В Събота, по Архангеловден засадихме с майка нова черешка. Разнозрейка. Ставала по Кирил и Методи. Сочна и твърда била, но не-хрущялена. Такава поисках. Ако е рекъл Господ до 3-4 години ще роди колкото за опитване. На хубаво място я сложих. По преди там имахме голяма и силна стара череша. Местен сорт. Червей не я ловеше. Плодеше с пъстро-розовки и златни черешки и се услаждаше като вълшебна приказка. И аз и децата ни порасахме по клоните й.
Няма две години след като почина баща ми, старото дърво се покри с клей, сякаш го оплакваше, завехна, усъхна и полека си отиде. Все едно уговрка имаха с престарелия петел. А ние се бяхме разбрали да го оставим до дълбоки старини. И шиповете на краката не му подрязвахме. Бяха станали толкова дълги, че чак се запъваше зарад тях като ходеше по двора. А като се сбереше родата, татко все се шегуваше, че не ни ли стигне скарата, на песнопоеца ще теглим ножа, та да си доядем. Хем да не буди бебоците рано-рано, та и майките им да си доспиват.
Така им било писано. Пръв си отиде татко. Усети ли го някак си или пък от страческа немощ да е било, но оттогава и Петльо онемя. Даже младите ярки спря да при"котква" игриво като им хвърляхме мамулени зрънца и едно друго за ежбина. Преди, по събота и неделя, още докато чуеше, че паркирам и ще изкукурига и огласи радосно тарафа. А след смъртта на баща ми не се обаждаше никакъв и все бързах да видя дали се не е гътнал, докато ни е нямало през седмицата. И една сутрин го намерих възнак да лежи. Не издържа и се пресели и той оттатък, от другата страна на скръбите вести и житейските несгоди.
Тогава на друго място посадих нова череша и ето таз година за втори път плод върза и опитахме от него, но в мкрая на това лято и тя изсъхна: на камък ли щото удари; от многото вода ли дето изплака небето по нас пролетес и на лято - тъй и не разбрах. Божа работа.
Затуй сега насадих фиданката, където си ни беше по-старата ранозрейка.
А изсъхналата посякох. Оставих ствола й само да стърчи като кол - по него тел да опъвам догодина.
После тръгнах за града. Също както Моли - и аз почетох Селския поединично. По съвпадение всички от Варна сме били в един и същи храм - църквата св. Петка. Успях да запаля свещичка към четери след обед.
Видях, че затварят в пет. Значи съм сколасал малко преди края на работното време. Църквите види се за разлика от Архангелите имат такова...
На изхода ме чакаше замислен, голямоглав риж котак. Понечих да го погаля, той понечи да се наежи, но в крайна сметка ми позволи, макар не спря да ме гледа укорно изпод вежди. Предполагам врабка някак си го е укротила дистанционно. Иначе да ми бе посегнал... Подсети ме обаче за нещо си той.
Върнах се да запаля една свещичка и за здраве на живите...
Поверие има по нашия край да се не връща човек за нищо, веднъж щом е тръгнал отнякъде и е прескочил прага, че било на лош късмет.
Ама аз не се връзвам на такива приказки. Суеверията са за боязливите. Живот е какво има да му се плашим, докато го имаме..
|