Разбира се, ние спасихме Нгоро. Извлякохме го с въже от сезал и му правихме изкуствено дишане. Счупихме му две ребра, ура! Това "ура" го казвам, не защото се радвам, а защото много приятно се римува. Аз обичам поезията. А и прозата обичам. И блус обичам. Уф, малко се отклоних...
Втората вечер - пак на палатка. Дъждът унило барабани по двойната кевларена подплата. И тримата треперим в пухените си чували, но не от студ, а защото отвреме- навреме в гората се чува бебешки плач, който малко ни смразява кръвта. Защо винаги избират точно този звук за тъпия си хорър. Всъщност, бебето е съвсем реално, видях го през деня като го влачеха някакви обезумели туристи. Първо помислихме, че са го намерили, но те казаха, че ходили до Пукоя /една пещерка до Враца/ и след това дошли направо тук и нямало къде да го оставят. Тяхно било бебето, а утре имало рожден ден /1 г./ и те били решили да го спуснат в Темната, за да има празнично настроение и да запомни рождения си ден. Носеха и торта - голяма, ленива, двуетажна конструкция от папие маше. Приличаше на тия дето най ги обичам - с тежък мазен маслен крем оцветен в ярко жълто. Ние пък цял ден ядохме пемикан и някакви сушени плодове /мушмули/ и стомахът ми стържеше възторжено.
На сутринта станахме късно. До нас младото семейство пускаше бебето в пещерата вързано със сезал и пееха Happy Birthday. Сърбаха таратор от бирени халби, веселяха се страшно, бебето пищеше или пееше, не можах да различа, абе як купон си бяха заформили. Не им се месихме изобщо.
Хванахме влака за София. На гара Бов успях да заснема стар парен локомотив, но веднага дойде някакъв униформен човек с весело стърчащи уши и ми каза да унищожа снимката. Изтрих я от паметта си, но във фотоапарата я оставих.
Пристигнахме в София в 11.49. Объркахме се и слязохме на Подуене, въпреки, че влакът не спираше там. Само намали малко. Е, скочихме де. Наложи се да вземем трамвай за 18 спирки. Друго сюрреалистично не ми се е случвало оттогава.