Беше преди много години, когато се регистрирах в Дир. С влизането си попаднах на безумна тема в някакъв клуб, където всички словославеха любоницата клубарка и плюеха по малоумната съпруга, която отчаяно се опитваше да си спаси семейството. Четох, траях, намесих се - изядоха ме, смляха ме. Всички отборно. В един момент се появи човек, който написа след мен - А така, моето момиче!... от там насетне се сещате. Познавате човека:)
Това мина, но аз се зарових и изчетох почти всичко, което беше написал този "ник". Усещах, че "моето момиче" не е случайно за мен. След всеки ред разбирах, че го разбирам, виждах през погледа му, усещах през усета му за всичко, което пишеше.
Да кажеш, че той беше възпитавал душата ми.
Не пишех след него, но почти всеки ден намирах къде е драснал и четях. Дозата ми спокойствие и кураж.
Една вечер имах лично преживяване и още на връщане към дома, в главата ми се подреждаха думи, които исках да споделя, точно с него - непознатия.
Намерих клубът, в който беше писал последно. Оказа се, че е пуснал тема и .
Така зачетох 30-40. Аз не открих клубът, аз просто вървях след него.
Той е добър, груб, красив, грозен, сърдечен, истински и най-вече ЖИВ.
Защото тъй ми каза -
Само дето думите вече няма да идват.
Събудих се в четири и влязох тук. Нощта изкривява възприятията. Усилва емоцията.
Чувствам се сама, сякаш за втори път загубих баща.
Никой от вас не усещам по подобен начин. Просто има хора през, които Живота преминава и се чувства пълноценен и усвоен. Той, Живота, се чувства така.
Затова съм сигурна, че е успял да вземе едната минута, която исках да грабне.
И всеки ден изгрява слънце, ама...
|