ИЗ БИТИЕТО БЪЛГАРСКО ПРЕЗ XII–XIV ВЕК – ЧАСТ I

ОБИКНОВЕНИТЕ ЛЮДЕ

Животът на обикновения човек в България през XII–XIV век, преимуществено селянин, без значение дали е бил свободен или зависим, не бил нито лек, нито охолен, нито сит. Всекидневието било изпълнено с труд, а условията на живот, както впрочем в почти цяла Европа по онова време – мизерни. Археологическите разкопки са установили, че българското простолюдие живеело в полувкопани в земята землянки. Каменната зидария била рядко изключение. Тези землянки или колиби, известни под името „хлевни“ (т.е. „плевни“) и „изби“, били покрити със слама или тръстика и имали по правило само едно помещение с полезна площ между 10 и 20 квадратни метра. Стените на землянките били изградени от преплетени клони, замазани с кал, и предоставяли слаба защита срещу студа и влагата. Общата дебелина на стените (заедно с клоните и замазката) не надвишавала 10–14 см. Подът на землянките бил от трамбована глина и се измазвал с пръст. Византийският писател и сановник Григорий Антиох, прекарал няколко месеца в Средец през 1174–1175 г., с презрение описва жилищата на простолюдието като „задушни колиби, малки хижи от тръстика и всякакви други храсти, дело на пестеливи и неуки майстори, които изобщо не познават съразмерността“.

*****

Едно от системните оплаквания на Григорий Антиох било от храната в Средец и околностите му. Изтънченият и свикнал на гозби от по-друга ръка византиец споменава, че плодовете били с ниско (явно по тогавашните ромейски стандарти) качество – ябълките били „набръчкани и свити“, крушите – натрапени и прилични на „борци, които са се борили помежду си с юмруци и от това са си оставили белези и грапавини по кожата“. Смокините пък били спаружени и без сладост, гроздовете – „с изсушени зърна и сякаш стъпкани с крака в лин, като че ли пристигат отдалеч, останали от мъка само кожа и кости“, а краставиците – „настръхнали с нежни бодли“.
Пак според Григорий Антиох хлябът на българите в Средец и околностите бил направен от трици или от просо, като често от него стърчали цели неовършани класове. И тъй като хлябът бил печен на въглени, бил целият омазан в сажди и пълен с прах. Виното било кисело и „неприятел на стомаха“, тоест явно от него знатният византийски гост получавал киселини. А уловените в реките и езерата риби били „изпълнени с тиня“ и, миришейки на блато, „карат да се отдръпва онзи, който ги приближи“.

*****

Облеклото на българския селянин от XII–XIV век, съдейки по запазените изображения от миниатюрите, се състояло от сводобно падаща дълга риза. Краката обикновено били боси. Но тези изображения най-вероятно се отнасят за селяни, работещи на полето през топлите месеци на годината. Защото съществуват и други описания на обикновения българин, които го представят като здраво навлечен в кожи.
Така например през XIII век Никита Хониат сочи, че на краката си българите носели „обувки, съшити от парче телешка кожа, връв и парцали“, което явно е описание на цървули (този термин е записан още през X век), а парцалите са били навоите, които покривали част от краката.
Споменатият вече Григорий Антиох рисува по следния начин облеклото на българите около Средец: „А жителите на страната могат да се видят винаги облечени в ямурлуци и агнешки кожи. Главите им са покрити с дебело кече, и както казва апостолът, „те са в овчи и кози кожи“ и за да се изразя като него, мисълта ми трябва да бъде насочена към българите.“ Това дебело кече е било явно калпак. За калпаци свидетелства век по-рано Теофилакт Охридски, който отбелязва, че главите на бедняците били „покрити с кече“. Тези калпаци ромеите наричали „калиптри“ и във Византия били известни като „българска направа“.
Кожите и ямурлукът са били дотам характерни за облеклото на обикновения българин по времето на Второто царство (а несъмнено и на Първото царство, защото в противен случай император Никифор Фока нямаше да нарече българския цар Петър „облечен в кожи кожогризец“), че дори се превърнали в елемент на подигравка от страна на гърците. Така например през XIV век в една византийска сатирична творба от типа на баснята дроздът казва на бухала: „Ах храненико български и татароподобни, ах, ти, муцуно българска в ямурлук с качулка, познавам те и знам добре кой си, и отгде си. По род си от Татария, най-долен роб там беше, там повериха ти овце да ги пасеш в планината“.
Последното описание е забележително се само с конкретиката си, но и с това, че указва, че дори и през XIV век в представите на византийците/гърците българите не били някакъв славянски народ, а по бит, облик и произход били близки до народите от степите на север от Черно море.

(Петър Голийски)

*****
Текстът е написан въз основа на: Йордан Андреев. „Всекидневието на българите през XII–XIV век“. София 1992; „Писма на Григорий Антиох“. – Гръцки извори за българската история. Том 7. София, 1966; Петър Ангелов. „Как е изглеждал средновековният българин в очите на византийците“. – История на българите: потребност от нов подход. Преоценки. Част ІІ. София, 1998.

С властта, дадена ми от интернет, обявявам себе си за експерт във всички области!