”Напротив, законите на квантовата механика, както ги познаваме сега, не позволяват такава прогностика, каквато вие описвате.”

Мен ме интересува следното. Дали законите на квантовата механика (предполагам визирате принципа за неопределеност) могат да гарантират моята свободна воля, че е наистина свободна? С други думи моят избор зависи ли от мен? Дали човекът е фактор, който може да променя света без да е програмиран за това? Мисля, че няма много общо.

Има разлика между това да не може да бъде определено местонахождението на кванта и това, грубо казано, система от кванти да се държи без всякакъв принцип и закон. Това, че ние можем да определим координатите не по-точно от някаква предварително ясна грешка съвсем не означава, че той може да е ”където си поиска” в този ”обем”. Просто за кванта стандартната ни представа за физиката не е приложима. Това не го прави радикал със ”собствено мнение”.

Смисълът явно е нещо, което не може да се обясни механистично или материалистично. Субективно това е нещо, което носи удовлетворение. Целите на човека са нещо субективно, значи и смисълът е субективен. Ако човек си постави за цел нещо нереално и това е смисълът на живота му какво става? Ми нищо май не става според вас, просто ще бъде по-неудовлетворен от живота си. И какво от това? Друг някой ще има някои моменти на радост и удовлетворение в живота си. Нима за тях живеете? За тези моменти, в които усещате, че сте се приближили до целта си? За предвкусването по пътя и най-вече заради спомените от тях? Заради това ли е цялата врява, заради това ли хората отглеждаме и възпитаваме деца, заради това ли учим по 20-тина години, заради това ли се скъсваме от работа? За малкото моменти, в който достигаме целите си? А после като ги постигнем какво става? Още нагоре до безкрай или просто в един момент нещата се обръщат надолу? Надолуто е неизбежно. Всеки умира, но ужасяваща е смъртта за материалиста, защото му харесва да живее, а вижда живота да изтича. Пълноценно, радостно, триумфално, но изтича. После целият субективен смисъл изчезва заедно с човека. Какъв смисъл е този, който утре не съществува, дори и помен няма от него, а на вас самият няма да ви пука? Какъв е този смисъл, който днес е смислен, а утре е безсмислен? Ще оставите наследство, пример, цели? Но вас няма да ви има, а онези на които ги оставяте няма да са по-добре от вас. Получава се така, че идеите остават като паразит, чиито носител е човека. Те оцеляват, но хората не. Нима една идея е по-важна от човека? От всеки човек и от всички хора? Но така излиза. Излиза, че една идея е по-висша форма на еволюцията, която вмества много човешки животи. Тя не може да ви принадлежи, понеже вие сте много по-нежизнеспособен от нея. Вие й принадлежите, само трябва да ви завладее първо. Винаги съм се учудвал, че е възможно хората да допускат над себе си неодушевени предмети и понятия. От дялани идоли до съвренното понятие за закона. И в същото време да не допускат Бог над себе си. Ако човек умира след няколко десетки години живот просто нищо няма смисъл. Нито животът му, нито успехите му, нито неуспехите му, нито любовта, близките или каквото и да било друго имат стойност. До кога би имала стойност една любов? Докато ме помнят ще каже някой. За субективно чувство ли си говорим? Защото субективната любов просто вече не съществува, както и субекта, който я е носил. Не е ли очевидно, че човешкият потенциал, при който живота би имал смисъл, е да живеем вечно? Нима ви се вижда нормално един продукт на еволюцията да има огромни възможности, а да живее няколко десетилетия и после да изчезне безследно? Онзи примерно Атила, от който трепереше цяла Европа може ли днес да уплаши една мишка? Тогава за какъв бяс му са били тези болни амбиции? Или колко смислена беше целта на Великия Александър? Умрял от някаква жалка болест поради амбициите си на малко повече от четвърт век. Тогава в какво да търсим смисъла? Ако животът се изчерпваше само с това между раждането и смъртта, то смисъл наистина не виждам. А иначе - иначе съществува Бог, съществува и истинско безсмъртие на всеки човек за тези, които го пожелаят.