Клубове Дир.бг
powered by diri.bg
търси в Клубове diri.bg Разширено търсене

Вход
Име
Парола

Клубове
Dir.bg
Взаимопомощ
Горещи теми
Компютри и Интернет
Контакти
Култура и изкуство
Мнения
Наука
Политика, Свят
Спорт
Техника
Градове
Религия и мистика
Фен клубове
Хоби, Развлечения
Общества
Я, архивите са живи
Клубове Дирене Регистрация Кой е тук Въпроси Списък Купувам / Продавам 16:04 06.12.19 
Фен клубове
   >> Тери Пратчет
*Кратък преглед

Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | (покажи всички)
Тема Re: глава 9нови [re: de Cyrvool]  
Автор ylkom (уча цял живот !)
Публикувано17.01.12 18:06



Благодаря! Жив и здрав!



Тема Re: глава 9нови [re: de Cyrvool]  
АвторCъgбaтa (Нерегистриран)
Публикувано17.01.12 18:40



Благодаря!



Тема Re: глава 9нови [re: Cъgбaтa]  
Автор... (Нерегистриран)
Публикувано18.01.12 12:35



И аз благодаря.

Имам готовност с корицата. Този път няма да се забавя толкова. :)



Тема Льо Цървулееее!нови [re: de Cyrvool]  
Автор deimiana (познат, познат.)
Публикувано19.01.12 13:52



Льо Цървулееее! Уникален си, ама наистина си такъв де... Много те обичам, ма само платонически, дан'ма бий жина ти , или харема ти, абе или други твои фенки с ина дума. Ти не си злато, не си платина, ти си ОСМИЙ. Най-скъпия метал. А, забравих да кажа нещо : БЛАГОДАРЯ...





Тема глава 10нови [re: de Cyrvool]  
Автор de Cyrvool (новак)
Публикувано20.01.12 14:40



