Малко нещо за четене :)
ГЛАВА ДЕСЕТА

ИНФЛАЦИЯТА

Работната сила при социализма не е стока, която се купува и продава по нейната стойност, макар че привидно изглежда така. Но фактът, че работната заплата съвпада винаги със стойността на работната сила, както и цената -- със стойността на стоката, говори за нещо друго. Едва сега се получава точно и пълно съответствие между цени и заплати, което пък именно съответствие изключва всяка възможност за съществуването на явлението инфлация -- защото цената и работната заплата винаги отговарят, точно отразяват стойността, първата -- на стоката, втората -- на работната сила. Те са точно копие, снимка, действителни образи на стойността, а не изкривени такива от кривото огледало на конкуренцията или монопола. Източникът на инфлацията на съвременния капитализъм, резултат от държавно-монополистическото регулиране, е именно този -- че цената и работната заплата са откъснати не само и не толкова от златото (книжнокредитните пари), колкото от стойността. Разминаването между стойност и цена за всички стоки, включително и за стоката работна сила, е необходимо условие за появата на инфлация, то е condicio sine qua non, съществуващо още и в домонополистическия капитализъм. Достатъчното условие -- това е намесата на монополите и държавата във възпроизводствения процес така, че това разминаване се изражда в конфликт.

Още Маркс подлага на разорителна критика принципите на “паричната школа” за абсолютната погрешност на теорията и пагубната й практика в Англия в средата на XIX век. Но и до днес инфлацията се обяснява от тази школа с нереалния и въображаем “принцип на паричното обръщение”, макар опарени веднъж днешните английски банкери да не се опитват втори път да въвеждат банковия акт от 1844 година. Но тъй като “умерената инфлация” е изгодно, доходно нещо за едрия капитал при държавномонополистическия капитализъм, в теорията разни платени агенти могат свободно да се упражняват в красноречие за обяснение на инфлацията, докато на практика се търсят всевъзможни начини за нейното увековечаване. И днес потомците на лорд Овърстоун от двете страни на Океана продължават да обясняват, че “стоките са прекалено скъпи, защото в страната има твърде много пари” [1] . И до днес така глупаво, но със сигурност нарочно (!), продължава да се смесва стойността на стоката със стойността на... парите! Че цената на стоката е едно, а лихвения процент (цената на парите) съвсем друго нещо -- тази букварна истина едва ли се нуждае от коментар, ако върху нея не бе изградена цяла система от лъжи и заблуди. Всеки професор от този елит като бивш студент е бил задръстван в главата си, зазубряйки тази откровена лъжа и след това от височината на своя пост я тиражира, размножава я върху поколения нови прозелити с изгладени мозъци, чиято цел е кариерата! Така се прави наука! Съвременната икономическа наука нерядко отбягва да се нарича политическа икономия, а и тя самата не е такава. Съвременната икономическа наука от Кейнс насам съвсем съзнателно е скъсала с класическата политическа икономия, като в нея е заличена всяка следа и изтръгната всяка представа за генезиса на печалбата и производственото отношение капитал-труд. Съвременната икономическа наука вече се занимава само с най-безопасната за нея област -- паричния капитал, това, което се вижда само на повърхността на икономическия живот. Финанси, кредит, лихвени проценти, ценни книжа -- това е кредото й днес. Но след Маркс буржоазната политическа икономия друго не може и да направи. Кейнс се опита и се провали. Монетаристите -- също. Съвременната икономическа наука Маркс би нарекъл вулгарна политическа икономия.

Инфлацията като явление се наблюдава поради остро или хронично нарушение на Закона за паричното обръщение. Този закон, както всеки закон при капитализма, затова съществува, за да бъде нарушаван! В тази система законите е по-изгодно да се нарушават, отколкото да се спазват, както вече се е изказал Маркс. Така е и с инфлацията и Закона за паричното обръщение -- по-изгодно е той по кейнсиански да бъде нарушаван, за да съществува тя като допълнителен извор на олигархическо богатство.

Според Закона за паричното обръщение количеството пари в обръщение се определя в обратна зависимост от скоростта на оборотите на паричната единица -- колкото скоростта е по-голяма, толкова необходимите пари в обръщение са по-малко и обратно, т.е. при забавен оборот на парите се увеличава тяхната маса. А това забавяне на оборота им се предизвиква включително и от повишаване на цените на стоките. ”Илюзията, че става обратното, т.е. че стоковите цени се определят от масата на средствата за обръщение” [2] беше разбулена още от Маркс, още преди 130 години!

За да нараства количеството пари в обръщение, това означава, че скоростта на обръщение е забавена и ниска. Но тя е само следствие от действието на други причини -- монополите и държавата на съвременния етап -- върху двете функции на парите : като платежно средство и като средство за обръщение, т.е. забавяне на разплащанията както на кредит, така и в брой, както в търговията на едро, така и в търговията на дребно. Изкуствената намеса на държавата и монополите в икономическите закони причинява трайно нарушение и деформации и на Закона за паричното обръщение така, че първо се повишават цените на стоките, а след това на тази основа -- и количеството пари в обръщение. А не обратното! Повишаването на цените е причина, а не следствие на увеличената маса пари в обръщение. А основна роля за повишаването на цените има кредитът, когато той бележи спад, т.е. по време на криза.

“В периоди, когато преобладава кредитът, скоростта на паричното обръщение расте по-бързо, отколкото цените на стоките, докато при намаляване на кредита цените на стоките спадат по-бавно, отколкото скоростта на обръщението”. (К.Маркс, ”Капиталът”, т.III, с.518).

Структурното отношение на две от функциите на парите играе важна роля за съществуването на явлението инфлация -- функциите платежно средство и средство за обръщение.

“Ако обръщението на парите като платежни средства би се увеличило в по-висока степен, отколкото то би се намалило като обръщение на покупателни средства, то цялото обръщение би нарастнало, макар че количеството на парите, функциониращи като покупателно средство, би се намалило значително”. (К.Маркс, ”Капиталът”, т.III, с.530)

Така че инфлацията се дължи не на “печатането на пари” поради повишаване на заплатите, както наивно и демагогски се набива в главите на милиони трудови хора, както се внушава йезуитски на широката публика, а най-вече се дължи на внушителното увеличаване на обръщението на парите като платежно средство, която функция в относителен дял преобладава далеч над функцията им покупателно средство, увеличаване, дължащо се, особено и най-вече по време на криза, на затрудненията и забавянето на разплащанията по огромни финансови сделки. Това изключително превишаване на функцията платежно средство над функцията покупателно средство, изразяващо високия дял на кредитните операции на едрия бизнес пред силно стесненото и намаляващо потребление на средства за живот с пари в брой от милионите дребни спестители -- работниците, се оказва най-важният фактор за инфлацията, видян от неговата чисто парична страна, самият той обаче следствие от дейността на монополите и държавата, а не причина. Този дисбаланс между двете функции на парите се проявява слабо по време на разцвет, но особено силно по време на криза.

“И това действително настъпва в известни моменти на кризата, именно при пълно сгромолясване на кредита, когато става невъзможно не само да се продават стоките и ценните книжа, но и да се сконтират полиците, и когато не остава нищо друго, освен да се плаща в брой или, както казват търговците : каса”. (К.Маркс, “Капиталът”, т.III, с.530)

Именно поради съществуването на функцията платежно средство се появява и неизбежно разминаване между количеството пари в обръщение и количеството стоки в обръщение. Ако не беше кредитът, това не би било така, а би изглеждало много по-просто и ясно -- като средство за обръщение парите винаги биха отговаряли точно, биха съответствували напълно на всички стоки в обръщение. Но това означава човешката цивилизация да си остане вечно на примитивно ниско развитие. Обаче с функцията платежно средство, която е функция на парите на високо развитото стоково стопанство, се разтрогват преките отношения между паричното обръщение и стоковото обръщение, ”паричната маса, която се намира в обръщение през даден период от време... вече не се покрива с намиращата се в обръщение стокова маса. Намират се в обръщение пари, които представляват стоки, отдавна изтеглени от процеса на обръщението. Намират се в обръщение стоки, чийто паричен еквивалент ще се появи едва в бъдеще.От друга страна, сключваните всеки ден и погасяваните през същия ден платежи са изобщо несъизмерими величини” [3] . Разминаването между стоково и парично обръщение е първата предпоставка за едно евентуално общо покачване, при определени условия, на цените, т.е. потенциален фактор за инфлация. Но само толкова, само потенциален. Докато разминаването между стойност и цена е другият такъв фактор -- основен и определящ. Защото дори и да има несъответствие между стоково и парично обръщение, ако не съществува разминаване между стойност и цена, инфлация няма да има!

