И още малко :)

ГЛАВА ОСМА

КРЕДИТЪТ

1. Централизацията и концентрацията на капитала

Когато Маркс говори за ролята на кредита в капиталистическото производство, той ясно посочва, че образуването на акционерни дружества, т.е. централизацията на капитала, създаваща монополизация на производството, това представлява “отменяване на капитала като частна собственост в границите на самия капиталистически начин на производство” [1] . С други думи, монополизирането на производството е отменяване на капитала като частна собственост, но не и като капитал! Ето това не са разбрали Ленин и всички социалисти и комунисти до ден днешен. Капиталът във формата на акционерен капитал “получава тук непосредствено формата на обществен капитал... в противоположност на частния капитал,” (но е все пак и преди всичко капитал!) “а неговите предприятия се явяват като обществени предприятия -- в противоположност на частните предприятия” [2] . Обществените предприятия на акционерния капитал в противовес на частните предприятия на капитала обаче съвсем не означават обществена собственост на тези предприятия, след като са предприятия на капитала! Ето тук е ключът, разковничето за разбирането и за заблудата на въпроса за собствеността и капитала.

Развитието на централизацията на капитала изобщо не зависи от големината на обществения капитал. Въпросът е дали големината на обществения капитал зависи от централизацията ? -- Също не! Големината на обществения капитал зависи от натрупването, т.е. от концентрацията, но не и от централизацията на капитала. Въпреки заблудата, ”все пак напредъкът на централизацията никак не зависи от положителния растеж на величината на обществения капитал. И това специално различава централизацията от концентрацията, която е само друг израз за възпроизводството в разширен мащаб” [3] . Централизацията на капитала е причина за монополизацията на целия негов възпроизводствен процес -- от производството до потреблението! Докато концентрацията е натрупването на капитала в разширеното възпроизводство. И ако централизацията е пагубен за обществото процес, въпреки първоначалните й изгоди, и може да се отстрани, то концентрацията на капитала е неизбежен и жизнено необходим процес за по-нататъшното развитие на капитала и увеличаване на общественото богатство. Ако централизацията е доброкачествен тумор за развитото стоково производство, който при определени условия преминава в злокачествен, но може при обществен начин на производство да се изреже и изхвърли, то концентрацията на капитала е необходимост, без която не може при всяко високоразвито стоково производство, т.е. и при социализма. Концентрацията -- това е уедряването на капитала със собствени средства и в това още няма нищо лошо. Лошото идва с централизацията -- това е уедряване на капитала, но за чужда сметка! Така че това е една голяма заблуда, една голяма грешка в теорията -- смяната на полюсите за произхода на злото, а именно, че то идва от концентрацията, а не от централизацията на капитала и оттук плъзват всички беди за социализма като практика! А злото за бедната класа идва от капитала като такъв, първо, и от централизацията му, второ. Макар че концентрацията наистина долива масло в адския огън на двете, съчетана с тях. Според всеобщия Закон за капиталистическото натрупване концентрацията на капитала е удавнически камък на врата на бедния, само защото общественото богатство е в частни ръце и затова се натрупва като капитал, т.е. за богатия. Значи концентрацията може да бъде допълнителна, странична, но не и основна причина за обедняването на наемната класа на труда.

Централизацията -- това е “привличането на капитал от капитал” [4] . Точно това привличане, тази гравитация между силни и слаби капитали се овладява и отстранява с еднаквата норма на печалбата, т.е. отстранява се централизацията. Докато концентрацията, т.е. последователното разширяване на производството, трябва да остане и не може да не остане. Без централизация на капитала може, без концентрация -- не може! Не може да няма концентрация и при социалистически начин на производство, защото не може да няма възпроизводство в разширен мащаб.

Грамадните маси капитал могат да бъдат добити или от последователно и постепенно натрупване на един капитал чрез концентрация (и в това при обществен начин на производство няма нищо лошо), или чрез изтръгване от много отделни дребни вече съществуващи капитали, които принудително се сливат в един-единствен капитал чрез централизация (в определена форма на монопол). Централизацията се извършва по два пътя -- или чрез насилствено привличане на разбити, фалирали капитали от един гравитационен център, или чрез “доброволно” сливане в акционерен капитал. И двата пътя водят до монопол. И двата са еднакво немислими при социалистически начин на производствоЕто защо -- поради монопола -- централизацията е недопустима като процес при социализма. Също толкова, колкото и конкуренцията.

От друга страна, концентрацията е твърде бавен процес спрямо централизацията.

”Споените набързо по пътя на централизацията маси капитал се възпроизвеждат и умножават, както и другите, само че по-бързо, и с това стават нови, могъщи лостове на общественото натрупване. Следователно, когато става дума за напредъка на общественото натрупване, в днешно време под това мълчаливо се подразбират и въздействията на централизацията”. (Маркс, ”Капиталът”, т.I, с.693)

Централизацията довършва делото на капиталистическото натрупване като го усилва и ускорява до деня на Страшния съд, който настъпва винаги с началото на всяка криза. Това усилено натрупване с помощта на централизацията носи със себе си заедно с успеха -- и краха, заедно с възхода -- и падението. И причината за това е един от “двата най-могъщи лоста на централизацията” [5] -- кредита, който е източник на просперитета, но и “един от най-мощните лостове за кризите и мошеничеството” [6] .

