Клубове Дир.бг
powered by diri.bg
търси в Клубове diri.bg Разширено търсене

Вход
Име
Парола

Клубове
Dir.bg
Взаимопомощ
Горещи теми
Компютри и Интернет
Контакти
Култура и изкуство
Мнения
Наука
Политика, Свят
Спорт
Техника
Градове
Религия и мистика
Фен клубове
Хоби, Развлечения
Общества
Я, архивите са живи
Клубове Дирене Регистрация Кой е тук Въпроси Списък Купувам / Продавам 15:01 13.12.19 
Фен клубове
   >> Тери Пратчет
*Кратък преглед

Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | (покажи всички)
Тема Re: останалото от глава 7нови [re: de Cyrvool]  
Автор ylkom (уча цял живот !)
Публикувано17.12.11 15:43



Благодаря!


П.П. .... момичета, коварно рисуващи акварели, за да навлекат на честните мъже Зла Съдба ....


Редактирано от ylkom на 17.12.11 17:55.



Тема Re: останалото от глава 7нови [re: de Cyrvool]  
Автор deimiana (познат, познат.)
Публикувано18.12.11 10:34



3 поклона и 7 теманета, МЕРСИИИИИИИ!





Тема :)нови [re: de Cyrvool]  
Автор Mъглишeв (Демодератор)
Публикувано18.12.11 23:07



Прекрасно е, че продължаваш с преводите, но ти си го знаеш.
Може би този има нужда от редакцийки. Когато пуснеш цялата книга, ще си я изтегля като останалите, за да си имам и нея цялата като останалите ти преводи. Мога да ги чета и на английски, но е страхотно, че правиш това за всички фенове на Пратчет, които не ползват езика му.

Коля и беся



Тема Re: :)нови [re: Mъглишeв]  
Автор petia8 (...)
Публикувано25.12.11 18:01



Благодаря и аз, и Весели празници!





Тема Re: останалото от глава 7нови [re: de Cyrvool]  
АвторCъgбaтa (Нерегистриран)
Публикувано30.12.11 22:40



Това бе най хубавият ми подарък за коледа и нова година, и най-хубавото в него е че още не е свършил :)



Тема Глава 8нови [re: de Cyrvool]  
Автор de Cyrvool (новак)
Публикувано31.12.11 18:53



Глава Осма
Рогът на изобилието

Тази нощ, след като Леля Ог си легна, Тифани си взе баня, както си беше наумила. Което не беше проста работа. Първо, трябваше да се вземе тенекиената вана закачена на куката зад на клозета, който беше чак в дъното на градината, и да се довлече през тъмната мразовита нощ до почетното си място пред огъня. После трябваше да се сложат котлите с вода на огъня в огнището и на черната кухненска печка, а осигуряването дори и на две педи топла вода си беше зор. След това всичката вода трябваше да бъде излята в мивката, а ваната оставена в ъгъла, в готовност да бъде изнесена навън сутринта. А щом като и без друго ти се налага да правиш всичко това, разбира се, че ще изтъркаш всеки милиметър.
Тифани този път направи и още нещо: Тя написа на едно картонче „МОЛЯ, НЕ БЕЗПОКОЙТЕ!!” и го заклещи на фенера висящ от тавана на стаята, така че да може да се прочете само от горе. Не че беше сигурна, че това ще отпъди по-любопитните богове, но като го направи, се почувства по-добре.

