11. Падналият ангел
(2 дни по-къдно)
- Какво е съобщението, irreal?- Ghost буквално връхлетя в командната зала.
- Ами... някакви координати... Не са ми познати. Проверих и по картите – за посоченият район няма никаква информация.
- Как така?
irreal само сви рамене:
- Няма... Къде е Maystora?
- Тук съм! Какво е станало?
- Преди няколко минути получихме съобщение от сенатор Хаман... Координати, за които няма никаква информация... Проверих! Да не е кодирано?
- Не мисля. Покажи го на екрана.
Пръстите на момичето зашариха умело по клавиатурата.
Когато цифрите се появиха на екрана Maystora пребледня:
- По дяволите! – изруга тихо – Какво е намислил този път?
Ghost също не изглеждаше въодушевен от видяното. Явно и двамата знаеха за какво става дума, но irreal ги гледаше озадачено и дори малко изплашено.Разбираше, че се е случило нещо важно. Реши да си спести въпросите.
Ghost пръв наруши мълчанието:
- Какво ще правим?
- Нямаме много голям избор. Ще трябва да направим това, което се иска от нас. Дано сенатора наистина знае какво прави! – замисли се за миг и се обърна към Ghost – Намери Diavolo и я прати при мен. Трябва да говоря с нея. А ти – обърна се към irreal – отивай да спиш. Аз ще поема дежурството.
- Слушам, шефе! – това беше първата заповед, която прие с охота, през последните 2 дни. Все още не можеше да преглътне факта, че отново трябва да спазва някакви тъпи правила. А конското на Maystora още й държеше влага.

Двамата тръгнаха заедно по коридора. irreal дръпна Ghost и спря. Вече не можеше да се стърпи:
- Какво е това място?
- Ами... Не съм съвсем сигурен. Никога не съм бил там и ми се ще в крайна сметка да не се налага да ходим...
Той продължи нататък, но тя го спря отново:
- Какво ще правим там?
- Трябва да приберем нещо...
- Пфу... Ама и ти си един! – тя се нацупи и се запъти към каютата си. Почувства се гадно, че отново е пренебрегната и че не й казват нищо. Явно трябваше да свиква с това...

***
- Да не си се почувствал твърде самотен? – в гласът на Diavolo прозвучаха иронични нотки.
Maystora се направи, че не я чу:
- Исках да поговорим!
- Няма за какво...
Maystora се обърна към нея. Едва сега забеляза колко се беше променила за тези пет години. Хлапето, което познаваше по-добре дори и от себе си, вече го нямаше. Пред него стоеше една непозната.
- Сенатор Хаман иска цилиндрите...
- Какво? – Diavolo почти извика. Изпита натрапчивото желание да седне някъде. – Какво е намислил този път сената?
- Представа си нямам! Дори не съм сигурен дали всичките му членове знаят за това нареждане.
- Невъзможно! Хаман никога не би действал сам!
- Е, нещата малко се измениха! Хаман не е напълно съгласен с действията на сената. За разлика от другите той е склонен да рискува... От друга страна аз съм под негово пряко командавене и съм длъжен да се подчиня... без да задавам излишни въпроси.
- Разбирам! – в погледа й се четеше загриженост. – А каква е моята ролята?
- Трябват ми кодовете за хранилщето!
Diavolo се изсмя високо:
- Така значи! И защо реши, че ги знам?
- Всички от екипажа на “Скитник” ги знаеха. Това влизаше в задачат ви!
Това я ядоса:
- Това ли било? За това ли толкова настояваше да се върна с вас в Зион? Заради кодовете на проклетото хранилище?!
- Не! Получихме заповедта тази вечер.
Тя се вгледа в него.
- Щом казваш! – в очите й пресвяткваха ярости пламъчета – Само да не е поредната лъжа. – тя сви презрително устни – Защото за разлика от теб, аз все още ти вярвам, както някога... Дано не съжалявам след това...
- Няма! – той го каза толкова тихо, че тя не го чу...

***
Дали защото за първи път напускаше “Stormbringer” и вече я гонеше параноята, но irreal беше доста очудена от огромните размери на това странно място. Докато пренасяха цилиндрите тя току се спираше и се зазаяпваше нанякъде. Ghost все трябваше да й напомня за какво са дошли.
- Какъв е този шум?- спря се irreal за пореден път.
- Прибоя... Намираме се на около 50 метра под морското равнище.

Diavolo работеше мълчаливо. Наслаждаваше се на тихия ритмичен шум, идващ сякаш от нищото. Искаше отново да се качи на повърхността... Да се почувства отново свободна...
Трябваше да отвори още две хранилища и после щяха да се върнат обратно на “Stormbringer”, а след това...Зион. “Ама че си глупачка, малката! Избяга от един затвор, за да попаднеш в друг! А единствения човек на който можеше някога да разчиташ, да му се довериш безрезервно, те мисли за предателка! Добре си ги надроби...”
irreal се приближи безшумно към нея:
- Готова ли си?
- Моля?- Diavolo се стресна от изненадващата й поява.
- Попитах те, дали си готова!
- О...Да! Това е последното... – тя отвори хранилището и извади от там дълъг около половин метър метален цилиндър. Изглеждаше съвършено гладък. Само в единия си край имаше някакъв съвсем малък, черен правоъгълник.- Готово! Ето, вземи го и го занеси при останалите.
irreal се поколеба за миг и тръгна.

Скоро всички се промъкваха през тесния тунел към “Stormbringer”. Diavolo и Maystora вървяха последни.
- Какво се случи там?
Diavolo не очакваше, че Maystora ще я попита точно това. Тя го погледна с искрено очудване и дори малко задоволство. Може би имаше някакъв шанс да й повярва отново.
- Кажи ми истината! Без увъртания и без да премълчаваш каквото и да било...
Тя се спря и се усмихна леко.
- Наистина ли искаш да знаеш?Всичко! Цялата истина? – пое си дълбоко дъх, сякаш с облекчение – Добре! Ще ти разкажа! Но първо искам да ти покажа нещо! – Тя тръгна обратно, търсейки нещо. След миг освети с прожектора, който държеше в ръка, един страничен проход. Входът му беше полузатрупан със срутени скални отломки, за това никой не го беше забелязал до сега. Тя се отправи към него и Maystora я последва...

Впрочем, как може да обядва човек, без да си е изяснил има ли Бог?