колебаех се известно време дали да пиша, но реших че темата е доволно неутрална и мога да си позволя едно такова мнение
И така по ред на въпросите:
- Надали ще кажа нещо различно - в момента в който разбрах че съм бременна с Боби изпитвах страх, не изпитвах СТРАХ - огромен всеобхващащ и парализиращ сетивата ми за каквото и да било друго чувство.
Излязох от кабинета на лекаря разревана, и мъжът ми дори не разбра в първия момент какво се е случило. Това не беше първата ми бременност, предишните бяха приключили катастрофално, не ми се навлиза в излишни подробности.
- Не само че не исках да говоря, не исках никой да знае - ако не беше неизбежно лежането в болницата до към 5-6 месец щеше да знае само мъжът ми. Беше ме страх, че всичко ще приключи като предишните пъти, исках това бебе, бях мобилизирала всичките си сили за борба за това бебе. Всяка вечер си казвах с облекчение - и днес мина, и със страх си мислех дано и утре мине така. Нямаше ден от бременността ми в който да съм била спокойна - усмихвах се но само аз си знаех какво ми костваше това.
За първи път успях да се зарадвам, когато видях малката вряскаща топка в ръцете на доктора.
- Това е въпрос на който не бих могла да отговоря, аз пишех в този клуб много дълго време, започнах да пиша тук когато вече бях родила и двете си деца и с мисълта че бих могла да съм полезна с опита си, със съветите си, с подкрепата си на момичетата тук.
-Не бих искала да коментирам
- според мен момичетата които са забременели би трябвало да продължат да пишат тук за да помагат на другите тук - ако щете дори и само с ентусиазма и оптимизма който носят в себе си. Друга тема е че понякога остават неразбрани в добрите си намерения.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите