Ком - Емине `95 / Хоби, Развлечения / Туризъм

За финал бих искал да споделя някои свои лични наблюдения и мисли.

1.За взаимоотношенията в групата.
Принципно в една голяма група (над 7-8 човека) такива проблеми няма. Винаги всеки член на групата успява да си пасне с поне още един и нещата вървят нормално. Това правило разбира се си има изключения, но не за това ми е думата.
Оставяме вариантите сам или двама приятели, където също е по-лесно.

Не знам колко от вас имат опит в това отношение – сравнително дълго време изолиран живот с малък брой хора. Вярвайте ми, каквито и да са тия хора, рано или късно си омръзват и започват търкания, несъгласия, спорове. И конфликтите са налице. Истината е, че и при нас имаше такива моменти. Много ни помогна фактът, че съставът на групата търпеше промени – едни си отиваха, други идваха. Свежата кръв си каза думата, особено накрая, в последните дни. Въпреки че четирима бяхме сравнително кратко време (от “Узана” до Котел), то в този период припламваха искри. Не се разгоряха благодарение най-вече на едно – оказахме се четирима разумни човека, склонни на компромиси, когато е нужно, и способни да замълчат и да потиснат гнева си, когато е в интерес на групата и общата кауза. Аз лично имах много такива моменти, когато преглъщах несъгласието си с другите, за да не развалям климата в групата. Не се наемам да го твърдя на сто процента, но доколкото можех да преценя околните, те също имаха сходни моменти и също се примиряваха с мнозинството, когато бе нужно. Смятам, че за успешното завършване на начинанието ни решаваща роля изиграха толерантността в групата, търпимостта помежду ни и способността да се размисля и разсъждава, преди да се говори. В края на краищата успяхме да си останем добри приятели, а това е най-важното. Няма такова голямо значение дали си стгинал до края, дали си бил по-бърз или по-издържлив от другите. Който иска да се доказва – да върви сам. Или с дружка, за която знае, че си подхождат.

Още нещо за “водачеството” и “ръководството”. Всички бяхме приели за пред нас си водещата роля на Моис в това отношение. Не заради друго, а защото той бе основният инициатор, основният двигател, и му се полагаше да води нещата докрай. Не си правете обаче кой знае какви изводи от това мое изказване. Истината е, че “водачът” бе по-скоро формална фигура, а решенията се вземаха с общи решения, след коментари и обсъждания. Наличието на такъв човек обаче е задължително, за да просъществува една такава групичка дълго време. Най-малко за да има върху кого да си излееш гнева, когато нещо не върви както трябва. Не си мислете, че му е било много лесно в тези моменти.
Абе отплеснах се. Исках да кажа, че на теория нямахме нужда от такъв човек. На практика обаче е задължително да има, и той да е признат от всички, било то мълчаливо или гласно. Защото винаги има моменти, когато някой трябва да отсече: “Така ще бъде” и всички други да млъкнат и да продължат. Дори и да е взето грешното решение. Моите наблюдения в такива моменти са, че за да стават нещата, за да се развиват и вървят, някой трябва да бъде избутан напред, дори и против неговата воля в някои случаи, и останалите да го слушат. Защото каква полза аз да съм сто процента прав, а той да греши, и да убием часове и разходваме енергия в безсмислени спорове, което води до едно – разцепление и деморализация на останалите. Важното е да се върви напред и погледнато от тази гледна точка спънките от взетите грешни решения са много по-малки и незначителни, отколкото от верните такива, но довели до загуба на време и до застой.

Абе дано да сте ме разбрали. Опитвам се да давам акъл, а не съм убеден, че ми се отдава.

2.Друго, което държа да спомена. Всеки от нас, по различно време и в различна степен, изживяваше някакви кризи. В повечето случаи свързани с физическото състояние, но макар и по-рядко – с психическото и дори комбинирани. Хубавото е, че както казах, това ставаше по различно време. Винаги имаше поне по един във форма, който да върви край останалите, да ги подбутва, да ги подканя, да ги окуражава и да им помага да вървят напред. Те после си му го връщаха, когато ролите се разменяха. Не знам дали това е общовалидно парвило – може да има хора, които да не изпадат в такива състояния. При нас обаче ги имаше и дори мога да заявая, че постоянно поне един от нас се чувстваше зле.
Защо ви обяснявам това? Ами погледнете го в конекста на точка едно и може би ще се досетите. Търпимост и взаимно уважение, вместо нерви и напрежение...

3.И нещо любопитно, което ми направи впечатление. При тръгването ни в началото на Август се мръкваше към 22.00 часа. При пристигането ни на морето – вече към 21.00 часа. В първият момент, в който си дадох сметка за това, бях сеиозно озадачен. Бързо обаче се усетих, че факторите са два:
Веднъж – минал е цял месец. Нормално за един месец залезът се измества с около половин час. В нашият случай слънцето залязваше все по-рано и по-рано, защото е Август, т.е. денят намалява.
Втори път – географската дължина. Ако щете вярвайте, има го този ефект и в България. Може да е малка страна, но разстоянието между западната й и източната й граници е достатъчно, за да има половин час разлика в залеза на морето и в залеза на вр.”Ком”. Когато слънцето залязва над морето, над Ком още грее. Там мръква половин час по-късно, отколкото на крайбрежието.
Така сумарно двата фактора – намаляването на деня и вървенето в посока запад – дадоха сумарно един час разлика в момента на залеза: в началото – 22.00, в края – 21.00. А чак сега, когато пиша това, се замислих какво е означавало това за сутрините ни. На практика през цялото време се е съмвало в един и същи час – двете половинки от часа са действали в другата посока и ефектът от по-ранното съмване поради придвижването ни на изток се е компенсирал с ефектът на намаляването на деня поради приближаването на есента.

Не че това последното има кой знае какво значение, но исках да го споделя, защото за мен бе много любопитно тогава. В тази връзка си мисля, че по-добре ще е да се върви от изток на зарад, т.е. от морето към вр.”Ком”. Но това е друга тема...

И сега вече наистина: КРАЙ! Спирам да досаждам!

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене