Сигурна съм, че решението ми е правилно и съм сигурна, че ще се справя чудесно (може би не веднага, но след известно време).
Това, което ме тормози, е мисълта колко се обичат с детето и че ги лишавам от това да живеят заедно. Ето това е. Още не сме му казали на дребния, мисля да го направим като си намери квартира.
Как да му го кажем? Честно казано, нямам идея и това много ме плаши.

А това че остава вкъщи не го приемам като някаква сламка, напротив, надявам се да е за кратко, тъй като подпухналото му лице ми навява гузни мисли; освен това се разплаква като дребния отиде при него и бяга в другата стая да не го гледа.
Ето това много много ме разстройва.

Анбра, чудесна си, благоадря ти!