Тази нощ тя спа без сънища. Сутринта снегът беше минал преспите с още една ръка, а две от внучетата на Леля Ог правеха снежен човек на моравата. След малко минаха да искат морков за носа и два въглена за очи.
Леля я взе до отдалеченото селце Резена, където за хората винаги беше добре дошла изненада да видят някого, който да не им е роднина. Леля Ог обикаляше колиба след колиба през изровените във снега пъртини, изпивайки достатъчно чай, че да удави и слон, и твореше ту тук ту там по някое дребничко вещерство. Най-често то като че се състоеше само от клюки, но хванеш ли му веднъж цаката, можеше да чуеш как се случва магията. Леля Ог променяше начина на мислене на хората, ако ще и само за броени минути. След нея хората си мислеха, че са малко по-добри. Вярно, не ставаха такива, но, както казваше Леля, така има към какво да се стремят.
После още веднъж нощта мина без сънища, но този път Тифани се събуди към пет и половина стресната от нещо ... странно.
Тя изчегърта скрежа от прозореца и видя отвън на лунната светлина снежния човек.
Защо ли ги правим? – зачуди се тя. Завали ли сняг и веднага правим снежни човеци. Като че някак си почитаме Зимеделеца. Правим от снега човек... Даваме му очи от въглени и нос от морков за да оживее. Я, децата са му сложили и шал. Точно от това има нужда един снежен човек, шалче да го топли...
Тя слезе в смълчаната кухня, и поради липса на нещо друго за правене се зае да излъска масата. Правенето на нещо с ръцете и, и помагаше да мисли.
Нещо се беше променило и това беше тя. Тя се беше страхувала, какво ли ще направи той и какво ли ще си помисли, сякаш тя беше листо отнесено от вятъра. Беше тръпнала от ужас да не чуе пак гласа му в главата си, където хич не му беше мястото.
Така беше преди, но не и сега.
Сега беше време той да се плаши от нея.
Да, тя беше сгрешила. Да, нейна беше вината. Но нямаше пък да се оставя да я подкарват както им скимне. Не може да оставяш момчетата да валят наляво надясно по лавата ти и да зяпат чужди акварели.
Търси приказката, казваше винаги в такива случаи Баба Вихронрав. Тя беше убедена, че светът е пълен с калъпи за приказки. И ако им позволиш, те ще правят с теб каквото си поискат. Но ако ги разучиш, ако разбереш за тях... можеш да ги използваш, да ги променяш...
Госпожица Предалова знаеше всичко за приказките, нали така? Тя ги тъчеше като паяжина, и те и даваха власт. И вършеха работа, защото на хората им се искаше да им вярват. И Леля Ог също разправяше приказка. За дебелата веселячка Леля Ог, която не отказва пиене (и още едно моля, много мило от ваша страна) и беше любимата баба на всекиго... да, но тези святкащи очи можеха да проникнат в главата ти и да прочетат всичките ти тайни.
Дори и Баба Болежкова си имаше приказка. Тя живееше в старата овчарска колибка, високо на рида и слушаше как вятърът вие над торфищата. Тя беше сама и тайнствена ... и приказките се навяваха и струпваха около нея, всичките онези приказки как тя намирала загубени агънца дори след смъртта си, всичките приказки как тя все така продължава да бди над хората...
Хората искаха светът да бъде приказка, защото в приказките не може да няма усещане за правда и смисленост. А хората искат светът да е смислен.
Добре тогава, нейната приказка няма да е за малко момиченце подмятано натам-насам от съдбата. В това няма смисъл.
Освен само че... той всъщност не е лош. Боговете от „Митологията” май бяха хванали цаката как да са човеци, понякога даже попрекаляваха с човешкото, но как изобщо да разбере нещо една снежна виелица? Да, той беше опасен, страховит... но как да не ти стане жал за него...
Някой затропа на задната врата на Леля Ог и се оказа, че този някой е закачулен в черно.
- Сгрешил сте къщата, - рече да го отпрати тя – Тук никой даже не е настинал.
Ръка отметна черната качулка и от дълбините и глас прошепна:
- Това съм аз, Аннаграма! Тя вътре ли е?
- Г-жа Ог още не се е върнала, - каза Тифани.
- Добре. Може ли да вляза?
Зад кухненската маса, на чаша сгряващ чай, Аннаграма си каза всичко. Животът вдън горите изобщо не вървеше добре.
- Двама мъже дойдоха при мен заради някаква глупава крава, която и двамата си мислят че била тяхна! – сподели тя.
- Това трябва да са били Джо Метловръз и Хитреца Адамс. И за тях също ти бях оставила бележка, - обясни и Тифани, - Всеки път когато някой от тях вземе да се напие, те пак вземат да се дърлят за тази крава.
- И аз какво мога да направя?
- Да кимаш и да се усмихваш. И да чакаш, докато не умре кравата, както казваше Госпожица Предалова. Или пък някой от двамата мъже, - каза Тифани – Няма друг начин.
- А една жена ми дойде с едно болно прасе!
- А ти какво направи?
- Казах и, че с прасета не се занимавам! Но тя като се разрева, аз се пробвах с Универсалния Нострум на Гръмтрясов.
- Използвала си това върху прасе? – шокира се Тифани.
- Добре де, нали свинската вещица ползва магия, така че защо пък и аз да не... – заоправдава се Аннаграма.
- Тя обаче знае, какво върши работа! – отсече я Тифани.
- Нищо му нямаше, като го свалих от дървото! И тя нямаше защо да ми оревава орталъка заради такава дреболия! И съм сигурна, че четината му пак ще порастне! Като му дойде времето!
- Прасето да не беше едно такова петнисто? – подпита Тифани – А жената кривогледа ли беше?
- Да! Струва ми се де! Има ли значение?