Глава Десета
Завръщане у дома

Баба Вихронрав вдигна поглед от паницата с мастило, в която мъничката Тифани изчезна в белотата на виелицата. Тя се усмихваше, но за Баба Вихронрав това не значеше задължително, че е станало нещо хубаво.
- Епа че ние щехме да го отнесем като куче суджук, - рече укорително Роб Секигоопрай – Требеше да ни пуснеш да го опра’им.
- Може би. Или можеше пък той да ви замрази на блокчета, - отвърна Баба – А и без друго по-важна работа чака Нак Мак Фийгъл. За две неща ще потрябвате вие на вашта голяма малка бабаяга. Едното нещо е трудно, а пък другото – много трудно.
Като чуха това фийгълите възликуваха. Бяха плъзнали навсякъде по кухнята на Леля Ог. Някои се бяха покатерили по самата Леля Ог, а мис Тик май се чувстваше много неудобно в тяхното обкръжение. За разлика от мис Тик на Фийгълите рядко им се случваше сгоден случай за баня.
- Първото нещо, за което ще и потрябвате, - обясняваше им нататък Баба – е да идете до ... Оня Свят да вземете Лятната Господарка.
Знаменателната пауза май изобщо не притесни Фийгълите.
- Епа туй го можеме, - рече снисходително Роб Секигоопрай – Епа ние одим насекъде. И туй било ‘начи баш мъчната работа?
- И после да се върнете? – допълни Баба.
- Епа че да, - заяви твърдо Роб Секигоопрай – Нас най-вече ни изритват!
- Много трудната част, - продължи Баба – ще е да намерите Герой.
- Че оно е леко, - възрази Роб – Сите сме се херои!
Надигнаха се възторжени възгласи.
- Тъй ли? – подпита Баба – Страх ли те е да слезеш в Оня Свят, Роб Секигоопрай?
- Мене ли? Не! – Роб Секигоопрая се спогледа с братята си и се ухили широко.
- Напиши тогава думата “конфитюр”, - Баба Вихронрав плъзна към него молив през масата на Леля Ог и се облегна на стола си – Давай де. Веднага. И никой да не ти помага!
Роб заотстъпва. Баба Вихронрав беше бабаягата на всички бабаяги – това той го знаеше. Нямаше думи за нещата, които тя можеше да стори на някакъв нещастен фийгъл. Той вдигна притеснено молива и опря острия му край върху плота на масата. Останалите Фийгъли се скупчиха около него, но под намръщения поглед на Баба нито един не посмя дори да го ободри.
Роб се втренчи някъде в пространството отпред, устните му замърдаха, а по челото му потече пот.
- К-ко-ко... – продума той.
- Едно, - обяви Баба.
Роб примигна.
- Хей? Отде туй броене? – възмути се той.
- От мен, - отговори Баба. Котето Ти скочи в скута й и се сви на кълбо.
- Кривънци, ма ти ич не си рекла дека че има броенье!
- Тъй ли? Правилата могат да се променят по всяко време! Две!
Роб надраска нещо минаващо за „К”, поколеба се, после изписа едно „Н”, точно когато Баба каза:
- Три!
- Требе да туриш едно „о” помежду им, бе Роб, - подсказа Били Големо Чене, изгледа непокорно Баба с ръце на кръста и добави – Я чувам, дека правилата можело да се променюват по секо време, право ли думам?
- Правилно. Пет!
Роб вмъкна едно „О” и в порив на творчество добави едно „Ф”.
- Шест и половина, - обяви Баба най-спокойно галейки котето.
- Що ма? А, кривънци, - измърмори Роб и избърса потна ръка в препаската си.
После пак хвана молива и изписа едно „И”. Задната му черта излезе изкривена, защото моливът му се изметна в ръцете и върхът му се счупи.
Той изръмжа и изтегли меча си.
- Осем, - каза Баба.
Разквърчаха се трески, докато Роб подостряше молива.
- Девет.
Роб надраска едно „Т” и едно „У”, очите му вече оцъклени, а бузите му почервеняли.
- Десет.
Роб се изправи мирно с изражение най-вече смутено, но и донякъде гордо, до изписаното „КНОФИТУ”. Фийгълите възликуваха, а тези най-близо до него почнаха да му веят с препаските си.
- Единайсе!
- Що бе? Кривънци! – Роб притича пак до края на думата и надраска едно мъничко „р”.
- Дванайсе!
- А си брой колко ти душа сака, бе гос’жа, - заяви Роб хвърляйки молива – ма конфитюро се свърши!
Това му донесе още възторжени възгласи.
- Геройски опит, г-н Секигоопрай, - отбеляза Баба – Първото нещо, което трябва да победи героят, е своя страх. А като стане дума за битка, Нак Мак Фийгъл не знаят що значи тая дума.
- Епа верно си е, - изсумтя Роб – Оно има иляди думи, дето не им ‘наем що викат!
- Можеш ли да се биеш с дракон?
- Епа да, дай го тука! – той беше все още ядосан заради конфитюра.
- А да качиш бегом висока планина.
- Нема проблема!
- А да прочетеш цяла книга чак до края и за да спасиш своята голяма малка бабаяга?
- О, епа да, - Роб се запъна с изражение на заклещен в ъгъл и облиза устните си – Ма колцина че са й онея ми ти страничните джаджи? – поинтересува се той дрезгаво.
- Стотици, - не показа милост Баба.
- Ма с думища и от двете им страни ли?
- Точно така. И бая дребни!
Роб се присви. Винаги правеше така като го притиснеха, понеже от такава поза по-добре се скачаше на бой. Множеството фийгъли затаи дъх.
- Че го напра’им! – обяви той мрачно, стискайки юмруци.
- Добре, - каза Баба – Разбира се, че ще го направиш. Това ще е геройство... за теб. Някой обаче трябва да слезе в Долния Свят за да намери истинската Лятна Господарка. А това е Приказка. И преди се е случвала. И върши работа. Трябва той да влезе там в страх и ужас, както подобава на истински герой, защото доста от чудовищата, които има да победи, са тези, които той сам носи със себе си. Време е за пролет, а зимата със снеговете си е още тук, затуй вие трябва да го намерите веднага. Ще трябва да го намерите и да насочите стъпките му по пътя. Пътя слизащ Надолу, Роб Секигоопрай.
- Епа да, ‘наем го ний тоя път, - кимна Роб.
- Името му е Роланд, - каза Баба – Чини ми се, че трябва да тръгвате, веднага щом се съмне..

