Тук се разглежда само аспекта на финансовата система, но според мен ситуацията в реалната икономика (производство и търговия) е не по-малко важен компонент (причините са комплексни, разбира се). Как се развива процеса? -В началото на 80-те Ю.Корея и Тайван развиват индустрия с масирана помощ от САЩ както като кредитиране и финансиране, така и като преференциално третиране на експорта; -С либерализацията на импортния режим на САЩ в играта се включват Тайланд, Малайзия,Индонезия, а накрая и Китай.Откриват се нови производства, които следват каналите (продуктова ориентираност, търговски канали и т.н.) на утвърдилите се вече компании.Изключително евтината и изобилна работна ръка позволява да се правят първоначално свръхпечалби.В -Инвестиционните проекти се нуждаят от кредитиране.Местните банки, обаче нямат достатъчен финансов ресурс и вземат краткосрочни валутни кредити при високи лихви от частни фондове, които използват за дългосрочно кредитиране (все-пак производство е) в местна валута.Това изглежда разумно през погледа на индивидуалния случай, но предвид острата конкуренция е ясно, че цените ще падат, а разходите са проектирани на възможно най-ниско равнище; -Ниската цена на работната сила има обратния ефект да не генерира заместващо експорта вътрешно търсене. Тук, според мен, е ключа на проблема.Както казваш, пазара на САЩ е грамаден.Но той не би могъл да поеме експорт от прекалено много страни от Третия свят, което от своя страна да развие индустрията там.Необходимо е качване на вътрешното потребление под формата на приходи било за бюджета на държавата-реципиент на инвестициите, било за трудовата сила. В нашия случай високата печалба от експорта се "изяжда" от високите лихви на краткосрочните кредити (защото просто няма друг източник за финансиране), т.е. напуска страната-производител и отива директно в джоба на финансови спекуланти от сорта на Сорос.Ефектът за страната е практически нулев. Забележи, че поведението на правителствата на страните от Югоизточна Азия е насочено към привличане на експортно ориентирани инвестиции чрез либерализация на търговския и финансов режим (както няколко пъти ти предлагаш да постъпва България), докато в примера с Чили става дума за откровени административни ограничения.Бизнесът също се държи по класически модел - агресивен, експанзивен. Та по въпроса за глобализацията. В сегашния си вариант тя винаги ще има точно такъв ефект.Защото поради привилегията да преминава свободно всички граници, финансовият капитал е придобил способността безпогрешно да намира мястото на най-евтината работна сила.Ограничена от националните граници и незащитена от собствените си правителства (те и да искат няма какво да противопоставя на финансовия капитал при сегашната политика на МВФ), трудовата сила се продава сега на минималната си възможна цена. Без глобален свободен пазар на работната сила винаги ще имаме подобна квазилиберализация. Аз нямам, както казах, рецепта как радикално да се промени това.Но една по-мека политика на МВФ спрямо правителствата, приемащи защитни правила за цената на труда, би могла да тушира поне част от тоя проблем.Освен това вероятно МВФ би си спестил спешните интервенции за стабилизация на местните икономики. В политически план разумно ми се вижда обединяване на усилията на страните от Третия свят в защита на техните специфични(както се изразяваш ти - "местни") интереси под форма, подобна на Г-7 или, ако това е разумно - дори като ОПЕК.