Стоя пред белия лист и ми се струва, че е препълнен, докато всъщност няма нито дума... Емоциите кипят и прекипяват като забравено на котлона прясно мляко. Ахроматични, хроматични мисли ... преливат едни в други, а после се разделят. Стичат се по восъчната ми душа, а после попиват като капки вода в крайбрежния пясък.
Тепърва ще ги осъзнавам. Какво изживяване е всъщност това, да посетиш домът на онези, пред които вратите са стени. Домът на изоставените. Къщата на предадените. Пожертваните онези, които би трябвало да ги обичат най-силно от всичко и всички на света, безкомпромисно, безусловно, безрезервно. Зачеркнатите от онези, които единствени биха поставяли на първо и единствено място животът, и сигурността, и радостта, и грижата, и жертвата....
Организаторът каза, че времето е приятно и ще изведем децата на разходка. Това и направихме. Рисуването остана за следващия път.
Имаше предложение да се върви пеша, но някои от тях като разбраха, че съм с кола и толкова се зарадваха, че едва ги побрах.
Как се радваха на един стар автомобил, който се отваря с дистанционно. И на мартенички с шарени зарчета. И дюнер. Голям. По-голям от този, който го изяжда. И как родителите му живеят с по-малката му сестричка на половин час от него, а то не иска да бъде там... предпочита в уюта на Дома. Къщата на обречените... И как братчето му, живеещо в съседната къщичка, е с по-светъл цвят на кожата тийнейджър, и избягва да общува с малчугана. И как баткото ме пита „Приличаме ли си?“ с надеждата да не повярвам на очите си, че са братя. И как забелязват, че номера на колата не е пловдивски. И как съм приличала на певицата Емануела. И как 14-годишен младеж ме моли да покара колата ми. От тук до кофите за боклук. И как им светват очичките пред пъзела в ръцете им. И как ми говорят на Вие и ми казват „Благодаря“. И животът ги е научил как да се презентират за да бъдат мъничко по-щастливи. Съвсем малко по-истински деца. И как си говорят: „Аз искам да имам джипка като порасна. А аз искам да имам оригинално БМВ, истинско. А ти каква кола искаш да имаш? Ами на мен ми е все едно. Може и да е стара някаква.“
И как ме питат „Кога ще дойдеш пак?“
|