Ето и една част от мен. Имам и едно предложение към вас - нека всеки дава някакво заглавие на своята част, за да не се развива историята просто като номерация. Също така може да вкараме и нов герой - човик, който служи на Матрицата - заради влест, пари или други облаги.
Ако идеята ви допада - следващият автор можа да го вкара в историята.

Адаптация

irreal седеше в каютата си и се опитваше да се съвземе след поредната “тренировка”, на която я бяха подложили. С разума си разбираше, че ударите които понасяше са полд на мозъчни импулсино тялото и отказваше да приеме това. Усещаше се като прекаране през месомелачка. Всичко около нея се случваше толкова бързо, че не и оставаше време да се замисли как досега е приемала да истинска заобикалящата я реалност. За което донякъде беше благодарна. Опита се да заспи, но вапреки преумората сънят не идваше. Стана и тихо се измъкна от каютата. Всички вече спяха, само в командната зала Придрак седеше пред няколко включени монитора.
- Наблюдаваш я от часове, нали? – попита irreal.
Призрак подскочи на стола си и се обърна рязко:
- Много си тиха. Изобщо не те усетих.
irreal се загледа в мониторите, където безпристрастно и монотонно кода на Матрицата се стичаше по екраните. Не чу въпроса на Призрок.
- Защо я следиш? – попита го тя – Какъв е смисъла? не можеш да и влияеш. Тя просто си съществува, нали? Сякаш винаги е била там и винаги ще си остане – все така съвършена, без нито една грешка в системата.
- Защото не виждам просто код, а хора. Хора, които се движат по ежедневния си маршрут, събуждат се, отиват на работа, пият кафе, пазаруват… И понякога, много рядко, някои от тях спират, оглждат се и разбират, че нещо не е наред. Това е знак за нас. Знак, че някой тряябва да бъде освободен. Защото веднъж осъзанл какво го заобикаля, той не може да остане повече там. Тогава започваме да го следим, докъто не настъпи момента, удобен за да бъде изведен от Матрицата.
- И с мен ли беше така?
- С теб, с мен. С повечето от нас. Но този тук – Призрак посочи нещо на един от мониторите – е нещо специално. Той разбра САМ. МОЖЕ ДА И ВЛИЯЕ. Не знаем още как, нито докога ще може да го прави. Но трябва да го изведем, преди Агентите да са стигнали до него.

irreal се вгледа в монитора, но не забеляза нищо особено в движещия се код. Усети, че символите почти я хипнотизират и отмести поглед.

- Но как ги различанаш? Как разбираш кой е човек и кой – проксто част от системата?

Мисълта, че съвсем доскоро тя е била зелен символ, покорно подскачащ по нечий монитор я ужасяваше. Призрак усети това. Хвана ръката и, както в онази сутрин, в кефенето, когато се запознаха и леко я стисна. Искаше момичето да разбере, че има до себе си човек. Целият и предишен живот се бе оказал илюзия и Призрак от опит знаеше, че мисълта за това ще я измъчва още дълго.

- Интуиция – каза и тихо. машините я нямат – те са програмирани и никога не се отклоняват от пътя си. Това е едно от малкото предимства на наша страна. И знаеш ли, никой досега, никога, не е сбъркал човек с програма. Скоро и ти ще можеш да ги различаваш безпогрешно. И не се страхувай – вече няма да се върнеш там.

irrel се почуства малко по-добре и дори усети, че и се доспива. Но преди да си тръгне попита:
- А този?
Призрак разбра какво има предвид.
- Ще трябва да го изведем. Вероятно скоро. Капитанът вече говори с Bamze. Тя ще ни помогне.
- Коя е тя?
- Скоро ще я видиш. Живее с Оракула и е един от най-силните ни съюзници. Слушай, върви да спиш. Скоро ще ти се наложи да наблюдаваш Матрицата също като мен и ще съжаляваш за изгубените часове.

irreal кимна леко. Наистина и се спеше. Докъто вървеше към каютата си, протегна ръка и докосна с върховете на пръстите си стените на кораба. Можеше да усети леките виброции на двигателите и това и действаше успокоително. Но усещаше и друго – всичко беше старо и овехтяло. Поддържано с много усилия. Свидетелство, че тук времето течеше и оставяше ясен отпечатък върху нещата, които докосваше. А това ги правеше да изглаждат истински.

Сънува белият заек, който отчаяно търсеше ръкавиците си.