Голямата полза на обществото от централизацията на капитала това е ускореното развитие в тесните капиталистически рамки на научно-техническия прогрес.

“Светът още щеше да бъде без железници, ако трябваше да чака, докато натрупването доведе някои отделни капитали до такива размери, че те да могат да се справят със строежа на една железопътна линия”. (К.Маркс, ”Капиталът”, т.I, с.693)

Нищо не пречи обаче и при социализма сдружаването на няколко едри производства за постигането на някаква обща цел -- по начин, подобен на акционерния капитал, но без да бъде той акционерен, т.е. фиктивен капитал, а напълно реален. Обединяването на едри предприятия може да става в консорциуми ( в банковото дело -- за крупни строителни обекти ) или под някаква форма на кооперация -- икономически съюзи, синдикати, пулове, корнери, дори картели, но под никаква форма на централизация!

2. Основният лихвен процент

Кредитът е могъщ щит, носещ върху себе си капиталистическото производство и е основа за неговия обществен характер. ”Този обществен характер на капитала се опосредствува и се осъществява напълно само чрез пълно развитие на кредитната и банковата система... Тя премахва по този начин частния характер на капитала и съдържа в себе си, но именно само в себе си, премахването на самия капитал” [7] . Така че кредитът, създаващ обществен характер на капитала, е необходим и при обществена собственост върху този капитал. Тогава, при еднаква обща норма на печалбата, основният лихвен процент има тенденция към спадане с развитие на кредитната система, която оказва натиск върху него, както се изразява Маркс. Заедно с това, трябва да има постоянно отношение между лихвата и цялата печалба, за да бъде в състояние всеки производител да си плаща лихвата, независимо дали тя е висока или ниска според равнището на общата норма на печалбата. Тъй като конкуренцията не оказва абсолютно никакво влияние върху размера на лихвения процент, ние сме улеснени и от този факт, макар че такава конкуренция (между капиталите) просто няма в нашата система. Конкуренцията, има ли я или не, не определя лихвения процент. ”Пазарната норма на лихвата... се определя пряко и непосредствено от отношението между търсенето и предлагането” [8] на паричен капитал.

Ясно е, че при p'=const, т.е. когато общата норма на печалбата е неизменна, то и основният лихвен процент ще си остава неизменен, доколкото в по-продължителни периоди той зависи от нея. Тук трябва да отбележим специално, че основният лихвен процент не може да се повишава от такова нарастване на средната работна заплата, което оставя общата норма на печалбата неизменна. Той може да се повиши само от нарастване на работната заплата, което снижава общата норма на печалбата. Повишаването на основния лихвен процент може да идва от повишаване на търсенето на работна сила в обществен мащаб. Но когато работната сила не е стока такива колебания на цената около стойността й просто няма, за да могат да влияят те върху лихвения процент, съответно върху неговото покачване. Така че самонарастващата работна заплата не води нито до нарастване, нито до самонарастване на основния лихвен процент, просто защото няма повишено търсене на паричен капитал за променлив капитал. Самонарастващата работна заплата не създава по-голямо търсене на паричен капитал за работна заплата, защото общата норма на печалбата си остава неизменна.

Освен това, лихвеният процент при неизменна обща норма на печалбата се влияе благоприятно и от освободеният и лек обратен приток на капитали поради неизменната стойност на парите и разширяването на кредита. ”Лесният и равномерен обратен приток на капитали, свързан с разширяването на търговския кредит... пречи на повишаването на равнището на лихвения процент” [9] .

3. Отмиране на кредита

Обаче възниква на пръв поглед странен, но фундаментален въпрос -- трябва ли да има изобщо лихва при социализма ? Така, както отпада рентата, не трябва ли да отпадне и лихвата ? Въпрос, не без основания. След като собствеността е обществена, това не би ли значело, че заемането на пари за влагане в разширеното възпроизводство би трябвало да бъде безлихвено, като частен случай на привилегирован заем, какъвто е кредитът на ислямските банки, например ?! С други думи, заемане и връщане само на главница, но не и на лихва ? Т.е. не е ли обществената собственост основа на такова заемане -- “справедливо” и нелихварско? -- Не е. Защото обществената собственост не е държавна, но не е и ничия собственост. Тя е конкретна собственост на дадено юридическо лице и само затова е обществена, защото общата норма на печалбата е еднаква в цялото общество, т.е. собствеността е обществена, само защото при производствена дейност със собствени (а не заемни) средства, реализираната норма на печалба остава в същото, в еднакво отношение с всички други производители в обществото, в еднакви отношения на присвояване. Но тъй като икономическият живот налага различни ситуации във възпроизводствения процес, нерядко се случва да се прибегне до използването на чужди, а не на собствени парични средства като паричен капитал, макар и собствеността върху средствата за производство като промишлен капитал по определен начин да е обществена. Тя е обществена, но не обща!!! А за да се насърчава заемодаването в такива случаи, няма друг начин освен с лихвата и лихвения процент! Не може да няма лихва и да не се насърчава чрез нея предлагането на пари, когато в обществото има обективно търсене на такива. Не може да има без лихва и лихвен процент и развитие на кредита, който е най-съвременната форма на разплащане и ще заема все по-важна роля в развитието на обществото, като измества всички други остарели форми на стоково-паричните отношения. Кредитът, който е свидетелство за мощта на едно общество и който ще стане Атлас на бъдещето, носещ на плещите си планините на едрото производство в мега и гига размери, не може без лихва и лихвен процент. Действително, ако в една икономика 100% всички фирми работят само със свои собствени парични средства, лихва няма и не може да има, l%=0, защото цялата печалба остава за собствена употреба. Това в крайна сметка е и целта и когато това стане, лихвата ще бъде ненужна, тя сама ще отпадне от бита и начина на производство.