- Г-жа Тъпкачева е много привързана към това прасе, - каза укорително Тифани – Тя го води до къщурката горе-долу веднъж седмично. Най-често е само разстроен стомах. Тя го храни прекалено много.
- Така ли било? Значи следващия път няма да и отворя вратата, - заяви твърдо Аннаграма.
- Не, пусни я. В интерес на истината, тя идва просто защото е самотна и си умира да си побъбри.
- Е, аз пък си мислех, че имам и по-добри начини да си оползотворя времето от това да слушам някаква си дъртофелница, която просто иска да си бъбри, - рече възмутено Аннаграма.
Тифани се вгледа в нея. Откъде да започнеш, освен да заблъскаш главата на това момиче в масата докато мозъкът и не проработи?
- Слушай много внимателно, - каза тя – Имах предвид не само мен, но и нея. Нямаш по-добър начин да си оползотвориш времето от това да слушаш старици искащи да си побъбрят. Всички разказват какво ли не на вещиците. Така че ти изслушваш всички и си мълчиш, а мислиш, какво ти казват и как ти го казват и наблюдаваш очите им... То е нещо като огромен пъзел, но ти си единствената, която вижда всичките парчета. Ще знаеш, какво те искат да знаеш, какво не искат да узнаеш, и дори каквото си мислят, че никой не знае. Ето защо обикаляме къщите. Ето защо и ти ще обикаляш къщите, докато не станеш част от живота им.
- И всичко това само за малко власт над сбирщина селяндури ли?
Тифани рязко се извърна и ритна един стол толкова силно, че счупи крачето му. Аннаграма припряно отскочи.
- Защо направи това?
- Нали си умна: сети се де!
- Ох, бях забравила... баща ти беше овчар...
- Добре! Спомни си!
Тифани се поколеба. В ума и нахлу увереност, армаган от Третия и Акъл. Изведнъж тя разбра Аннаграма.
- Ами твоят баща? – попита тя.
- Какво? – Аннаграма инстинктивно се изпъчи – О, той има няколко чифлика...
- Лъжеш!
- Добре де, може би щеше да е по-добре да си кажа, че е фермер... – понечи да се поправи Аннаграма и нервността вече и личеше.
- Лъжеш!
Аннаграма заотстъпва:
- Как смееш да ми говориш с този тон...
- А ти как смееш да не ми казваш истината!
В настъпилата пауза Тифани можеше да чуе всичко: лекото попукване на дървата в печката, шумоленето на мишките в мазето, собствения и дъх ревящ като морето в пещера...
- Ратай е в един чифлик, - призна си припряно Аннаграма и след това като че се шокира от думите си – Ние нямаме никаква земя, нито дори колиба. Това е истината, щом като я искаш. Доволна ли си сега?
- Не, но ти благодаря, - каза Тифани.
- На другите ще кажеш ли?
- Не. Това няма значение. Баба Вихронрав обаче иска да се изложиш отвсякъде, разбираш ли? Не че има нещо против теб... – Тифани се позапъна, след което уточни – Тоест, нищо повече отколкото има срещу всекиго. Тя просто иска хората да видят, че стилът на Г-жа Уховрътска във вещерството не го бива. Гледай само колко по нейному е! И думичка не е казала против теб, тя просто те оставя да вземеш точно каквото си искала. Точно като в приказките. Всеки знае, че ако получиш точно каквото си искала, значи нещата ще се скофтят. А ти искаше къщурката. И ще сгафиш.
- Трябват ми само още някой друг ден да схвана кое как е...
- Как така? Ти нали си вещица с къщурка. Предполагаше се да можеш да се оправиш с нея! Защо си се захванала, като не можеш?
Предполагаше се да можеш да се оправиш, овчарче! Защо си се захванала, като не можеш?
- Значи няма да ми помогнеш? – Аннаграма я изгледа накриво, след което изражението и, колкото и необичайно да беше, се посмекчи малко и тя продължи – Добре ли си?
Тифани премигна. Ужасно е, когано собственият си глас отекне някъде от другата страна на ума ти.
- Виж, аз нямам време, - оплака се тя – Може би другите ще могат да... ти помогнат?
- Не искам те да научат! – паника изкриви лицето на Аннаграма.
Тя може да прави магия, напомни си Тифани. Просто не я бива във вещерството. Ще се изложи отвсякъде. Ще ни изложи пред хората.
И Тифани се предаде.
- Е, добре, може и да намеря малко време. В Тир на Ог няма чак толкова къщна работа. И на останалите ще обясня как стоят нещата. Те трябва да знаят. Сигурно ще помогнат. Ти нали се учиш бързо... ще усвоиш основното някъде за седмица.
Тя наблюдаваше лицето на Аннаграма. Която наистина беше взела да обмисля това! Ако тръгне да се дави и и хвърлиш въже, тя ще вземе да се оплаче за цвета на въжето...
- Е, ако само ми помагат... – склони Аннаграма и изражението и се разведри.
Направо да се възхитиш, как това момиче може да преподреди света в главата си. Поредната приказка, помисли си Тифани. Този път с Аннаграма в главната роля.
- Да, ще ти помагаме, - въздъхна тя.
- А може даже да кажем на хората, че вие, момичета, идвате да понаучите туй онуй? – обнадежди се Аннаграма.
Казват че винаги трябва да броиш до десет преди да си изпуснеш нервите. Но ако става дума за Аннаграма, ще ти трябва някое по-голямо число, примерно милион.
- Не, - отсече Тифани – Няма да стане. Ти си тази, която трябва да се учи.
Аннаграма отвори уста да спори, но видя изражението на Тифани и се отказа.
- Ъ, да, - каза вместо това тя – Разбира се. Ъ... благодаря ти.
Виж, това беше изненада.
- Може и да помогнат, - каза Тифани – Ако една от нас се провали, това ще изложи всички ни.
За нейно учудване момичето взе че се разплака:
- Само че изобщо не си представях, че те наистина може да са ми приятелки...

- Аз не я харесвам, - заяви Петулия, нагазила до колене в прасета – Тя ме нарича свинска вещица.
- Добре де, но ти си свинска вещица, - изтъкна Тифани, застанала извън кочината.
Голямото помещение беше тъпкано с прасета. Врявата беше почти толкова лоша, колкото и миризмата. Ситен като прах снежец валеше отвън.
- Да, но когато тя го казва, свинското излиза някак в повече, а това за вещицата някак се губи, - възрази Петулия – Всеки път, щом тя си отвори устата, и ми се струва, че съм сбъркала нещо.
Тя размаха ръка пред зурлата на едно прасе и промърмори някакви думи. Очите на добичето се кръстосаха и устата му се отвори. И вътре беше сипана сериозна доза от някаква зелена течност.
- Не можем просто да я оставим сама да се мъчи, - настояваше Тифани – Хора могат да пострадат.
- Е, нали няма да е наша вината? – Петулия напои още едно прасе, след което събра длани на рупор и се провикна към мъжа от другата страна на кочината – С тия приключихме, Фред!
След което тя се измъкна от кочината и Тифани видя, че си е затъкнала полата до кръста, а отдолу носи тежки кожени бричове.
- Тази сутрин нещо са се разиграли, - отбеляза тя – Все едно са се разгонили.
- Разгонили? – повтори Тифани – А... да.
- Чуваш ли как шопарите са се разквичали от тяхната кочина, - каза Петулия – Пролетта помирисват.
- Но още и Прасоколеда не е минала!
- В другиден ще е. Няма значение, пролетта спи под снега, както казва тате, - съобщи Петулия докато си миеше ръцете в една кофа.
И нито едно амиии, забеляза Третият Акъл на Тифани. Когато работи, Петулия никога не казва „амиии”. В работата си тя е сигурна. И има осанка. Тук тя отговаря.
- Виж, наша ще е вината, ако видим, че нещо върви накриво, а не сторим нищо, - продължи Тифани.
- Ох, пак ли за Аннаграма, - въздъхна Петулия и сви рамене – Виж, може и да намина някъде седмицата след Прасоколеда и да и покажа някои от най-основните неща. Така доволна ли ще си?
- Сигурна съм, че тя ще бъде благодарна.
- Аз пък съм сигурна, че няма. Другите питала ли си.
- Не. Мислех, че ако знаят, че ти си се съгласила, и те сигурно биха, - призна Тифани.
- Ха! Добре де, да речем така поне ще може да се каже, че сме се опитали. Знаеш ли, навремето си мислех, че Аннаграма е голяма работа, понеже знае сума ти думи и може да прави бляскава магия. Но дай и болно прасе и тя за нищо не става!
Тифани и разказа за прасето на г-жа Тъпкачева и това явно шокира Петулия.
- Такова нещо не може да позволим, - каза тя – На дърво значи? Май ще успея да мина днес следобед, - след което се поколеба малко и добави – Нали знаеш, Баба Вихронрав няма да е доволна от това. Трябва ли ни да се нахендрим между нея и Г-жа Уховрътска?
- Ние правилното нещо ли правим или не? – отвърна Тифани – И изобщо, какво толкова може да ни направи тя?
Петулия кратко се изсмя без нито следа от хумор:
- Ами, първо, тя може да ни...
- Няма да го направи.
- Ех и аз да бях толкова сигурна като теб, - въздъхна Петулия – Добре, значи. Заради прасето на г-жа Тъпкачева.

