абсолютно си прав за времето по картите, ние бяхме с три пъти по малък багаж, правихме го възможно най скоростно, на места почти сме подтичвали и пак трудно се вмествахме в някои етапи от картата

Дойде ми на ум, че мога да ви предоставя обяснение. Въпрос на подход, най-вече. Както каза Цанко тогава, шефовете харесват такива неща:





Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Браво!
Продълженията се чакат с ГОЛЯМ интерес!

Ами да. Така беше. Важното е, че им създавате мероприятие за отчитане. И освен това, хората там така добре са ви възпитали, обучили, подковали и т.н.

-----------------------------
Какво ще рече ИПСБ?

... От вратата ми почва пътека...

Ден първи.

Първи ден, започнал за мен със силни емоции. Горящ от нетърпение най-сетне да тръгна към така дълго чаканата цел, си купих билет от ЖП бюрото във В. Търново един ден предварително. С маршрут В. Търново – Г. Оряховица – Мездра – Бойчиновци – Берковица. Така на сутринта с бодра крачка, все още невлязъл в конфликт с размазващата раница, спокоен и уверен, че съм подготвен за всякакви евентуалности, се изтърсих от автобуса на ЖП гарата. Към осем без нещо сутринта. За да гоня влак в осем. Разположих се на една пейка под въпросителните погледи на присъстващите и зачаках спокойно. Докато в следващия момент не чух по гаровата радиоуредба: “Влакът от Дъбово за Горна Оряховица се движи със 120 минути закъснение.” Изправиха ми се косите. Знам, че връзките на другите гари обикновено чакат закъснелите влакове. Но набързо пресметнах, че влакът ще пристигне в Горна Оряховица тъкмо за следващата връзка към София и логично бе да се предположи, че този влак, който гоня аз, няма да чака. А в него трябваше да ме чакат спътниците ми от Русе. Ами сега? Бегом на касата, там за мой късмет майката на един (всъщност на единствения ми, но това е друга тема) съученик. Аман-заман, какво става, ами нищо не става, влакът наистина ще закъснее толкова. Егати случката, викам си, страшен старт на приключението. Ако така ще върви до края, не е на добре.
Така или иначе мозъкът ми прехвърли всички възможни варианти и се спря на единстения реален – такси! Метнах раницата на гръб, заобиколих гарата и се насочих към дежурно чакащите там коли. Насочих се към една от тях, обяснявам, така и така, влакът ми закъснява, трябва да гоня на Горна друг в 8.30, може ли да ме закарате? Може, естествено, ще го хванем! С видими усилия натоварих раницата в багажника, при което ми бе задане въпрос: “На море ли?”, на който аз отговорих: “Абе на море, ама не точно...” Убеден обаче, че ще бъде излишно да обяснявам по какъв път точно съм се запътил към морето, казах само, че първо отивам малко на планина, после на море. Това задоволи шофьора. Който изпълни добросъвестно задълженията си и ме стовари в 8.20 на гара Горна Оряховица. Който пък факт доведе до олекването на джоба ми със 150 лв. Смъдна ме сърцето като си помислих, че билетът ми до Берковица със студентското намаление струваше сто двадесет и няколко лева. Но нали бях с доволно пълен джоб, не оставих тази мисъл да ме притеснява дълго.

На гарата влакът от Русе за София дойде по разписание. Моис и Явор – също. Посрещнаха ме ухилени от един прозорец. След тежките маневри за придвижване до купето (които се повтаряха неколкократно този ден) се настаних при тях и въздъхнах с облекчение, като веднага ги запознах с моето начало на деня и на “разходката” ми към морето като цяло. Те ми се смяха (какво ли друго можеха да направят), и ми разказаха как безмалко да изтърват влака. Явно на всички ни спореше много този ден.
На гара Левски качихме Галя, пристигнала от Свищов рано сутринта. Тя от своя страна ни разказа как баща й, който я закарал сутринта до гарата, най-накрая разбрал къде отива дъщеря му. По пътя успяла да му обясни, че е тръгнала да мине от най-западната ни граница до морето по цялото било на Балкана и че ще отсъства от къщи цели три седмици. И то за капак с неопределен брой подозрителни елементи от мъжки пол. При което той я изгледал със смесица на недоумение, изненада и подтиснат яд. Нямало вече накъде, не вървяло да обърне колата и да я прибере обратно. В резултат на което тя беше с нас от Левски нататък.

Друго интересно по време на птуването ни до Берковица не се случи. Освен че се щракнахме за сефте във влака:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Дойде ми на ум, че би било добре да дам и предварителния график за придвижване, който бяхме направили. В него настъпиха промени, което си е в реда на нещата за толкова много дни. Смятам, че ще е интересно да го дам сега, в началото, за да може да се прави някаква съпоставка с реалното ни придвижване.