“Не подлежи, най-после, на никакво съмнение, че кредитната система ще послужи като мощен лост през време на прехода от капиталистическия начин на производство към начина на производство на асоциирания труд -- обаче само като елемент във връзка с други велики органични преврати в самия начин на производство. Напротив, илюзиите относно чудодейната сила на кредитното и банковото дело в социалистически смисъл произтичат от пълното неразбиране на капиталистическия начин на производство и на кредитното дело като една от неговите форми. Щом средствата за производство престанат да се превръщат в капитал (което означава и ликвидиране на частната поземлена собственост), кредитът като такъв няма вече никакъв смисъл... “ (К.Маркс, ”Капиталът”, т.III, с.695-696)

Както посочва Маркс, кредитът ще бъде необходим в преходния период към начина на производство на асоциирания труд, след което “кредитът като такъв няма вече никакъв смисъл”. С други думи, кредитът ще бъде необходим в началото на социалистическия начин на производство и доста време след това -- докато 100% всички стопански обекти заработят само със свои собствени парични средства. И ако не беше пазарът със своите неизбежни деформации върху реализацията на продукта, която определя състоянието, лика на всяко предприятие, т.е. ако съществуваше само производство без пазар, както е при комунистически начин на производство, то кредитът би отпаднал още от първия ден на социализма. Но тъй като съществува обръщение, тъй като пазарът допуска вероятността не само за печеливши, но дори и за губещи предприятия, особено в ранния стадий на социализма, кредитът остава като необходим, докато икономическите условия не наложат неговото отпадане от само себе си. Това означава отпадане и на лихвата и лихвения процент. Тогава печалбата вече няма да има на какво да се разпада, защото рентата, първо, и лихвата, след това, ще бъдат забравени като понятия. Тази разлика между рента и лихва и тяхното различно отмиране във времето, въпреки сходството в съдържанието им, идва от разликата между промишлен и паричен капитал, чиито проявления са те. Отмирането на кредита означава, че сферата на обръщението все повече ще се свива относително, разширявайки се абсолютно, т.е. относителният дял на сферата на обръщението ще намалява в сравнение с дела на производствената сфера, въпреки колосалното си абсолютно развитие сама по себе си. По този начин отмирането на кредита ще бъде следствие от отмирането на всички фактори, които прекъсват производството и налагат да се взема заем докато се реализира произведената вече продукция. Това значи, че ще отмре сезонният характер на всяко производство, особено от селското стопанство, а и самото селско стопанство ще отмре с развитието на биотехнологиите. Все повече пазарът, както в търговията на дребно, така и в търговията на едро, ще се заличава и изчезва в този си вид и все повече ще се видоизменя той като пазар на поръчката, като пазар, работещ все повече на поръчка и по този начин се овладее и напълно прекрати неговата стихийност и ентропия, неговата неопределеност и хаотичност, неизвестността и страха, които крие за всеки производител. Употребата на кешовите пари, т.е. книжните пари в брой, ще бъде изместена изцяло точно така, както преди това те са изместили металните пари. Това може да стане само при изключително високо развитие на кредита и то тогава, когато не само едно богато малцинство, а когато цялото общество, когато всеки, абсолютно всеки негов гражданин разполага с банкова текуща сметка за своите разплащания, тогава чековете “биха станали единственото средство за обръщение” [10] . В едно богато общество без класово делене със съвършено развита кредитна система, единствените пари, които ще останат да циркулират в обръщение, ще бъдат чековете и дебитните карти. И вероятно дебитните карти ще бъдат последната веществена форма на парите преди тяхното окончателно кремиране.



--------------------------------------------------------------------------------

[1] К.Маркс,"Капиталът",т.III,с.504
[2] К.Маркс,"Капиталът",т.III,с.504
[3] К.Маркс,"Капиталът",т.I,с.692
[4] К.Маркс,"Капиталът",т.I,с.691
[5] К.Маркс,"Капиталът",т.,с.692
[6] К.Маркс,"Капиталът",т.III,с.695
[7] К.Маркс,"Капиталът",т.III,с.695
[8] К.Маркс,"Капиталът",т.III,с.425
[9] К.Маркс,"Капиталът",т.III,с.565
[10] К.Маркс,"Капиталът",т.III,с.469