Всичко започна на 7 декември в 3.30 след обяд, в 37ма г.с. Тъкмо почистих кухнята и реши4х да си поспя на обяд за малко почивка. Говорих по мобилния със сестра ми и се настаних удобно... И хоп... нещо потече. Едвам отидох до тоалетната, защото водите ми изтичаха със страшна скорост... Поосъзнах се малко и слава богу че мъжа ми беше в къщи и двамата започнахме да опаковаме багаж. Добре че си бях изпрала някои неща за болницата и направо ги напъхах в сакчето. Толкова се бях шашнала, че се въртях като муха без глава и нищо не можех да направя. Цялата треперех от вълнение, страх, очакване... и изобщо беше абсолютан суматоха. Обадих се на доктора да го питам какво да си взимам за болницата, обадих се и на сестра ми да й кажа че се започва но й казах да не казва на родителите ми докато не се разбере кога ще раждам.
И така... потеглихме. Приеха ме, обръснаха ме, направиха ми прословутата клизма – всичко това без въобще да се усетя, стана толкова бързо, а пък и аз бях още много ошашкана. След това ме вкараха в предродилна, за да премерят тоновете на бебка... Там имаше 3 мами на системи. Две от тях бяха супер кротички, а третата издаваше само леки стонове. И аз си казах – абе явно не е толкова страшно. Не е ли!?.... Настаниха ме в една стая, точно срещу родилните зали, с още едно момиче с изтекли води и ни казаха да чакаме – ако започне родова дейност започне, ако пък не на сутринта ще ни я предизвикат със системи. Другото момиче беше там от предния ден и роди същата вечер. Тя си имаше контракции и доста разкритие, така че й включиха системите чак накрая и роди без въобще да я усетя. А пък аз.... откарах си цяла нощ. Опитах се да поспя, но имах контракции на 5 минути и спането не беше много успешно.
На 8 декември сутринта, в 7,30 ми включиха системите – 0 см. разкритие за мой ужас. В 8,15 контракциите станаха болезнени, но търпими. Разкритието идваше много бавно, а аз си крещях на воля. Направо се чудех на онези жени от предния ден – как така не издаваха нито звук!? Една докторка влезе и попита акушерката – “Тя с колко разкритие е?” и като разбра, че съм само с 2 см. каза “Ужас! И толкова много викаш??” Ми такава съм си. Не ми пукаше, че викам – просто си ме болеше. Беше ме страх от болката следващите часове, защото не знаех колко време ще продължи и колко силна ще бъде и само разпитвах. Те ми казаха, че ще получавам по 1 см. разкритие на 2 часа, което ме хвърли в абсолютен ужас.... За щастие имах по 1 см. на час. В 13.00 часа вече не издържах. Молех за упойка, но те ми казаха, че бебка не е слязла достатъчно ниско и има опасност да не мога да напъвам достатъчно, за да излезе. Една от акушерките, Роси (да е жива и здрава!!!) ми държеше ръката през цялото време. Тя ме разубеждаваше да си слагам упойка и ми обещаваше, че до 15 часа ще родя... След 14 часа ми се губят спомените и мислите. Болеше ужасно, без почивка... На няколко пъти само дочух Роси да ми казва, че съм я насинила и да престана да я ритам :І По едно време дойде и докторката – д-р Панова. Провери ми разкритието – 7 см. – щях да умра.... И започна да ми прави разкритие с ръка... за 5 минути стана 9 см. Каза ми като усетя напъване да кажа.... и да почваме раждането. И така – след 20тина минути, в 14,45 родих Анна. Просветна ми пред очите, а след няколко минутки ми я донесоха – малка, мокра, ужасно хубава.... Тогава всичко забравих – моето ангелче просто изтри последните кошмарни часове от главата ми.
Зашиха ме и ме сложиха на количката. Закараха ме до изхода и там се видях с мъжа ми. Като видях очите му се разплаках от вълнение.
След това се започна големият кошмар. Бебка беше родена по-рано и беше на системи за два дена. Това ми попречи да я слагам да суче, а на 3тия ден гърдите ми се напълниха с кърма. Понеже каналите ми бяха тотално запушени гърдите ми щяха да се пръснат. Биха ми инжекция за отпушване и полека лека започнаха да се освобождават. На следващият ден ми дадоха бебка, но тя не искаше да суче, защото беше свикнала на шишетата с които я хранеха.. Изживях един малък кошмар – препълнени гърди, бебка не иска да суче и същевременно плаче от глад... И аз си ревях заедно с нея, а от болницата няма кой да ти помогне. Полека лека тя започна да суче, аз си цедях гърдите и се виждаше светлина в тунела. Да ама не. Вече 5ти ден, а аз си кеся в болницата – бебка има жълтеница. Изписаха ни на 8мия ден. Няколко вечери подред си ревях – имах само едно запарващо легло, ужасно метално шкафче и бебка, която трябваше да гледам в полеви условия, без какъвто и да било режим на хранене, спане и будуване. На изписването бях ужасно недоспала, изморена, гладна и жадна за домашен уют. Бях и много щастлива, защото най-накрая бяхме заедно с тати и бебка и някак имах неговата неимоверна подкрепа за всичко което правех – кърмене, спане, будуване и всичко.
И така се започна нашето гледане с бебка... Сега, за съжаление тя се опитва да се отбие, а пък и на мен кърмата ми е много малко, та трябва да я дохранвам. Но педиатърката ми се струва жена на място, така че ще имам и нейната покрепа.

Ами това е. Стана доста дълго, надявам се не досадно

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите