Напълно се присъединявам към повечето мнения, въпреки че нямах сили да ги изчета докрай всичките.
Във всеки случай с Лара си четем мислите буквално. Докато те слушах, също си помислих за чисто психологическия проблем, който може да стои зад това. Ще споделя с теб накратко опита си.

Значи...Вярно е, че проблем подобен на твоя не съм имала. По принцип съм с нормално и доста постоянно тегло - около 48 кг. за ръст 154 см - не съм слаба, но и дебела не съм.
Преди около половин година ме сполетяха изключително тежки неприятности от всякакъв характер - с приятеля ми, с майка ми, с работата, със себе си - при това всичко се изсипа накуп. Такова чудо не ми се беше стоварвало досега на главата, повярвай. Сринах се за броени дни - влачех се из къщи като парцал, беше ми зле, плачеше ми се непрекъснато, нямах сили за нищо. След няколко дни състоянието ми се влоши още повече - видях, че работата е дебела и отидох на лекар. Постави ми диагноза депресия.
По образование аз съм психолог и реших, че съм достатъчно наясно със себе си и подобни диагнози и реших, че това не е истина. Отидох при втори лекар - каза ми същото. Изписа ми лекарства.
Аз обаче стиснах зъби и реших, че няма да пия лекарствата. Беше ме срам - как така депресия, мамка му, та аз съм психолог! Това са някакви екзистенциални кризи, казах си, ще се оправя сама. Не докоснах лекарствата.
Започна една няколкомесечна люта битка - проблемите ми си стояха нерешени (бях безсилна да направя каквото и да било), мъчех се някак да изплувам и да се справя, но с променлив успех. Първоначално бях качила няколко килограма, но после някак неусетно ги свалих, така че това не се задържа като фокус на вниманието ми.
Междувременно бях започнала да пия - не за друго, а защото не можех да спя. Без поне кило вино не можех да мигна. Иначе сякаш живнах малко, но някак не бях същата...едно такова уморено ми беше непрекъснато, нищо не ми се правеше...И нали знаеш - когато дълго се задържиш в определено състояние, започваш да го приемаш едва ли не като нормално.

И изведнъж забелязах как неусетно съм започнала да наддавам на килограми. В началото не се шашках - 1-2 кила е нормално да качиш през зимата уж....Добре ама те взеха да стават повече. Докато се усетя, кантарът закова на 54 кг, а аз изпаднах в паника!!! Сигурно не звучи толкова страшно отстрани, но за моите представи и доста постоянно тегло, ми изглеждаше катастрофално....Чувствах се обезобразена просто...На всичко отгоре дойде лятото - не можех да ходя вечно покрита с широки блузи и панталони.:(((
После отново се влоших...не можех да стана от леглото буквално...Само лежах и се напивах общо взето. Продължавах да пълнея - но вече не смеех да се кача на кантара, така че не знам колко точно е било. Накрая видях, че става сериозно и пак отидох на лекар (3-ти поред). Диагноза - депресия. И пак не повярвах.
Отидох при четвърти лекар - каза ми същото.

Накрая се предадох. Казах си - майната му, ще ги пия тези антидепресанти, пък каквото ще да става! Ако това е начинът да си помогна, така да бъде....

Пия ги вече месец. За този месец свалих 4 кг, при това без някакви кански усилия. Състоянието ми рязко се подобри, ама рязко. Просто почнах да оздравявам. Разхубавих се, започнах да излизам. Купих си обръч, който въртя поне 10 мин. дневно - отделно още поне 15-20 на степъра. Повякога си пускам музика и просто си танцувам - хем се движа, хем се кефя! Почнах да се харесвам - та дори и с няколкото килограма повече, които още не съм успяла да сваля. Днес даже излязох с панталон и впито потниче - нещо немислимо доскоро! Започна да се връща енергията ми, желанието за живот, общителността ми. Спря да ми пука за проблемите, които още не съм решила.
И не ми се яде, повярвай ми! Ям много плодове и пия на корем кисело мляко ДанЪп. Изчезна някогашния ми неконтролируем апетит - сега ям само когато съм наистина гладна, и то по малко - и ми стига и ми е добре. Понякога прегрешавам със "забранени" неща - пица, шоколад - но инцидентнои без чувство за вина. Тялото ми започна да се стяга, а пък знаеш всеки успех как окуражава.

И знаеш ли какво? Имам усещането, че преди дебелеех, защото се чувствах уплашена, застрашена - сякаш се опитвах да се предпазя от страшния, лош свят чрез тлъстина, зад която да се скрия. Сега почнах да се чувствам в безопасност - и тлъстината взе да си отива...сякаш е загубила смисъла си...
Знам, че може да ти звучи налудничаво, но аз наистина вярвам, че това, което става в ума и душата ти, е началото и края на всички пътища в теб. Не смея да ти препоръчам психотерапия, защото не съм сигурна, че самата аз бих но направила. Но понякога помага, казват. Във всеки случай, вгледай се в себе си, разходи се из собствената си душа, виж какво има там и се опитай да разбереш какво те плаши, от какво се браниш...и от какво ти става добре. Общувай с хора, които те обичат и разбират - вероятно дори и в този клуб има такива. Когато се оглеждаш в техните очи, ще се харесваш повече - а това дава сила...

Не знам дали ще ти помогне дългото ми писание, но се надявам поне мъничко да ти даде енергия. Енергия да се бориш за себе си, енергия да се обичаш...и смелост да узнаеш защо не се обичаш...

Ако искаш да си говорим повече, но не публично, можеш да ми пишеш на мейла - anna@iterra.net.

Желая ти кураж и успех!