се получава като развален телефон... Струва ми се, че мога да изпиша цял том за "послето"... Даже почти обещах на една клубарка, ама пусто - все време не намирам. В тази връзка ми хрумва една фраза от прочетена наскоро книга. Става въпрос за човек, прекарал 50 години с жена си, все още я гледа с влюбен поглед... Как се получава така? "Ами не съм престанал да си я измислям и да се отнасям към нея сякаш все още не съм спечелил любовта й..." Много просто е, ама някак си инерцията много ни влачи. За достоверността на цитата и за неговата приложимост мога да потвърдя с непосредствения си личен опит от едно съвсем близко минала, преливащо вече в настоящето...


А за поезията, на мен еднаква силно ми харесва Ханчев с
"За твойто тихо идване, което все още в мен отеква като звън..."
както и Вийон, неговата дебела Марго и
"сръднята се изниза като пръдня през гащи"

Любовта не е само нежност... Там й е чара де, тя има много лица