При съвременното високо развито капиталистическо производство кредитът е достигнал такива висоти, такова развитие, че в сравнение с неговото проявление на парите като платежно средство, функцията им на средство за обръщение е една незначителна величина. И точно затова тази функция -- на платежно средство, поради своята относително голяма величина в паричните функции, е и основен потенциален фактор за инфлация, а не наличните пари в обръщение, които имат минимално значение и влияние върху нея, т.е. многократно повече кредитът в търговията на едро е възможна помпа за инфлация, отколкото продажбите в търговията на дребно. За кого е предназначена обаче тази теория с наивното обяснение на инфлацията като “печатане на пари” заради заплатите? -- За бедните, за да им се внушава, че техните мизерни доходи са виновни за по-сетнешното им обратно стопяване, че техните относително намаляващи работни заплати са причина за абсолютно увеличените стокови цени! Делът на работната заплата спрямо другите доходи в капиталистическото общество -- печалба, рента и лихва, -- както и спрямо целия капитал, е толкова малък, че изобщо не би заслужавал внимание, ако тя, работната заплата, не бе нарочно набедена за фаталния източник на инфлацията. Дори и да има някакво влияние върху нея, работната заплата със сигурност заема последното място!

Разминаването между стойност и цена съществува и при пазарния, домонополистическия капитализъмНо поради господството на златния стандарт, още повече поради липсата на монополизъм като основен начин на производство, както и ролята на държавата, далеч от тази, която има тя сега, инфлация няма или е само спорадично явление. Появата на монополистическия капитализъм променя коренно нещата като слага край на свободната конкуренция, който край съвпада с появата на книжните пари и по-скоро самият той ги въвежда и налага като по-изгодни за себе си. Банкнотите при домонополистическия капитализъм на XIX век не се обезценяват, защото имат и златно обезпечение, освен кредитното. При монополистическия капитализъм в началото на века е отменен златния стандарт и банкнотите вече не се разменят за злато, като така те стават повече и значително повече от действителните потребности на стоковия оборот. Така банкнотите се превръщат в книжни пари, а тяхното препълване в обръщението -- в инфлация.

Днес, когато отдавна е отменен златния стандарт и господствуват книжните пари, ролята на световни пари вместо златото играе валутата на най-силната икономика -- на раздела на два века и две епохи това е щатския долар. Но обезценяването на парите в големи размери следва същата схема, както и по-рано. По време на големи кризи винаги има отлив на злато (сега под формата на US долари) от дадената страна към чужбина. Вътрешното обръщение остава без съответното златно покритие в централната банка, което вместо да се съкращава, препълва с безличието си каналите на обръщението. Силата на парите като покупателно средство пада рязко, което е резултат от техния остър дефицит като платежно средство. Трескавото търсене на пари за платежно средство при крайно ограниченото им предлагане повишава основния лихвен процент до небесни височини поради рязкото, внезапно поевтиняване на парите, в чиято стойност вече се измерват по-малко, много по-малко стоки. Тогава “масата книжни листчета” [4] , ако реално замества 2 пъти по-малко стокова стойност, измерена в злато, то и цената на тази стокова стойност ще бъде съответно 2 пъти по-голяма. Този сценарий на криза в мирно време бе най-цветно илюстриран и многократно проигран в България от 1990 до 1997 година -- в 7-годишната Валпургиева (съчетана и с Вартоломеева!) нощ, когато грабежът на богатите беше като отчаянието на бедните -- безкраен!

