Първо, моите дълбоки съболезнования!
Чета те и искам да ти кажа нещо. Бях на фризьор оня ден при една млада жена (около 35), при която ходя отвреме навреме от години, знам че е омъжена, има дъщеря в гимназията, виждала съм семейството й. На влизане в салона мярнах на вратата на входа (към блока, не към нейния салон точно) некролог на млад мъж, но не се загледах, помислих си колко млади хора умират в България. Докато ми миеха косата се сетих да питам дали познават починалия млад мъж и не мога да ти опиша какво изпитах, когато тя ме погледна и тихо каза "Това е съпругът ми".
Починал преди няколко месеца, тумор в мозъка. Не знаех, че боледувал 2 години. Разказвам ти това, защото тя се питаше същото като теб - не съм ли виновна за смъртта му, защо не отидохме на лекар по-рано, след първия припадък, защо не погледнах достатъчно сериозно на нещата, може би ако бяха открили тумора по-рано... Каза ми, че едва започва да осъзнава загубата си, че е била като вцепенена дълго време. Смяташе, че няма да намери друг мъж като него..
Ти не си отговорна за смъртта на твоя мъж, Ева, както и тя не е. Това е съдбата, която понякога нанася удари, от които е много трудно да се съвземеш. Може би вярата помага в такива случаи и осъзнаването, че всички сме твърде за малко на тая земя и всеки ден ни е подарен. И че трябва да се съсредоточим върху важните неща.
Желая ти душевни сили да преодолееш тежкия момент. Вярвам, че ще намериш смисъл да продължиш и да започнеш пак да се радваш на живота. Сърдечно те прегръщам.
|