|
Здравей, приятелю!
В следващото, сигурно и последно съобщение ще приключа с темата, като представя решението на задачата, експерименталната проверка, приложенията и следствията, но това е свързано с изчисления и чертежи, затова ще отнеме няколко дни.
Казвам последно, защото ваканцията ми изтича, както знаеш, и нямам време за пълноценно участие в дебатите, а не защото съм обиден някому, както твърди една кака-сврака.
В тази връзка заявявам, че въпреки известните разногласия с господин Бобо, аз нямам никакви претенции и забележки към неговите действия в качеството му на модератор.
За разлика от онзи безпринципен дръвник Чандра, който изтрива за щяло и нещяло, най-вече това, което не разбира, или не му изнася, в този клуб не съм забелязал подобни извращения.
В това съобщение отговарям на твоите въпроси.
„Аз още не съм наясно за каква антигравитация ще говориш.. Ще изчакам да изясниш позициите си и едва тогава ще се включа.” (Петков)
Целта на темата, и най-вече крайното решение ще покаже, че понятието „антигравитация”, което обикновено се тълкува като „изчезване, екраниране на гравитацията”, няма този физичен смисъл, който му се приписва.
С моята работа искам да докажа, че „олекване” на телата при ротация около централната вертикална ос е възможно, по-точно - закономерно, и се дължи на възникването на радиална инерционната сила, ефектът обаче е няколко десетки и повече пъти по-слаб в сравнение, примерно на съобщеното от японските учени олекване.
За онагледяване ще трябва да се ползва следващия чертеж:
Тук ще изтъкна някои възлови моменти, които дават представа за същността и насоката на изследването.
Надявам се това съобщение да спомогне и за преориентирането на Гери, който не е никак уверен, че при ротацията на тялото (примерно 1, фиг. 1а) около вертикалната ос 0С, радиус-векторът R на избраната точка (1) също извършва ъглово движение (въртене) около ос, която пресича центъра (С), лежи в екваториалната плоскост и сключва прав ъгъл с R.
За целта обаче „добрата леля Википедия” и „чичо Гугул” няма да помогнат - иска се въображение и собствено рационално мислене, на които, надявам се, той е способен.
Става дума за така яростно отреченото от него възникване на радиалната инерционна сила съгласно изведената по-долу зависимост
(а) F = m*W^2*R = m*V^2/R
където m е масата на движещата се материална точка, V е периферната скорост на същата точка (примерно т.1 от фиг.1а), W е ъгловата скорост на радиус-вектора R спрямо системата на земното поле с начало в центъра (С) на полето и неизменно ориентирани по равнината на махалото оси.
Първо ще изследваме следния мислен опит. Приемаме, че точката 0 лежи на южния полюс на Земята, откъдето изстрелваме по направлението на меридиана снаряд (1) с маса m и първа космическа скорост V, перпендикулярна на радиус-вектора R, в резултат на което снарядът ще обикаля Земята по кръгова орбита, ъгловата скорост W на вектора R се изчислява от израза
(б) W = 2п/T = V/R,
при което R се върти около ос, която пресича центъра (С) на полето, лежи в екваториалната равнина и същата ос сключва прав ъгъл с радиус-вектора R.
Трябва за пореден път да се подчертае, че този център (С) не е никак случаен.
Всички тези строго определени елементи на орбиталното движение - радиус-векторът R и орбиталната скорост V , ъгловата скорост, импулсът и центробежната инерционна сила - , които се потвърждават с голяма точност от опита, същите се изчисляват по дадената зависимост (а) и се отчитат спрямо абсолютната система на Нютон, с начална точка в центъра (С) на полето и ориентирани по равнината на махалото оси.
Тази отчетна система не е произволно въведена, тя е привилегирована, „избрана” е от природата, а заслугите на Нютон се свеждат до нейното откриване.
Нека се прехвърлим сега към изобразения на чертежа (фиг.1а) пример, където същата материална точка се движи в хоризонталната равнина (L) по окръжност с радиус r и произволна по големина скорост V, чийто вектор е ортогонален едновременно на радиус-векторите r и R.