Тифани летеше над върховете на дърветата, и от време на време някой висок клон се отъркваше в обувките и. Зимното слънце светеше само колкото да направи снега свеж и бляскав, като глазура на торта.
Беше тежка сутрин. Сборището нямаше особен интерес да помага на Аннаграма. То напоследък и Сборището го нямаше. Защото зимата не беше лека.
- То ние само се ошматквахме, докато Аннаграма ни командореше, - беше казала Тюла Суматохова докато смилаше минерали в хаванчето си и много внимателно ги пресипваше в мъничко гърне, поставено да се грее на свещ – Нямам аз време да се бъзикам с магия. То все едно от нея има някаква файда. Знаеш ли какъв и е проблемът на нея? Тя си мисли, че можеш да станеш вещица като изпонакупиш разни джунджурийки.
- Трябва и само да се научи да работи с хора, - настояваше Тифани.
И тогава гърнето се взриви.
- Ей, не беше това някой обикновен цяр срещу зъбобол, няма спор - изкоментира Тюла чистейки косата си от парчетии – Добре де, мога и да намеря някой друг ден, щом като Петулия ще участва. Файда от това обаче няма да излезе.
Луси Уорбек пък, когато я навести Тифани, беше легнала изпъната в цял ръст и напълно облечена в тенекиено корито пълно с вода. Главата и беше натопена цялата, но когато тя видя, че Тифани се вглежда, тя и посочи бележка с надпис: „Не се давя!”. Мис Тик беше казала, че от нея ще излезе добра ловкиня на вещици, така че тя здраво тренираше.
- И защо да помагаме на Аннаграма? – беше казала тя, докато Тифани и помагаше да се подсуши – Тя само гледа как да смота хората с тоя нейн саркастичен тон. А и изобщо, теб какво те грее? Знаеш, че тя не те обича.
- Мислех, че винаги сме се погаждали... горе долу, - каза Тифани.
- Нима? Ти можеш да правиш неща, които тя не може даже да си представи! Като онова, където ставаш невидима... като го правиш, то даже изглежда лесно! Да, но ти все пак идваш с нас, държиш се като всички ни и помагаш да разтребим накрая и това направо я вбесява!
- Виж, не разбирам за какво ми говориш.
Луси взе още един пешкир:
- Тя не може да понесе някоя да е по-добра от нея без да се надува заради това.
- Че защо ми е да правя така, - смая се Тифани.
- Защото тя на твое място щеше да прави така, - обясни Луси грижливо забождайки нож и вилица в кока си - Тя си мисли, че и се присмиваш. А сега, леле майчице, и се налага да зависи от теб. Все едно и забучваш кабърчета в носа.
Да, но Петулия се беше съгласила, така че Луси и останалите също склониха. Петулия беше станала голям пример за професионален успех откакто преди две години беше спечелила Изпитанията за Вещици с прочутия си Свински Номер. На нея и се бяха присмивали... добре де, присмиваше и се Аннаграма, а всички останали само потайно се подхилкваха... да, но тя беше заложила на това, в което я биваше, а казваха, че тя беше усвоила умения с животните, с които не могла да се мери дори Баба Вихронрав. И още тя беше придобила стабилно уважение. Хората не разбират много от вещерски работи, но случеше ли се да вдигнеш на крака болната крава на някого, виж, тук няма как да не те гледат с почит. Така че за цялото сборище след Прасоколеда щеше да настъпи време специално за Аннаграма.
Тифани се връщаше в Тир на Ог замаяна. Изобщо не си беше мислела, че някой може да и завижда. Добре де, беше прихванала едно-две нещица, но тях всеки ги можеше. Просто трябва да можеш да се самоизключиш.
Да, беше седяла на пясъка в пустинята оттатък Портата, беше се изправила срещу кучета със зъби-бръсначи... това не бяха неща, които да искаш да си спомняш. И за капак на всичко Зимеделецът.
Той не можеше да я намери без коня, в това всички бяха убедени. Можеше да и говори в главата му и тя да му отговаря, но това беше някаква магия нямаща нищо общо с никакви карти.