Инфлацията, която на повърхността на икономическия живот се проявява като повишаване на цените на стоките при едновременното намаляване на покупателната сила на парите, е само външна проява на монополизацията на възпроизводствения процес. Ето защо при домонополистическия капитализъм инфлацията е случайно явление, само остър пристъп по време на криза, докато в съвременната епоха е хронична болест на умиращ организъм. Отначало монополът е бил кратковременно решение на острите противоречия на капитализма, едно от които е разминаването между стойност и цена. Това не е противоречие между I и III том на “Капиталът”, не е противоречие у Маркс, а противоречие на капиталистическия начин на производство. И отначало монополът е бил негова временна мярка точно по време на криза. Монополът спира автоматичния механизъм на свободно определяне на цените от конкуренцията. По този начин -- чрез монополните цени, едрият капитал печели и оцелява, а дребният капитал губи и загива. След преминаването на кризата обаче монополът става излишен, той става вече окови за свободното развитие на производителните сили. Но докато монополът действува, цените се определят не от средната (общата) норма на печалбата като пазарни цени, а от една силно завишена монополна норма на печалбата като монополни цени. При класическия капитализъм общото равнище на цените на стоките се определя от общата (средна) норма на печалбата. Поради тенденцията й към снижение общото равнище на цените проявява също тенденция към снижение. Ето защо при домонополистическия капитализъм инфлация има винаги точно и само по време на криза, след която свободната конкуренция налага дори тенденция към известно понижение на общото равнище на цените, резултат от тенденцията към снижение на общата норма на печалбата. Но при монополистическия и особено при държавно-монополистическия капитализъм влиянието на общата (средна) норма на печалбата е спряно с цел извличане на монополни свръхпечалби чрез монополни цени. Ако бъдат монополно високи цени, те са повишени поначало -- като причина. А ако бъдат достатъчно дълго време, както в Източна Европа, особено в СССР и България -- изкуствено задържани монополно ниски цени за редица стоки, те биват повишени по-късно по необходимост -- налагат го общественонеобходимите разходи. Това общо повишаване на цените е възможно, само защото над монополно ниските производствени цени има резерв, излишък от съвкупната произведена стойност и така цените могат да догонват общата им стойност -- причината е именно разминаването между стойност и цена за всички стоки.

В наше време инфлацията е станала хронична. Хроничната инфлация е вътрешно присъща, иманентна само на държавно-монополистическия капитализъм, защото е продукт на държавно-монополистическата собственост, продукт на съвременната централизация и концентрация на капитала. Пазарният механизъм на свободната конкуренция никога не води до покачване на цените, дори обратно, докато държавномонополистическият -- винаги, поради изкуственото регулиране на пазара именно чрез цените му. Автоматизмът на пазарното ценообразуване е изместен от регулираното държавномонополистическо ценообразуване.

Един от основните фактори за хроничната инфлация са монополите. Самостоятелното и обективно определяне на цените при свободната конкуренция е заменено от договаряне, съгласуване на цените между мощни монополни групи и обединения. Така, поради изкуствената намеса в икономическите процеси, монополите трайно нарушават и деформират действието на обективните икономически закони на капиталистическото стоково производство, което води до една трайна, продължителна, хронична криза на капиталистическото възпроизводство, чиято външна проява е инфлацията. Ето защо обяснението на инфлацията не се намира само в особеностите на паричната система, на паричното обръщение, на специфичността на книжнокредитните пари като причина, а те са само следствие от действието на цялата икономическа система на монополистическия, а за хроничната инфлация -- на държавномонополистическия капитализъм. Инфлацията се поражда като същност от цялостния възпроизводствен процес на монополистическия капитал с неговата експлоатация, от начина на производство, размяна и разпределение. Инфлацията е само форма на несправедливо разпределение на националния доход, т.е. форма на социална несправедливост в капиталистическото общество. С други думи, инфлацията е форма на експлоатация в това общество -- тя е скрита, вторична, косвена, допълнителна експлоатация в обръщението, освен явната, първична, пряка, основна експлоатация в производството. Инфлацията е един от лостовете на държавномонополистическото регулиране, което е основа на хуманната “политика на доходите” -- регулиране на доходите в полза на богатите, в полза на монополистическата финансова олигархия, на държавномонополистическата върхушка. Инфлацията е нахален и лицемерен начин за ограбване на работническата класа, тя е форма на относителното обедняване на работническата класа -- когато D v<D (v+m). “Спиралата” цени-заплати е измислена от поръчкови идеолози за оправдание на допълнителната капиталистическа експлоатация в обръщението. Такъв мръснишки съвет за “умерена инфлация” за пръв път даде Кейнс -- цените постоянно да изпреварват растежа на заплатите и да се твърди обратното -- с цел, първо, кредитиране на бюджетния дефицит на държавата и второ, за регулиране на конфликта капитал-наемен труд.

Ето защо един възпроизводствен процес върху обществена собственост на средствата за производство, лишен от експлоатация, процес с равноправни отношения в производството и разпределението, отрича възможността за инфлация. Този възпроизводствен процес създава онова обществено отношение на работната заплата като самонарастваща стойност, което именно определя равновесието между цени и заплати, недопускащо такова увеличаване на цените, което означава намаляване на заплатите, т.е. инфлация. Непрекъснатото нарастване на работната заплата като самонарастваща стойност означава непрекъснато нарастване на покупателната способност на работническата класа, на широките маси от населението, което пък от своя страна изключва обезценяването на парите.

