Луци, категорично съм против насилието - било физическо, било психическо.
Моя баща ми е удрял шамар - и то само един-единствен шамар - само два пъти в моя живот. Първият път съм била малка и нямам спомен, вторият път - бяхме на ливадата. Трябваше да разпръснем сеното. Беше валяло цяла седмица, то почерняло, тежко, а аз някъде около 10-11 години. И не мога да го вдигна. Тежи ми и се разхленчих.
Не зная как го постигаше - но никога не се осмелих да му противореча, както и знаех, че той е винаги зад мен и чувствах сигурност и закрила.
Не зная какво и как е било в семейството на моята дъщеря. Децата, естествено е да се чувстват объркани. И от тяхна гледна точка - мама е лошата, защото ги е напуснала. Те не си задават въпроса защо ги е напуснала, те виждат и усещат нейната липса. За мен това е напълно нормална детска реакция. Моят въпрос тук е: защо бащата не уреди някакво доброволно споразумение, щом толкова ги обича? Като обичаш някой, ти правиш всичко възможно той да се чувства добре. И като чуе някакви такива ултиматуми, да ги стопира. Да им обясни, че с мама няма да живеят заедно, но винаги с мама ще бъдат до тях. Децата имат нужда от двамата родители.
Правилникова много добре определи ситуацията - в случая децата не са цел, а средство. А това е страшно. В което и да е семейство. Децата да бъдат средство в отношенията между двамата родители.
Когато човек осъзнае, че е използван като средство, намразва и двамата. Имах такъв колега. Избяга на 40 години и хич не иска да ги погледне. А те - на годинки, очакват от него някаква грижа и обгрижване, защото старост-нерадост.
"За да намериш правилния начин,
трябва да знаеш истинската причина." Оптимист
|