Ами ние ходихме вече на Лакатник. Беше незабравимо, сега ще обясня защо. Не валя. Не и дъжд. По-скоро нещо като суграшица. С приятелите ми Жоро, Нгоро-Нгоро и Казуист се настанихме на Петрашеви ниви, по-специално на нива N.7. Доста се измокрихме. Малко преди Синия видяхме странна къща /всъщност само основите/, чиито силует на изгряващата луна напомняше средновековен замък /Хоенцолерн, например/. Там не ставаше за спане, защото едни момчета с китара /дълго време висяха на един отвес и свиреха някакви странни обработки на Гершуин/ми казаха, че видели змия. Малка такава, но не е смок, щото смока е голям. Сигурно е гюрза, каза Казуист и тайнствено се изплю на кеца си. Спахме в палатка Тектонка, петместна. Сънувах кошмар, че ме гони голяма говореща котка с каскет на главата и примус в ръка наречена Фагот. Абе, глупости. На другия ден тръгнахме рано. На кота 716 /Вражи дупки/ на Нгоро му се отлепи подметката /тяхната дахщайнска мама/ и той полетя към пропастта до нишата на Академишки. Тя, както знаете е с денивелация -302, та го бяхме прежалили вече. Все едно, след като дълго го викахме и не се обади решихме да го потърсим. Пихме по една темна бира и заслизахме надолу с лека, но тъжна стъпка. Очаквахме най-лошото /в случая - Нгоро мъртъв/. На траверс с Темната дупка го зърнахме. Отдалече, разбира се. Успокоих се, защото не обичам да гледам умрели отблизо, а той явно беше такъв, но беше поне на 4 км от нас. Казуист го разгледа през бинокъла /12х60/ и очите му се насълзиха. Това е поради лошата корекция на бинокъла, каза той. След това той внезапно се напрегна. Разбрах, че ще ми каже, че и втората нощ ще прекараме на палатка, но поне ще има повече място. Не, той тихо исписка и каза, че Нгоро е жив - някак си мърдал и даже произнасял определени думи. Грабнах бинокъла и зачетох по устните му /това го мога от малка/. Ясно различих думите: "Ес-О-Ес бе, идиоти!". Той апелираше за спасение. Хукнахме натам като минахме през Петраница за по-напряко.
/продължава в следв. брой/