Метлата хвърчеше през виелицата в мрака. Обикновено метлите отиват там, където искат вещиците, така че Тифани се беше проснала върху нея мъчейки се да не премръзне до смърт, с надеждата, че тя ще я заведе у дома.
Не можеше да види нищо освен тъмнината и профучаващия покрай нея сняг, биещ в очите и, затова тя беше прилепила върху пръта, силно нахлупила шапката и насочила я напред за по-добра обтекаемост. Но все пак снежинките я удряха все едно бяха камъни и се трупаха по метлата. През някоя друга минута и се налагаше да размята ръзе така че да не се заледи.
Тя чу рева на водопада отдолу и усети внезапно отворилата се под нея дълбочина, когато метлата се понесе над равнините и започна да се снишава. Беше премръзнала чак до костите си.
Не можеше да се бори със Зимеделеца, не и така, както се беше била с него Аннаграма. О, можеше да крои планове и да си ляга твърдо решена, но когато го видя...
...желязо колкото да изковеш пирон... Тези думи се бяха заковали в главата й по време на полета и тя си спомни старото стихче, което беше чула преди години, когато бродещите учители бяха дошли в селото. Като че всеки го знаеше:
„Желязо колкото да изковеш пирон,
Вар, колкото да белосаш стена,
Вода, колкото да удавиш куче,
Сяра, колкото да изгониш бълхите,
Отрова, колкото да убиеш крава,
Поташ, колкото да изпереш риза,
Злато, колкото да купиш бобче,
Сребро, колкото да посребриш кърфица,
Олово, колкото за баласт на птица,
Фосфор, колкото да осветиш цял град,”
И така нататък и така нататък...
Беше от оня вид безсмислени песнички, които изобщо не си споняш някога да си учила, но кой знае как я знаеш. Момиченцата скачаха по нея на ластик, дечицата брояха по нея за да видят кой ще жми. А един ден един странстващ учител, който като всички други си изкарваше с уроци яйцата, пресните зеленчуци и чистите дрехи втора употреба, бе открил, че в преподаването на интересни неща има повече ядене отколкото в преподаването на полезни. И така той разправяше, как веднъж някакви магьосници с помощта на изкусно вълшебство проучили точно от какви неща е направен човекът. То излязло най-вече вода, но имало също и желязо, сяра, сажда и по щипка от почти всичко останало, дори и съвсем мъничко злато, но всичкото някак-си съчетано. На Тифани това и се видя общо взето смислено. Но в едно нещо тя беше сигурна: Ако вземеш всичките тези неща и ги сипеш в един котел, те няма да се превърнат в човек, колкото и да им крещиш. Не може да получиш картина като излееш куп бои в кофа. Всеки човек знаеше това.
Да но Зимеделецът не беше човек. И не знаеше...
Нито пък знаеше как свършва песничката.
Думите се въртяха ли въртяха в ума и, докато метлата си переше нататък. По някое време се обади д-р Суетон с пискливия си самодоволен глас и й прочете лекция за Нисшите Елементи и как човекът в действителност бил изграден от почти всичките тях, но съдържал също така и значителен процент наративий – основният елемент на приказките, който можел да бъде засечен само като наблюдаваш промяната в държанието на всички останали елементи...
„Бягаш, а? Това сега как ти харесва, овчарче? Ти го открадна от мен. Но той ли е всичко на което ти си се надявала?”
Гласът изникна направо от нищото точно до нея.
- Не ме интересува, коя си ти, - измърмори Тифани, твърде премръзнала за да мисли ясно – Разкарай се...
Минаха часове. Въздухът долу беше малко по-топъл и вихрушката не беше чак толкова свирепа, но и беше все така студено, независимо от всичките дрехи които беше навлякла. Тифани се бореше със съня. Някои вещици можеха да подремват на метлата, но тя не смееше да опита от страх, че ще сънува как пада и като се събуди ще се окаже че точно това прави, но не задълго.
Но ето, отдолу се показаха светлинки, бледо-жълти и мъждукащи. Това сигурно беше ханът в Дверизи, важна навигационна точка.
Вещиците никога не спираха по ханове, стига да имаха някакъв избор, защото в някои региони това можеше да е опасно, а и без друго в повечето ханове съществуваше неудобството, че искат от теб да им плащаш пари. Обаче г-жа Ъмбридж, съдържателката на магазинчето за сувенири срещу хана, имаше стар обор, и беше това, което мис Тик наричаше ДКВ, тоест Доброжелателна към Вещици. На плевнята имаше дори вещерски знак, на място, където никой нямаше да се сети да го търси: лъжица, островърха шапка и голяма чавка, с каквато даскалите бележат нещо написано правилно.
Никога досега наръч сено не и се беше струвал по-чудесен и скоро Тифани се сгуши в него. От другата страна на малкия обор двете крави на г-жа Ъмбридж поддържаха във въздуха топлинка и мирис на престояла трева.
Беше тежък сън. Сънуваше как Аннаграма си сваля маската де-лукс и открива лицето си, след което сваля и него и отдолу се показва лицето на Баба Вихронрав...
А после: „Струваше ли си всичко заради един танц, овчарче? Ти взе силата ми и сега съм слаба. Светът ще замръзне. Струваше ли си това заради един танц?”
Тя се изправи стреснато посред тъмния като в рог обор и й се стори че мярна във въздуха извиващо се като змия сияние. След което потъна отново в тъмнината и засънува очите на Зимеделеца.