От известно време нещо се беше смълчал. Сигурно кроеше айсберги.
Тя приземи метлата на една гола могила посред дърветата. Наоколо не се виждаше никаква къщурка. Слезе от метлата, но не я пусна от ръка, просто за всеки случай.
Заизгряваха звезди. Зимеделецът обичаше ясни нощи. Те бяха по-студени.
И тогава се явиха думите. То бяха нейни думи с нейния глас и тя знаеше, какво значат, но в тях имаше нещо като ехо.
- Зимеделецо! Чуй моята повеля!
Докато тя примигваше заради високомерието с което прозвуча гласът и, дойде отговорът.
Гласът му беше навсякъде около нея.
Кой повелява на Зимеделеца?
- Аз, Лятната Господарка.
Добре де, помисли си тя, нали съм нещо като заместничка.
Тогаз защо се криеш от мен?
- Боя се от твоя лед. Треперя от твоя мраз. Бягам от твоите лавини. Крия се от твоите фъртуни, - а, правилно, така говорят богините.
Живей с мен, в моя леден свят!
- Как смееш да ми заповядваш! Не смей да ми заповядваш!
Но ти нали избра да бъдеш в моята зима... – Зимеделецът прозвуча несигурно.
- Аз ходя където пожелая. Сама си проправям пътя. И от никой мъж позволение не искам. Ще ме почиташ в твоята страна... или ще има равносметка! – а това последното беше от мен, помисли си Тифани, доволна че и тя е вмъкнала някоя дума.
Последва дълго мълчание изпълнено с неувереност и объркване. После Зимеделецът попита:
Как мога да ти служа, господарке моя?
- Стига айсберги с моя лик. Не желая моето лице да потапя хиляди кораби.
А скрежа? Може ли да споделим скрежа? А снежинките?
- Без скреж. Не бива да пишеш името ми по прозорците. Това ще навлече само беда.
Но може би ще ми бъде разрешено да те почета чрез снежинките?
- Ъ... – запъна се Тифани.
Богините не казват „ъ...”, в това тя беше съвсем сигурна.
- Снежинките биха били... приемливи, - изрече тя.
В крайна сметка, помисли си тя, не е като върху тях да е изписано името ми. Тоест, повечето хора изобщо няма да забележат, а и да забележат, няма да знаят, че съм аз.
Тогава ще има снежинки, господарке моя, дордето дойде време да танцуваме отново. А ще танцуваме, защото аз правя себе си човек!
И гласът на Зимеделеца... си тръгна.
Тифани остана сама сред дърветата.
Само че... не беше сама.
- Знам, че си още тук, - каза тя и дъхът и проблясна във въздуха – Тук си, нали? Усещам те. Ти не си моите мисли. Не си моето въображение. Зимеделецът си тръгна. А ти можеш да говориш през устата ми. Коя си ти?
Сняг се посипа от порив на вятъра през близките дървета. Звездите пробляскваха. Нищо друго не помръдваше.
- Ти си тук, - не се отказваше Тифани – Вкарваш мисли в главата ми. Дори накара собствения ми глас да ми проговори. Това нещо повече няма да го бъде. Сега, като познавам усещането, вече мога да те пропъдя. Ако имаш да ми казваш нещо, казвай го сега. Като си тръгна от тук, ще затворя ума си за теб. Няма да допусна...
Как е усещането да си толкова безпомощна, а овчарче?
- Ти си Лято, нали? – каза Тифани.
А ти си като малко момиченце навлякло роклята на майка си, с мънички крачета в огромни обуща, с края на роклята влачеща се в калта. Светът ще замръзне, защото едно глупаво дете...
Тифани направи... нещо, което нямаше как да опише, и гласът стана като жужаща в далечината буболечка.
На могилата беше самотно, а и студено. И нямаше какво да се прави, освен да се продължава нататък. Може да крещиш, да ревеш, да тропаш с крак, но освен че така може да се постоплиш, от това нямаше полза. Може да се каже, че така не е честно, и вярно не беше честно, но вселената това не я интересува, защото тя не знае какво значи „честно”. Това е то главният проблем да си вещица: Сама се оправяш. Винаги все сама се оправяш.