За движението на точката (1) и векторът r около централната вертикална ос, няма спорни проблеми – „хоризонталната” в случая центробежна сила се изчислява от изразите
(с) f = m*w^2*r = m*V^2/r ,
гдето w = 2п/t = V/r е ъгловата скорост на радиус-векторът r , който е ортогонален спрямо оста на въртене 0С.
При движението на същата точка (1) обаче се установява, че радиус-векторът R с начална точка в центъра (С) на гравитационната система описва конична повърхност с дължина на основата 2пг; значи векторът R мени своето положение, и очевидно се променя ъгълът на R спрямо осите на същата централна система.
Този ъгъл може да се изчисли като се извърши „разрез” на конуса по образувателната R и след разгъване в равнината на чертежа ще имаме равнобедрен триъгълник с дължини на бедрата R и трета страна - дъгата 2пг, която е съвсем незначителна по дължина в сравнение с R (земния радиус) и се приема като права линия.
След тази операция, ъгълът на промяната фактически е заключен между двете бедра и се изчислява по синусовата теорема от формулата
(д) sin ф = 2пr/R = ф (в радиани) , тъй като ъгълът е много малък.
Ъгловата скорост W на радиус-вектора R се определя от израза
(е) W = ф/t
(ж) t = 2пr/V е времето за една обиколка на тялото (1) по хоризонталната окръжност (с радиус r), и след заместване се получава изразът за ъгловата скорост на големия вектор R, който в случая съвпада с радиуса на Земята
(з) W = ф/t = 2пr/R*t = V/R.
За да си представим мислената ос, около която се върти векторът R, започваме изследването от един начален момент, когато върхът на същия вектор се намира в точка 1 (фиг.1а).
За един безкрайно малък отрязък от траекторията след началната точка (1), оста, около която се завърта R, пресича центъра (С) на полето, лежи в екваториалната равнина, по направление, което е хоризонтално в равнината на чертежа.
Във всеки следващ момент мислената ос на въртене ще се завърта в екваториалната равнина, но във всички тези моменти ще сключва прав ъгъл с радиус вектора R.
Съгласно горните разсъждения, налице са абсолютно всички условия за възникване на радиалната центробежна сила в съответствие с формулата
(а) F = m*W^2*R = m*V^2/R ,
където векторите V , R и оста на въртене са взаимно ортогонални във всеки момент на процеса.
Доказателството е логически безупречно, категорично, и достатъчно, макар че има още два начина за извеждане на същата формула – от закона на Кеплер за двойната площна скорост, както и от закона за момента на импулса.
От зависимостта (а) следва, че понятието анти-гравитация няма магическия смисъл, който му се придава. При движението (ротацията около вертикалната ос на симетрия) на телата (1, 2) при дадените условия, в действителност би следвало да възниква познатата инерционна сила, наречена на шега „подемната сила на летящите чинии”, която наистина изигра лоша шега на своя автор.
За проверка достоверността на формулата (а) всеки сам може да преизчисли резултатите от опитите на двамата японци (Hayasaka, H. & Takeuchi, S. Phys. Rev. Lett. 63, 2701−2704 (1989)), при които началните условия са:
12 000 оборота в минута, тегло на ротора 175 грама, диаметър на ротора 2 см. (ако някой се заеме да изчислява, резултатът се получава в Нютони, трябва да се превърне в кгс)
В съобщението на японците се твърди за „олекване” тежестта на цялото устройство с 11 милиграма.
Техните най-сериозни опоненти (T. J. QUINN & A. PICARG) според източника , препоръчан от Гери, откриват олекване едва 5% от измерванията на Hayasaka, H. & Takeuchi, което обаче почти съвпада с резултатите от нашата формула (а). Точните пресмятания ще поместя в следващо съобщение.
Единствен, но решаващ за сега недостатък на даденото по-горе нестандартно приложение на известната формула (а) е новостта на приложението, което по правило, в началото винаги се отхвърля и заклеймява от ортодоксалната наука, макар че тука достоверността на приложението на този етап е доста категорична.
|
Re: Олекване на телата при ротация [re: Петко Марков Петков]
