Сега седиш и се тресеш от собствената си решителност и смелост...
И се питаш дали не си сбъркала, даже почти нямаш, приемливи за състоянието си в момента, мотиви защо си го направила. От тази позиция си уплашена от действията си и те обхваща чувство на страх и дори безнадеждност. Усещането за край - това е тази безбрежна празнота, примесена с ужас и хиляди въпроси от типа - не можеше ли..., ама ако..., необходимо ли беше наистина... и т.н. от същата серия...
Всичко това е повече от нормално и известно време ще те терзае и няма да ти дава покой. Друг е въпросът, ако приемаш факта на неговото оставане вкъщи като някаква сламка, за която би могла, на зор време, да се хванеш и да започнеш да попридърпваш нещата назад. За да се окажеш в изходното положение. За малко може и да се успокоиш при такова развитие на нещата - виждам, че си се приготвила оттук-нататък всичко да е гадно и отгоре... А така ще си го поотложиш и кой знае...
Да, ще се чувстваш зле. В момента се чувстваш даже по-зле отколкото когато ти е изневерявал, но се е връщал при вас вкъщи. Този етап е неминуем, трябва да приемеш промяната и да свикнеш с нея. Това не може да стане обаче, ако си настроена негативно към желания от теб бъдещ твой живот. Постъпвайки по определения начин, ти залагаш надеждата за нещо по-добро, а никакъв позитивизъм не лъха от теб, никаква вяра, че ще се справиш, а това се очаква - иначе за какво е всичко?
Пак седни и премисли. Ако си убедена, че си постъпила правилно - просто си помогни сама на себе си да изтърпиш кривия период и да започнеш нещата на чисто и с ентусиазъм.
Ако не - то тогава това ще е поредната доза сплашване, дето ще трае от ден до пладне...

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.

Редактирано от anbra на 25.02.07 21:00.