Преживявала съм сходна травма преди, някога, много отдавна, когато бях още ужасно млада загубих човека, който обичах, само че тогава не беше болест.
Причината, че съм била невнимателна не е това. Просто бях решила, че съм си платила всичко вече в този живот. Бях изгубила една голяма любов, самата аз бях болна сериозно и дълго, разделих се с друг мъж, който много обичах. Считах, че вече съм си взела количеството болка в този живот и че няма какво още да ми се случва. Че няма право, защото съм си платила достатъчно.
Освен това нашето не беше от онова безкрайно щастие, от което чак се плашиш. Беше нормален семеен живот. С нормалните скандали понякога, със сърдене. Винаги с любовта, която слагаше край на всичко негативно и рутинно. Не мислех, че съдбата може да ми вземе този скучен, нормален живот.
И за това може би станах невнимателна. Не ми хрумна, дори до последно, не ми хрумна, че може да го загубя.
И това е още една причина да се чувствам толкова виновна. Ами ако това именно е било щастието, а аз не съм го оценявала истински?
Известно време няма да пиша тук. Прегръщам ви и ви благодаря на всички, но изпитвам просто много силна болка. Не съм в състояние да чуя гласовете ви истински от моя собствен.
Ще се върна, когато съм по-добре.
|