1.хижа "Ком"
2.Ком - Пробойница
3.Пробойница - Лескова
4.Лескова - Мургаш
5.Мургаш - Чавдар
6.Чавдар - Свищи плаз
7.Свищи плаз - Ехо
8.Почивен ден
9.Ехо - Дерменка
10.Дерменка - Амбарица
11.Амбарица - Тъжа
12.Тъжа - Узана
13.Узана - Бузлуджа
14.Бузлуджа - Грамадлива
15.Грамадлива - Чумерна
16.Чумерна - Вратник
17.Вратник - Котел
18.Почивен ден
19.Котел - Върбишки проход
20.Върбишки проход - Ришки проход
21.Ришки проход - х.Луда Камчия
22.Луда Камчия - Козичино
23.Козичино - Емине

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

:Мисля от време на време да се включвам и аз

Аз съм едно от действащите лица в сагата "Ком- Емине 95", само дето при мен и Николай поради непреодолими проблеми с дясното ми коляно походът се превърна в "Ком, ама Не", т.е. така и не стигнахме до Емине по билото. Участвах в похода с Николай /тогава бъдещ, а сега настоящ съпруг/ до Беклемето, от където ни смъкна един услужлив шофьор на камион. Ако нямате нищо против, ще допълвам Ясен. Не знам доколко мога да съпернича на цветущият му език, но поне ще се опитам

Айде бе... Цветущ език! Като чета какви си ги писала тогава, не падаш по-долу.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Ден втори: х.”Ком” – х.”Пробойница” – около 14 часа (с изкачване на вр.”Ком”)

От този ден някак си нямам ярки спомени. Освен от връх “Ком”. Хем първи ден ходене, начало на нови емоции, а някак не ми се е запечатал. Все ще изсмуча нещо от пръстите обаче...

Стартирахме рано. Е, рано, рано, по светло беше.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Здравей, Ясен! Аз съм отскоро в клуба и с интерес чета повечето неща, които публикувате тук и в planinari.org.
Наистина съм впечатлена от ентусиазма, с който реализирате инициативите си! Мисля, че такива екскурзии съчетават по особено привлекателен начин потребността на човек да общува с други хора и с Природата! Възхищавам ви се, че умеете да импровизирате и да довеждате докрай замислените начинания:)
Сега конкретно за твоя пътепис. Прочетох го с интерес, той ме накара, без да очаквам, да се замисля за пореден път над въпроса за приятелството и над това кое свързва истински хората и кое ги задържа трайно заедно. Аз отчасти имам своите отговори на тези въпроси, но все още продължавам да търся останалите...В разказа си ти задаваш навярно реторично въпроса: " От какво се определят събитията в човешкия живот? " Това е една толкова широка тема, толкова е изписано и говорено по въпроса и от професионалисти - учени от най-разнородни области, философи, психолози, от една страна, и от обикновения човек, кой по-повърхностно, кой по-задълбочено разсъждаващ, че може би няма по-дискутирана тема от тази. И тук тя може да се разисква продължително. С риск да прозвучи твърде обобщено, нека споделя моя възглед. Аз мисля, че хубавите събития, които ни се случват, които наистина ни изпълват с радост от живота, са тези, които стават вследствие на правилните решения, които взимаме и правилните действия, които произтичат от тях. Аз винаги безкрайно много съм държала на общуването, много често съм тръгвала към хората с надеждата да станем приятели, да си помагаме да растем, да се обогатяваме взаимно умствено и духовно. Имала съм и много красиви, и много тъжни мигове с хора, които са идвали и са си отивали от моя живот. Често съм се замисляла кое най-силно споява сърцата и може би вие всички, които четете това, имате своите тези и житейски наблюдения. Имам ги и аз. Но понякога са доста противоречиви. За мен идеята за клубове по интереси е много примамлива, в нея виждам много потенциал и затова истински се радвам, че тук и в първата си екскурзия с хора от клуба, срещнах сърдечни и истински инициативни хора, които мисля, че биха запълнили една празнота в душата ми. Обожавам пътешествията, а с приятни, интелигентни и ведри хора чувствам, че те се превръщат в незабравимо преживяване! Поздравявам ви за хъса, с който всеки път се отправяте към планините заедно! За това, че твърдо и решително преследвате целите си, а аз както казах намирам тези цели за наистина прекрасни! Вярвам, че събитията в човешкия живот с положителен знак се определят от нашата решимост да търсим все по-сродни души и да откриваме и правилно да оценяваме неповторимото у тях.

Моля се и аз да изградя наново здрава връзка с Природата и с хората, които истински я обичат, и да се връщам всеки път към нея и в хубави, и в трудни моменти!

Благодаря ви за вниманието и до нови срещи:)