Тема Re: глава 10нови [re: de Cyrvool]  
Автор ylkom (уча цял живот !)
Публикувано20.01.12 22:46



И пак - благодаря!
Полутърпеливо очакваме края!



Тема глава 11нови [re: de Cyrvool]  
Автор de Cyrvool (новак)
Публикувано21.01.12 11:58



Глава единадесета
Дори и тюркоазено

Дрън-дран!
Тифани се надигна стреснато разпръсвайки сламки. Но това беше само шумът от дръжка на метално ведро, дръннала по страната му. Бледа дневна светлина се процеждаше през фугите по стените. Г-жа Ъмбридж доеше кравите си. Като чу Тифани, тя вдигна поглед.
- А, и аз така си помислих, че някоя от моите специални дами ще да е пристигнала нощес, - каза тя – Закуска ще искаш ли, миличка?
- Да, моля!
Тифани помогна на старицата с ведрата, помогна и да направи малко масло, погали престарялото куче, хапна боб с припечена филийка и после...
- Май имам тук нещо за тебе, - г-жа Ъмбридж отиде до малкия щанд, който представляваше цялата пощенска служба на Дверизи – Само къде го бях ... ах да, ето...
Тя връчи на Тифани малък вързоп писма и плосък колет, всичките вързани с ластик и покрити с кучешки косми. Тя продължи да говори, но Тифани почти не обърна внимание какво. Имаше там нещо, как коларят си счупил крака, горкичкият човек, или може би не, крака си счупил конят, горкичкото животно, а една от виелиците била насъборила по пътя куп дървета, а после снегът навял такива страшни преспи, че не можело да се мине дори и пеша, така че, като се насъбрало всичко, пощата от и за Варовитище се позабавила, а то и без друго поща оттам и за там почти нямало... Но всичко това за Тифани беше като далечно бучене на насекоми, защото писмата бяха до нея – три от Роланд и едно от майка и – а също и колетът. Който имаше някак купешки вид, а когато тя го отвори, видя лъскава черна кутийка, а като отвори и нея...
Тифани досега никога не беше виждала акварелни бои. Дори и не знаеше, че толкова много цветове са могли да съществуват на едно място.
- О, боички, - възкликна г-жа Ъмбридж надничайки над рамото и – Толкова са хубави. И аз имах някога, като бях момиченце. Я, тук има даже тюркоазено. Много е скъпо то, тюркоазеното. Това е от твоя младеж, нали? – добави тя, защото възрастните жени обичат да знаят всичко, или ако може, още повече.
Тифани прочисти гърлото си. В нейните писма тя беше избягвала цялата тази болезнена тема за рисуването. Той може да си е помислил, че тя би искала да опита.
Боите в ръцете и сияеха като опитомена дъга.
- Каква хубава сутрин, - каза тя – а аз, май най-добре да се връщам у дома...