Прасоколеда дойде, с още снеговалежи и малко подаръци. Но не и от дома, нищо че някои дилижанси си проправиха път до горе. Тя си каза, че вероятно ще да има уважителна причина и се опита да си повярва.
Това беше най-късият ден в годината, което беше удобно, понеже добре си пасваше с най-дългата нощ.
Този ден беше самото сърце на зимата, но Тифани не беше очаквала подаръка, който пристигна на другия ден.
През деня беше валяло много, но вечерното небе беше лазурно-розово и мразовито. И нещото долетя със свистене от розовото вечерно небе и падна в градината на Леля Ог, пръсвайки фонтан от пръст и изравяйки голяма яма.
- Е, толкова със зелките, - изкоментира Леля, надзъртайки през прозореца.
Като излязоха, от ямата се издигаше пара и миришеше на кисело зеле. Тифани се вгледа през парата. Нещото беше заринато с кал и шума, но под тях можеше да се различи нещо закръглено.
Тя се свлече по-надолу в ямата, чак докъдето сред калта пускаше пара тайнственото нещо. То вече беше поизстинало, и когато тя започна да разгребва, и дойде неприятното чувство, че вече знае, какво е то.
То беше, тя беше съвсем сигурна, „джаджата”, за която и беше говорила Аноя. Или поне изглеждаше достатъчно тайнствено. Като го поразчисти от пръстта, тя осъзна, че вече го беше виждала и преди.
- Добре ли си там долу? Че от тази пара нищо не виждам! – викна и Леля Ог.
Ако се съди по възбуденото бърборене, бяха надотичали и съседите.
Тифани припряно заразравя кал и печено зеле и се провикна:
- Мисля, че може и да гръмне. Кажи на всички да се приберат на закрито! А после ще ми подадеш ли ръка?
Отгоре се чуха викове и тропот от бягащи крака. Ръката на Леля Ог се появи, развявайки се наслуки из пушилката и със съвместни усилия Тифани се измъкна от дупката.
- Да се крием ли под кухненската маса? – възкликна Леля, докато Тифани се мъчеше да изтръска калта и зелето от дрехите си, след което Леля и намигна – Ако това наистина ще гърми, де?
Синът и Шон притича из-зад къщата с по една кофа вода във всяка ръка и спря, малко разочарован, че няма какво да гаси с тях.
- Какво беше това, Мамо? – попита задъхано той.
Леля погледна Тифани, която отговори:
- Ъ... гигантски камък падна от небето.
- Гигантските камъни не могат да стоят на небето, госпожичке! – просвети я Шон.
- Като гледам, затова е паднал, маминото, - отвърна малко троснато Леля – Ако искаш да свършиш нещо полезно, що не застанеш на стража да не пускаш никой да го доближава.
- А какво да правя, ако то избухне, Мамо?
- Тогава ела да ми кажеш, - отреди Леля.
Тя припряно изпрати Тифани до къщата, затвори вратата след тях и рече:
- На стара печена лъжкиня като мен, Тиф, лъжи не пробутвай, така че я ми кажи: Какво беше това?
- Е, надали ще избухне, - призна Тифани – А дори и да гръмне, мисля че най-много да затънем до шия в кисело зеле. Мисля, че това е Корнукопията.
Отвън се чуха гласове и вратата се отвори с трясък.
- Благословение над тоя дом, - каза Баба Вихронрав отупвайки снега от ботушите си – Твойто момче каза, че не бивало да влизам, но мисля, че нещо се е объркал. Дойдох колкото можах по-бързо. Какво се случи?
- Натресе ни се Горно Копие, - отговори Леля Ог – И не питай защо да не е долно.

