Ами чудесно.
Какво противоречи на мисления експеримент предположението, че пространството-времето ще се опита да заеме оптималното си състояние? Ако материята изкривява пространство-времето и тази материя "изведнъж" изчезне, то какво пречи и кривината да изчезне "извднъж" в точката, където се е намирала изчезналата материя, а после със скоростта на светлината да "изчезва" и във всички останали точки, в които я е имало, когато я е имало материата?
Не мисля, че има някакъв парадокс в такъв мислен експеримент. Кривината на пространство-времето предполагам е логиччно да "изчезне" горе-долу по-същия начин, както и светлината от Слънцето.
Но въпросът беше малко по-общ - как там, където все още я има кривината, ще има каквато и да е информация, че не би трябвало да я има? Т.е. докато на Земята Слънцето си свети, ще има и гравитация. В "момента", в който ние разберем, че Слънцето е изчезнало, тогава няма да има и гравитация. Не съществува начин да има момент, в който на Земята да "знаем", че Слънцето е изчезнало, а гравитацията да си я има. Мисля, че заблудата за парадокс тук идва от заблудата, че съществува някакъв момент в който Слънцето е "изчезнало", а то продължава да се вижда и да "привлича" Земята. Но такъв абсолютен момент не съществува.
Затова и помолих да опишеш процеса, мисловно разбира се, по "изчезването" - преполагам, че така ще стане малко по-нагледно какво и кога се случва според всеки от наблюдателите.
|