В началото на 20 век в Мандрица се установява база на Гръцката въоръжена пропаганда. В паланката е формирано просветно дружество "Многообещаваща младеж“ и гръцки офицери организират въоръжена чета от 250 души. Мандрица е освободена от османска власт на 15 октомври 1912 година от части на Първа българска армия по време на Балканската война, но по време на Междусъюзническата през 1913 година отново е заета от османски войски. По силата на Цариградския мирен договор от септември 1913 Мандрица остава в границите на България. На 13 октомври 1913 година в Мандрица се установява чета на ВМОРО. Голяма част от жителите на селото пресичат Луда река и бягат на турска територия, поради страх от възмездие за престъпленията на гръцката чета, където стоят като бежанци 6 месеца и след това през Цариград и Родосто се отправят за Гърция и на Цветница 1914 година една част пристига в Солун, а след един месец останалите – в Кавала.

От 480-те мандренски семейства, 40 остават в България, 100 се установяват в кукушкото българско село Хамбаркьой, прекръстено в чест на Мандрица на Мандрес, 60 в Седес (Терми), 47 в Суроти, 60 в Загливери, 50 в Мущени, Кавалско и в Османица (Калос Агрос), Драмско, 8 семейства (32 души) в Сана, на Халкидика[5], 6 семейства в Урли (Турио)[6], Димотишко, а останалите в Софлу (Суфли), Башклисе (Протоклиси) и Караклисе (Мавроклиси) в Западна Тракия[7] и на други места.