До леденостудената река, точно над грохотния Ланкърски Водопад, беше закотвен един дънер. Баба Вихронрав и Леля Ог бяха застанали на един голям, изгладен от водата камък посред потока и го наблюдаваха.
Дънерът гъмжеше от фийгъли. Всичките изглеждаха бодри и весели. Макар и да ги очакваше сигурна смърт, тя обаче (нещо много важно) не включваше нуждата да се пишат сложни думи.
- Знаете ли, никой досега не е минал този водопад жив, та да разкаже после как е било, - спомена Леля.
- Г-н Паркинсън успя, - възрази Баба – Не помниш ли? Преди три години беше.
- А, да, вярно че остана жив, но оттогава много заеква, - не се предаде Леля Ог.
- Той обаче написа, за туй какво му се случи, - напомни Баба – Нарече го „Моето падение от Водопада”. Доста интересно беше.
- Да, но никой не го е разказвал, - изтъкна Леля – Точно както казах.
- Епа оно ние нали сите сме лекинки като мънечки перца, - рече да я успокои Голем Йън – И га задуе ветъро под препаската, оно държи чиляко горе, тъй да наете.
- Това ще да си струва да се види, - замечта се Леля.
- Сите ли сте готови, бре? – провикна се Роб Секигоопрай – Убаво! Че обичате ли да отвръжете въжата, бе Госпожа Ог?
Леля Ог отвърза въжето и даде на дънера начален тласък с ритник. Той се плъзна по водата и течението го подхвана.
- У реката лодка се белей? – предложи Прост Уили, когато дънера заускорява.
- И к’во като се белей? – не разбра Роб Секигоопрай.
- Оти не го запеем? – поясни Прост Уили.
Стените на клисурата бързо се затваряха над тях.
- Убаво, - склони Роб – Оно нали си е убава корабоплювателна дейност. Ама, Уили, а дръж туй твойто сирене по-надалечко от мен. Оти не ми харесва как ме гледа.
- Ма он си нема зъркели, бе Роб, - възрази смирено Уили прегръщайки Хорас.
- Епа да, я що ти казуем, - каза кисело Роб.
- Ма Хорас не сакаше да те руча, бе Роб, - възкликна кротко Прост Уили – И ти си беше цел и чистичък, га он те изплю.
- А отде разбра ти, как му е на сиренака името? – поинтересува се Роб, когато бяла пяна почна да залива дънера.
- Он ми го каза, бе Роб.
- Тъй ли? – сви рамене Роб – Ми, убаво. Със сирене я нема как да спорим.

Буци лед се поклащаха по реката. Леля Ог ги посочи на Баба Вихронрав:
- От всичкия тоза сняг пак ще тръгнат ледени реки.
- Знам.
- Само се надявам, че можеш да се вярва на тези твои приказки, Есме, - добави Леля.
- Древни приказки са те. Имат си собствен живот. Жадуват да бъдат повторени. Как се спасява от пещера Лятото? Много древна, - отвърна Баба Вихронрав.
- Зимеделецът обаче ще гони нашето момиче.
Баба изчака докато дънерът на фийгълите не се скри зад един завой. И рече:
- Да, ще я гони. И, знаеш ли, почти ми става жал за него.

