Тя не разказва често за работата си, видялата всичко лекарка. Тя е малко студена и дръпната, както всички анестезиолози - казва си думата навика да потапят хората оттатък предела, в малката смърт.

Днес доведоха някаква ученичка за аборт. Подготвих я, гледам - гинеколожката стои като гръмната, сестрата и тя в ступор. Наложи се да им повиша тон: момичета, времето тече! Хайде, започваме, стига молитви...
Докторката отегчено се намръщи:
Лежи си такава една - розова, хубавичка - съвсем още дете. А ние трябва да я отваряме като консервна кутия. Бих го кастрирала този сополанко...
Откъде ми хрумна, че е сополанко ли? Може би си има някой възрастен приятел?
Не вярвам. Един мъж би пазил такава красота - това е някое момче, връстник. При тийнейджърите любовта е като смъртта - нали знаеш.
Не, не знам.
Тогава тя ми разказа за Сара:

Мислех си за нея преди двадесет години в една чужда старинна къща. По керемидения покрив почукват ябълки, на масата има бисквити, пропити с коняк, чашка шоколад, католическо разпятие на таблата на дъбовия креват, цигулка върху сандъка. Момиче-цигулка, момиче-смърт...

Мъжът с крив нос спокойно наблюдава с разноцветните си очи суетнята на пеперудката-деветокласничка: затегнах всички връзчици, копчета, ципове - готово, скрих се в пашкула. Боже, къде ми е втората чехла?

Мъжът се усмихва. Но аз чувствам как тялото му трепти на някаква много ниска нота.
- Готова ли си?
- Да, ще тръгвам...
Усмивката изчезва, жълтото дяволско око е по-ярко от зеленото, нежното. Той изпуска думите, като камъни:
Ти крадеш от себе си. Ще си спомняш тази вечер през целия живот. Любовта не трябва да се пести.

Той е прав. Но аз не мога нищо да му разкажа - нито за цигулката, нито за момичето-смърт. Отнасям със себе си неговото проклятие.

Сара.
Тя действително е съществувала. С реално име, семейство, пощенски адрес.
В нейния дом и сега живеят хора. Не просто хора - съплеменници. На Хитлер не му се удаде да изтрие богоизбраното племе от лицето на земята. Главното еврейско щастие е в това, че бесният Ади привързал към коляното израилево още и цигани, славяни, мюсюлмани, прочие неарийци. Автора на "Майн кампф" малко попрекалил.

Не разбирам думата "холокост". Не виждам причина да се сортират жертвите на лова на хора. Ето и моята Сара е само един особен случай. Извън националност, извън времето, извън пространството...

...Казват, че си била червенокоса, с буйни къдрици, с бежови лунички, като библейска героиня. Тъмни очи с пухкави ресници. Ъгълчетата леко отпуснати надолу - само евреите и арменците имат такава форма.

Сред дъщерите на клана Ашкенази се срещат и съвсем руси, но не и ти, Сара. Мисля си, че на немският офицер и през ум не би му минало да рискува преследване заради някакво бледо копие на арийска девойка...

Освен това ти беше последното дете в многодетно семейство, затворено в гетото, като стадо овце. И някоя твоя бабка сигурно те е успокоявала:
Немците са цивилизована нация - философи, поети, музиканти. Нищо лошо не може да ни се случи.
И бърборила, разбира се, за първата световна, за роднини, изучили се в немски пансиони.
Те така повярваха в собствените си спасителни видения, лелките и бабките, че с радост те пратиха на разположение на вежливия комендант на полското градче. И дори твоя баща - разбиращ всичко мъж, разложил на молекули погледа на русия фашист, отправен към момичето-почти дете - не възрази.

Да оцелееш, да живееш. С арийска сперма смесена с кръв, течаща по смуглите крачета, но да съществуваш. Той искаше ти да живееш за него, Сара. Чрез твоето оскверняване, болка, ужас - той беше готов да отиде при еврейския Бог, със всичките си деца, освен най-малката, любимата дъщеря.

Баща ти знаеше за твоята красота, но нищо не узна за твоята любов, Сара.
Фашисткият офицер те отведе в квартирата си - в тази къща с керемиден покрив и градина с рози. Ти вероятно си се запознала с неговата цигулка - той мъкнеше навсякъде инструмента още от началото на полската кампания. Той, разбира се, ти показа семейните фотографии, и ти настръхна пред тази галерия от немски аристократи. Той, без да се мръщи, слушаше бърборенето ти на идиш, а ти слушаше как трепти от желание тялото му, съвършеното тяло на 37-годишен викинг. Теб, малката жена, не можеше да те заблуди шлифованата учтивост, с която той те отведе в стаята с тясното легло.

