Така се случи, че първата ми неприязън към Гибсън възникна когато влязох в кабинката на тоалетната веднага след него. Дявол знае, може би това е някакъв техен африкански обичай, а може би нещо друго, но Гибсън не беше пуснал водата след себе си. А беше се изходил по голяма нужда. Много голяма дори. Той се отдалечаваше по коридора с обичайната си замислена походка, леко докосвайки стената с пръсти, облечен в неизменното си яке, което той носи в пек и в студ. Не знам дали Гибсън му е името или фамилията или пък и едното и другото. Всички му викат само Гибсън и това е. Задушавайки се от миазмите, изпускани от зейналата тоалетна чиния, аз пуснах водата. Отмотавайки след това около половин руло тоалетна хартия, аз си постелих грижливо мястото, където беше седял черният му задник, и, стараейки се да мисля за съдържанието на прочетената вчера книга за живота и творчеството на Ван Хойс, започнах да сера. Ароматът от фекалиите на Гибсън все още витаеше между стените на кабинката, смесвайки се полека с миризмата от моите фекалии, и тази смес ме дразнеше много повече отколкото всяка една от съставките поотделно. Струваше ми се, че нашите две съдби са се преплели на някакво фекално ниво, и отсега нататък ще вървят ръка за ръка, като съдбите на двама педали-извратеняци, които не се шибат един друг в задника, а си ядат взаимно говната. Тогава в мен още не се беше родила мисълта да пречукам Гибсън, просто витаеше някакво леко нейно предзнаменование. Това се случи по-късно, когато той на своето дивно наречие ми предложи да отидем заедно да обядваме в кофи-рума. Аз му отказах, под предлог че ще ходя по-късно, но, когато в края на краищата отидох да обядвам, Гибсън седеше пред непипнатия си обяд, причаквайки ме и усмихвайки се широко с белозъбата си африканска усмивка. От него привично ухаеше на някакъв мускус и негърска пот, свежа и с многодневна давност от отдавна непраната му риза и подплатата на неизменното му яке. Той започна оживено да ми разказва за родната му Гамбия, и, без да иска, пръски от слюнката му попаднаха върху моя сандвич. Може би това последното ми се беше сторило, но не можах да се удържа и повърнах право върху масата, за негово искренно учудване и ужас.

Вероятно в този момент, извинявайки се и измисляйки някакви нелепи обяснения и чистейки повърнатото си, аз за пръв път сериозно се замислих, че от Гибсън мога да се избавя само по един начин. По странно стечение на обстоятелствата Гибсън, наопаки, изведнъж много се привърза към мен. Изглежда много го беше трогнало изригването ми върху масата. Може би в Гамбия така е прието да изразяваш приятелските си чувства - демонстрирайки съдържанието на стомаха си, но той започна да ме преследва като сянка, буквално провокирайки ме да извърша грозната постъпка.

Удобният случай се появи една вечер, когато всички сътрудници вече се бяха разотишли, а той по навик се пулеше в монитора. Пъшкайки и разпространявайки около себе си привичното мускусно зловоние, той се приближи към мен, и, облъхвайки ме със смрадта от своята черна с червен кант паст, ме помоли да му заема петдесеттак до заплата. Изплювайки му в отговор едно "джаст а моумент", аз се наведох и измъкнах изпод бюрото предварително приготвеното парче водопроводна тръба, която бях намерил в коридора за пожарна евакуация. Обърнах се рязко и го фраснах по черепа между веждите. Огромните белтъци на очите му щяха да изскочат от орбитите си. Замахнах още веднъж и го халосах по врата. Тръбата леко се изкриви, а Гибсън се струполи по направление на удара като стълб, удряйки се допълнително с тъпата си черна тиква в ръба на ксерокса. Лежеше бездиханен, от дупката в черепа му изтичаше струйка кръв. Аз реших, че всичко това може да мине за нещастен случай, но е необходимо да се избавя от оръдието на убийството. Изскочих в коридора, изтичах до тоалетната и пъхнах парчето тръба под струята. Даже кръвта му имаше черен цвят и вонеше на фекалии.

Когато се върнах в стаята, Гибсън го нямаше на пода. Локвата кръв беше попила в мокета и някой беше хвърлил отгоре няколко листа попивателна хартия. "Вече са го прибрали" помислих си ужасен аз и си плюх на петите.
Тази нощ не спах много добре. През цялата нощ сънувах Гибсън, ядящ от моята чиния любимите ми калмари с мръсните си черни пръсти.
На сутринта отидох на работа. Очаквах да видя полицейски коли, кордони, но нищо такова нямаше. Спокойно влязох в офиса. Всички сътрудници вече бяха по местата си, освен Гибсън. Разбира се. Лежи си той сега и се охлажда в някоя прохладна морга, а ние тук цял ден има да опъваме хомота. Изведнъж се хванах, че завиждам на Гибсън.

Наближаваше обедната почивка и аз, взимайки със себе си сандвичите, тръгнах към кафето. Първото нещо, което видях там беше широката белозъба усмивка на Гибсън. Той седеше с омотана в бинт глава и се тъпчеше с увяхнал сандвич. Като ме видя, той ми махна подканящо с ръка и аз седнах срещу него. Както обикновено, той говореше много, често пръскайки лиги около себе си, върху моите сандвичи и върху лицето ми, и, както обикновено, аз не разбирах и дума от тирадите му заради дивния африкански акцент. Живота си течеше както обикновено...