И така, фийгълите отплаваха за дома. Като се изключи Били Големо чене, никой от тях не можеше да носи дори и на малко пеене, но това беше малък проблем, в сравнение с наистина големия проблем, че изобщо не им пукаше дали пеят в едно и също темпо, една и съща мелодия или дори едни и същи думи. Освен това тук-таме се развихриха дребни битки, което става всеки пък, колчем фийгъли тръгнат да се забавляват, така че звукът отекнал посред скалите, докато дънерът се засилваше към ръба на водопада беше нещо като:
„У реката Оуу се белееей Я че ти лодка се белей реката лодка а моряко реката се белееей лодка лодка Ооох песен пей са че те... КРИВЪНции!”
И ведно с товара си от фийгъли и музикалния си съпровод дънерът се капична и изчезна в мъглата.

Тифани летеше над дългия китов гръб на Варовитище. Сега китът беше бял, но снегът тук не изглеждаше чак толкова дълбок. Свирепите ветрове, развяващи снега по рида, също така то отвяваха в подножието. Нямаше дървета и почти никакви градежи, около които да се навеят преспи.
Като доближи още малко до вкъщи, тя зърна по-ниските закътани долини. Кошарите вече бяха готови за ягнене. Вярно, снегът беше много като за това време на годината (а кой беше виновен за това?), но овците си караха по техния си график, каквото и да става със снега. Овчарите знаеха, колко жестоко може да е времето по ягнене; зимата никога не си отиваше без бой.
Тя кацна посред двора на чифлика и каза няколко думи на метлата. Тя, в края на краищата, не беше нейна. Метлата пак се издигна и отпраши обратно към планините. Те винаги можеха да си намерят пътя до дома, стига да знаеш цаката.
После настъпиха трогателни срещи, много смях, малко сълзи, настоявания отвсякъде, че тя била порастнала като невидяла и вече била колкото майка си и всичките други неща, които обикновено се казват в такива случаи.
Освен мъничкия рог на изобилието в джоба си, всичките и неща бяха останали в планината – дневникът и, дрехите и, всичко. Това нямаше значение. Тя не беше избягала, а беше притичала на помощ, и ето я тук, чакаща самата себе си. И пак можеше да усети своята земя под обувките си.
Тя окачи островърхата шапка зад вратата и излезе да помогне на мъжете с оправянето на кошарите.
Беше хубав ден. През мътното небе беше успяло да пробие и малко слънчице. На снежната белота всички цветове изглеждаха по-ярки, като че това, че изобщо ги има, им придаваше някаква особена сияйност. Старите такъми на стената на конюшнята искряха като сребро; дори кафявото и сивото, които някога може и да са изглеждали унило, сега имаха свой собствен живот.
Тя извади кутията с боите и малко от скъпоценната хартия и се опита да нарисува каквото виждаше, и в това също имаше един вид магия. Която опираше до светлина и сенки. Ако можеш да уловиш на хартията сянката и блясъка, очертанието което всяко създание оставя в света, значи можеш да уловиш и самото нещо. Досега и се беше случвало да рисува само с цветни тебешири. Боите бяха нещо много по-добро.
Беше хубав ден. Ден само за нея. Тя усещаше как частици от нея се разкриват и излизат от скривалищата си. Утре щеше да има бачкане и хора пристъпващи много притеснено към чифлика в търсене на помощ от вещица. Ако болеше достатъчно силно, никой не го интересуваше, че вещицата, която може да разкара болката, е някоя, която за последно си я спомняш на две годинки и припкаща само по долна ризка.
Утре... можеше да стане какво ли не. Днес обаче зимният свят беше изпълнен с цветове.



Тема Re: глава 11нови [re: de Cyrvool]  
Автор... (Нерегистриран)
Публикувано21.01.12 12:13



Благодаря!
Здраве до амина!



Тема Re: глава 11 [re: ...]  
Автор... (Нерегистриран)
Публикувано21.01.12 12:19




Ура!



Тема Re: глава 11 [re: de Cyrvool]  
Автор ylkom (уча цял живот !)
Публикувано21.01.12 12:42



И пак: Благодаря!




Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | (покажи всички)
*Кратък преглед
Клуб :  


Clubs.dir.bg е форум за дискусии. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Dir.bg
За Забележки, коментари и предложения ползвайте формата за Обратна връзка | Мобилна версия | Потребителско споразумение
© 2006-2019 Dir.bg Всички права запазени.