Re: Последната година... / Контакти / Поколения / 40-50

... много тежка година, недобра година, година на много загуби - човешки, другите не са толкова важни...

загубих много близки хора и хора, които съм чувствала близки... и все някак неочаквано, ненадейно... явно смъртта така и връхлита изневиделица, колкото и човек да си знае, че я има и че е неизбежна и винаги ни "следва на 2 крачки зад лявото рамо"...

през лятото, когато загубих мама и досега непрекъснато проследявам в съзнанието си последната година от живота й, разглеждам го на забавен каданс, повтарям си, какво е казала, как точно го е казала, мисля, какво си е мислела, докато ние, останалите покрай нея сме били погълнати от собствените си мисли... представям си, какво е правела, когато не е била пред погледа ми...

и през цялото време имам усещането, че тя е знаела по някакъв начин, че краят наближава, макар да не го показваше... сега си давам сметка, че е имало някакви симптоми - не, не такива конкретни и отчетливи свързани със здравето, на които да не сме обърнали и тя, и ние внимание...

по-скоро нещо друго, някакво "знаене" отвъд... сега ми се изясниха много от "странните" на пръв поглед постъпки, като това, непременно да отиде и да се види със своя приятелка от другия край на страната, с която от детството си не се били виждали, да направи така, че всички да се съберем на гроздобера - нещо, което не се беше случвало от 20-ина години... да направи някои странни неща, които не са и присъщи... имаше промяна и в поведението, в начина, по който ни гледаше, в някакво тихо смирение, смълчаване, дистанцирано наблюдение... и толкова други дребни нещица, които сега вече придобиват съвсем друг смисъл...

Преди няколко месеца нещо подобно ми мина като мисъл в "периферното съзнание" и за селянина... имаше нещо необичайно в поведението му, нещо нетърпеливо - а той, обикновено беше човек с голямо търпение, нещо невъздържано - а той винаги е правил впечатление със сдържаността и спокойната си увереност...

Някак, напоследък много неща го вадеха от равновесие и с някакво нетърпение се опитваше да въведе порядък в мисълта, в поведението, в разсъжденията ни... да ни каже нещо, което не достига да съзнанието ни, което е съществено, но ние се приплъзваме покрай него... сякаш виждаше нещо, невидимо за нас и отвъд нас...

Сега, като препрочитам разказите му, откривам в някои от тях, особеното прозрение и провиждане на нещо трудно доловимо от вторачения ни в несъщественото, ежедневен тъп и упорит инат да гледаме само най-очебийното... От текстовете му често наднича човешка тъга и дори болка от невъзможността да променим неизбежното...

не, няма да ми мине толкова лесно... няма да се преборя с настойчивото взиране в това, какво е ставало в последните им дни... какво са си мислели, как са ставали сутрин и как са вършели обичайните си дейности, с необичайните пориви и импулси, които неудържимо са ги карали да вършат дребни и незабелижими "странности", които ние може и да забелязваме, но не дотолкова, че да предусетим неизбежното, да променим нещо, макар и дребно, да се сбогуваме подобаващо, да отмахнем лепкавия воал на "майа", наречена живот и да прозрем отвъд "бариерата"...