост и тези, дето останат - е, те тия точно са ми приятелите. Ох, не знам... Май. И ако аз им издържа всичките им неща там, цялата поезия тъпа, щоту имам и такива приятели и трябва да ти кажа, че едва се сдържам да не кажа нещо лошо, защото този човек си го обичам и той си е такъв, аз го харесвам и със заешки уши, но той е приет от мен заради друго, нещо невидимо, заради нещо, дето ме е жегнало. Заради, заради, заради. И в хиена се превръщам, ако някой си позволи да бъде зъл, лош, кретен към някого, когото съм приела и си го обичам, ако ще да е тотално магаре. Но определено ще си кажа, ако се наложи... Виж сега, така и така, смятам, че този стих не е станал... Абе, направо е боклук. Ама пък ето това нещо, дето правиш, свалям ти шапка и те обичам. Пък ти си пиши поезията и така...
Направо да е отвратителен този човек, но аз си го обичам. Как да го контролираш това? Ами, не мога. Не мога с нож да разделя доброто от лошото. Не мога...
Роднини?! Моля те, далечччччч... Аз поне.