И, разбира се, той не бързаше.
Настройваше те, като безценната си цигулка. Ние с теб знаем как става това - как бавно се сгъстява около прохладната и празна девойка завесата от мъжка жега и плътна тъмнина. Ти ослепяваш и оглушаваш, като таралеж в мъглата, твоите бодлички и нокти никого не плашат. Тъмнината прониква в теб още преди първото докосване - от нея няма защита.

Той те подготвяше за болката като за музика. И ти зазвуча, Сара.
Не мина и месец, откакто твоите очи на сърна заляха със светлина средновековните улички на полското градче. Ти рядко повдигаше миглите си, но всеки, който попадаше в гъстото сияние, мигом забравяше за войната, за чужденците с квакащи гласове, за кръвта и унижението.

Ти отиваше на пазара и с тънките си пръсти подбираше зеленчуци за своя мъж. И никой не смееше да те нарече немска подлога, както наричаха румените селянчета, ползвани от коменданта до твоето идване. Ти беше дете, Сара. Никой не беше в състояние да обиди детето, влюбеното и доверчивото, защото хората интуитивно знаят: първата любов е нерушима като смъртта...

Той те изпускаше от ръцете си единствено за да хване цигулката. Той и по-рано свиреше почти всяка вечер, но сега гласът на цигулката беше променен, по-нисък - страстта не търпи фалцет.

Обичаше ли те и той, Сара? Не знам. Аз нищо не знам за любовта, като хилаво цвете израстнала върху развалините на арийския род. Сред хората той не беше нежен с теб, нито суров. Но маската на равнодушието никого не можеше да излъже - теб нямаше как да не те желаят, и той те желаеше. Желаеше те и след половин година, през лятото на 42-а, когато Хитлер събираше цялата си свита в Полша. След Адолф за натам си опаковаха куфарите и жените и децата на офицерите-окупатори.

През една топла юнска вечер, когато площадът пред клуба беше пълен с народ, комендантът излезе на терасата. Той дълго те наблюдава, как привързваш розите и поправяш с изцапани пръстчета рижите кичури. После те извика и дълго ти говори за нещо. За какво, Сара? Проклета да съм, ако не е за онова, което е познато на целият свят: "Ти си прекрасна, любима моя, прекрасна си. Очите ти са два гълъба, пиещи вода от извора..."

А после той те помоли да затвориш градинската врата, и ти тръгна по пътечката. Той, без да се цели, стреля в разрошения ти тил. Ти някак свойски се смъкна на плочките, откривайки на света обезобразеното си лице.

Това е всичко. Ако не смятаме това, че същата вечер коменданта свири на цигулката си много по-дълго от обикновено.
След седмица в градчето пристигна млада жена с хубавичко малко момиченце. Русата калпазанка се хващаше за грижливо изчистената от кръвта градинска врата и аха да изскочи навън на улицата. Баща и я хващаше нежно и я вземаше на ръце. Тази лирична сцена беше наблюдавана от жителите на градчето. И всеки един от тях помнеше Сара.

И аз те помня, Сара. Не познавам жена, по-щастлива от теб. Цялата нирвана на твоя кратък живот - пътешествието по градинската пътека. Ти вървеше, любима и желана. Ти нищо не успя да разбереш, когато дворецът от щастие и нежност се разби от парчето метал.

Един средновековен поет е казал:
Любимите ги убиват,
Така е от векове.
Страхливецът - с коварна целувка,
Смелият - с меч в ръката.

На теб ти провървя, Сара - падна ти се вторият вариант.
Ти веднъж спаси и мен, малка библейска палавнице. Само благодарение на теб аз не се гмурнах с главата надолу в реката любов-смърт. Каква е поуката ли? Ако не си жертвата, значи твоят път е убийството. Трети вариант не ни е даден...

Колко е странно да осъзнаеш, че нито аз, нито никоя от милионите жени никога няма да е като теб, Сара. Ти изчезна, без да успееш да разбереш, че любовта умира. Винаги. И с това нищо не може да се направи.


(Из цикъла "Какво е Любовта")