Освен това, при този възпроизводствен процес, при тези производствени отношения, не може да се появи и развие монопол, колкото и голяма, колкото и могъща да е дадена фирма, защото тя е принудена да присвоява принадена стойност спрямо своя капитал в същата степен, както и най-малката, най-слабата фирма. Собствеността не позволява на едрия бизнес да погълне дребния, т.е. вторият никога не може да фалира поради гравитацията на първия. Обществената собственост неутрализира именно тази гравитация. Само конкуренцията на частната собственост създава централизацията на капитала, която води пък до монопола, т.е. монополът се ражда от частната собственост, макар че след това я поглъща, както Зевс -- баща си.

Другият основен фактор за съществуването на хроничната инфлация е държавата с нейната намеса в дейността на монополите чрез непрекъснато растящите й непроизводителни разходи. Дефицитът в държавния бюджет е хроничен, постоянен, дължащ се най-вече на лавинообразно нарастващата милитаризация на икономиката. Постоянно увеличаващият се държавен дълг, който днес е станал само досадна неприятност за всеки правителствен екип, е характерен белег за все по-нарастващия паразитизъм, водещ до загниване на тази система. Но при една отмираща държава тази причина за хроничната инфлация -- държавните разходи -- просто отпада. Защото вместо постоянно да търси различни начини да покрива разходите си, включително и чрез емисия на нови книжни пари, такава държава непрекъснато ще съкращава самите тези разходи. Отмиращата държава с намаляването на непроизводителните разходи, с недопускането на държавен дълг, както и на дефицит в държавния бюджет, със съкращаването на държавните поръчки, с облекчената си до максимум данъчна политика ще влияе благоприятно върху стабилността на паричната единица, т.е. и държавата ще отпадне като фактор за поява на инфлация.

И така, основната причина за инфлацията при държавно-монополистическия капитализъм е изкуственото завишаване на общата норма на печалбата -- от монополите -- с т.нар”.целева норма на печалбата”, както и от държавата -- в национализираните отрасли и производства, с цел увеличаване на приходите в държавния бюджет. С други думи, основните причинители за хроничната инфлация са два -- монополите и държавата. При социализма не може да съществува инфлация, защото първо -- няма почва да се развие монопола, тъй като общата норма на печалбата е const и не може да бъде завишавана. Този закон -- p'=const, не допуска монопола, тъй като не допуска частната собственост върху средствата за производство, като по този начин не допуска по-нататък централизацията на капитала, а и капитала изобщо. И второ -- държавата е отмираща, т.е. осъществява се перманентен процес на съкращаване на непроизводителните разходи.

Но при капиталистически производствени отношения и двата фактора със своето взаимно действие отделят, откъсват цената от действителната стойност на стоката, създавайки противоречие и дори напрежение между тях. Противоречието между стойност и цена води до нарушаване на възпроизводството на капитала, което се изразява най-добре по време на криза. Това противоречие, по-слабо при класическия и особено силно при държавномонополистическия капитализъм, води до деформации на връзката между стоки и пари, между равнище на цените и масата пари в обръщение -- противоречие, създаващо инфлация. Но когато цената съвпада със стойността, когато стойност и цена са в хармония, в съответствие, това противоречие просто отпада, а заедно с него -- и явлението инфлация. Липсата на инфлация оказва изключително благотворно влияние върху стабилността на паричната единица, на доходите, на капитала, върху сигурността на инвестициите. При положение, че няма хронична инфлация, няма и постоянно поскъпване на средствата за производство, т.е. при неизменна стойност на парите постоянният капитал не поскъпва и тогава еднакъв стойностен състав на капитала няма да изразява различен органичен състав или пък еднакъв органичен състав да се изразява в различен стойностен състав и с това различна производителност на труда. Напротив. Но това става пак само при съвпадане на стойност и цена, постигано с еднаквата обща норма на печалбата.



--------------------------------------------------------------------------------

[1] К.Маркс,"Капиталът",т.III,с.636
[2] К.Маркс,"Капиталът",т.I,с.146
[3] К.Маркс,"Капиталът",т.I,с.163
[4] К.Маркс,"Капиталът",т.I,с.151