откъса от книгата, по която работиш. Чела съм всяка дума, написана в този, а и в много други клубове, форуми, книги, списания и вестници, посветени на проблемите на алкохолизма. Прочетох няколко пъти и това, което току-що си написал. Още не мога да си обясня агресията ти срещу мен, но и няма кой знае какво значение това. По-скоро искам да ти кажа с какво впечатление оставам след прочитането на последния ти, на предпоследния ти, на всеки постинг - твой или на хората, които пишат тук. Както и на цялата огромна литература на български, руски, английски, която съм прочела. Това впечатление за мен се изчерпва с една дума - безнадеждност. Огромна безнадеждност лъха и от току-що написаните от теб думи. На конкретни въпроси да се теоретизира - това е безнадеждност. Сигурна съм, че знаеш колко по-лесно е да събориш бетонна стена, отколкото да разговаряш разумно и нормално с алкохолик. Писанията на местните (от клуба) алкохолици го показват ярко. Постингите им съдържат от откровени безумия до шизофренични прозрения, от папагалско повтаряне на заучени клишета до опити да играят главната роля в театър на абсурда, наречен аз - алкохоликът.

Нищичко, нито дума досега не съм прочела за това как да помогнеш на алкохолика. Не как да го тикнеш в лудницата, а как наистина да му помогнеш. Нито дума рационална не съм прочела и за това как да съхраниш себе си, който си завъртян в порочния кръг на съзависимостта. Само теории, само празни фрази за интервенции, за любов, за търпение.

Не упреквам теб. Сигурна съм, че ако беше измислено лекарство срещу алкохолизъм, щеше да е лесно. Ама не е.

И с риск да те ядосам още веднъж, ще те попитам и друго: Имаш ли лична, конкретна, непосредствена представа от някое т. нар. общество на съзависими? Знаеш ли как протичат срещите им, присъствал ли си? Не смяташ ли, че един отчаян съзависим има нужда не от срещи със себеподобни, а от срещи с други хора - щастливи, позитивни, успели. Отиването на сбирка на съзависими не означава ли, че отново се потапяш в кръга на същите до повръщане известни ти проблеми? Трябва ли вместо да прочетеш една книжка с вицове или да се разходиш из парка, да отидеш на събрание на болни хора, за да слушаш техните истории и да си казваш: бе и аз съм зле, ама има и други зле? С кого се борят Ал Анон? С демоните на алкохолиците, или със собствените си демони? Как си помагат? Бършат си сълзите един на друг и взаимно се окуражават, че шибаният живот все някога ще свърши и да чакаме с трепет края на мъките си?

Къде е моята крайност? В това, че се опитвам да ти покажа и друга гледна точка? С какво те засегнах? С това, че се опитвам да дискутирам с теб тема, която вълнува мен и още хиляди хора? Смяташ ли, че нашите личности имат значение за тази дискусия? Аз не смятам. А пък ако съм те огорчила - прощавай.

Не, не искам да съм съзависима, нито да съм Ал Анон. Дори и да съм такава, искам да се излекувам. И аз като теб и както всички човеци съм се родила на тоя свят, за да живея щастливо и спокойно. Е, така ми било писано, не успях. Поддадох се на мътния прой на алкохолик, който ме завлече и ме удави.

Имам ли право на реанимация според теб?
Имам ли право да стана "клиентка" на някой като теб, или твърде много рискувам да ме изгони от студиото си? Има ли някой, който би ми повярвал колко много страдам и да ми помогне с нещо конкретно, за да се спася? Има ли начин да върна любовта и уважението на единственото си дете? Има ли начин да покажа на това дете, че не е нужно да повтори моята съдба. Има ли начин да попреча и на нея да се случи същото, което се случи на мен?

Нито една врата не затворихме с нашата дискусия, а отворихме хиляда.

Затова и ти казах помилвай ме. Имам нужда единствено от милост. Ако у тебе няма милост, дискусията ни наистина е излишна.