Значи какво ми пожелаваш ти, Силвано? Да седя взряна в телефона и да съм готова да обеся дуплекса за връзките на скапаните му обувки. После какво? Да пържа яйца и да гледам с топли очи този той да ги яде...?! Господи! До мен с тигана. И да... олелелелеле. Не, благодаря. Шегувам се.
Всичко това, слава Богу, съм го изпитвала и пак, Слава Богу, не веднъж. Обаче аз защо искам да стрелям, убивам и кълцам този, когото обичам... Ау, изкривих се да я кажа тази дума. Честно. Защо ми иде да му шибна два в хубавото чело и да му извадя очичките, без които или които ме прааат да умиргам, мамаму. Защо ми иде да се скрия вдън гори тилилейски като скивам случайно на улицата някоя си там любофъ, дето ми е направила джигера на решето?
А за поезията... Поезията, поезията, поезията. Имам извратен вкус.
"Кой тук е кавалерът, курвичке...

Не ме гледай така, слънчице?".

Това е поезия. Прости ми, но това е това нещо с буквата л. Който ми твърди, че любовта е нежност, никога не я е изпитвал. Май, като че ли...
А Радичков не го харесвам. Ти пишеш увлекателно. Но това, дето си го написала, е вярно за един отрязък от време...

После:
"Защо приятелките й ме харесват? Защо идват с парфюм и нова рокля. А тя жена ми вечно изморена и с торби..." Или пък... "Абе, я си, я не си..."...
И така....