|
Когато на 21 г. бях бременна с дъщеря си, качих около 40 кг, които си останаха върху мен след раждането на двукилограмово бебе. Мразех се заради външността си и колкото повече се мразех, толкова повече не обръщах внимание на себе си. Бях истинска повлекана - никакви дрехи не ми ставаха, ходех облечена в някакви развлечени чували - колкото да не съм гола. Бедрата ми се протриваха при ходене до кръв и там на това място си имах постоянна рана. Не ми се излизаше никъде, не ми се срещаше с хора, не ми беше интересно нищо. Приятелите ми къде насмешливо, къде загрижено ми намекваха, че приличам на възглавница и т.н. Сещате се...
И така продължи дълги години. Все в тоя вид и все в това душевно състояние на някаква отначало депресия, а после пълна апатия... Натиснаха ме и болести...
Преди 10-тина години, по волята на някакво свръхествено почти вдъхновение един ден си казах, че това няма да продължи повече и ако искам да продължа да живея, трябва да обърна внимание на себе си. Започнах да спазвам режим на ядене и движение - няма да крия, почти нищо не ядях, ходех по 10-15 километра на ден с максимално бързото си темпо, използвах всяка възможност, за да се движа. Костваше ми много усилия на волята, защото преодолявах дългогодишното си безразличие, в крайна сметка себе си преодолявах.
Започнах да отслабвам - отначало повече, после по около 3-4 кг на месец и така - близо година. Не спирах да гладувам и да се движа, започнало беше да ми става навик движението, даже ми доставяше удоволствие. Всеки ден се изпълвах с енергия все повече. С настроение и самочувствие (каквото никога не съм имала). Отслабнах с около 40 кг. Преди носех дрехи номер 54-56, а сега носех 42. Тъй като бях в първа младост, естествено, тялото си отмъсти за загубените килограми - изглеждах мършава, с провиснали кожи, бръчки по лицето и т.н., но важното беше, че се чувствах преизпълнена със сила за живеене, с радост от света наоколо, бях станала по-добра, по-услужлива, по-внимателна с хората, идваше ми да прегърна целия свят.
10-тина най-щастливи години в живота ми бяха тези. Само който е печелил битка срещу себе си, знае за какво говоря.
Но!
Както и да го усуквах, както и да исках да се запомня като тъничка и фина жена, вътре в мен живееше и досега живее дебеланата. Сънувам се дебела, заглеждам се във витрините на магазините XXL, без да искам, преди да седна на някой стол, светкавично ми минава през главата мисълта дали ще ме побере... Т. е. останах си същата.
Дебеланата сега е отново на път да ме победи. От няколко месеца не спирам да се тъпча - никакви моркови и зелета не признавам, разтрепервам се ако не ям сладкиши, бонбони, бисквити. 10 години не бях и поглеждала хляб, сега мога да изям половин хляб, без изобщо да се замисля. Почти никоя дреха не ми става, а старите "от дебелия период" отдавна ги раздадох или изгорих, за да не ми напомнят... Усещам, че все повече ме мързи и да се движа, все гледам да поседна, стълбите до 7 етаж, които преди взимах на бегом, сега ми се струват непосилни.
Лоша работа. Не знам какво да правя. Не искам пак да стана безформеното туловище, което бях. Все още не изглеждам дебела, но то е временно... просто виждам как от ден на ден напредвам в изпълването на огледалото. Не смея да се премеря на кантара, но си знам, че съм качила поне 10 кг, и то за кратко време. Явно нещо в организма ми бушува, а аз не знам и не мога да го спра.
Помагайте! Дайте идеи, усещам как отново ме наляга депресия и как подлата омраза към себе си ме залива с всичка сила. Не искам да се мразя, а започвам...
|
Нещо като история