Изчакаха да се стъмни за да извадят Корнукопията от дупката. Беше много по-лека, отколкото беше очаквала Тифани; всъщност усещането от нея беше сякаш нещо много, ама много тежко е взело, по някакви негови си причини да стане леко, ей така само за малко.
Сега тя беше върху кухненската маса, подобаващо изчистена от кал и зеле. На Тифани и се струваше, че изглежда някак жива. На пипане беше топла и като че ли леко вибрираше под пръстите и.
- Съгласно Чинкин, - съобщи тя разгърнала в скута си „Митологията” – богът Слепият Йо е сътворил Корнукопията от единия рог на вълшебната коза Алмег за да изхранва двете му деца от богинята Бисономия, която по-късно била превърната в дъжд от стриди от Епидитий, Бог на Нещата с Форма на Картофи, задето била оскърбила Резоната, Ботиня на Поровете като хвърлила къртица по сянката и. Сега тя е служебният атрибут на богинята на лятото.
- Винаги съм казвала, че в старо време са прекалявали с тези неща, - изкоментира Баба Вихронрав.
Вещиците се втренчиха в нещото. Приличаше донякъде на кози рог, само че доста по-голямо.
- Как работи? – зачуди се Леля Ог, пъхна глава вътре и извика – Ехоо!
Ехото се върна, и то не само, и отекваше доста време, като че е ходило по-далече отколкото имаше място в рога.
- На мен ми прилича на голяма раковина, - изказа мнението си Баба Вихронрав.
Котенцето Ти доприпка до грамадната джаджа и изискано я подуши. (Грибо се криеше зад супниците на горната лавица: Тифани беше проверила).
- Не знам, дали някой го знае, - сподели тя – Но другото име на това е Рогът на Изобилието.
- Рог ли? Може ли да се свирят песнички на него? – поинтересува се Леля.
- Надали, - каза Тифани – Той съдържа ... ъ... неща.
- Какви неща? – попита Баба.
- Ами, срого погледнато... всичко, - докладва Тифани – Всичко, което расте.
Тя им показа картинка от книгата. Всевъзможни плодове, зеленчуци и зърно се сипеха от широкото отвърстие на Рога.
- Но най-вече плодове, - забеляза Леля – С морковите не сассе престарали, макар че те може и да са в тесния край. Там по-добре ще паснат.
- Какво искаш от него, художник, - изкоментира Баба – Най-лъскавите неща отпреде ще ти изкара. А да изрисува честен картоф сме твърде горди, а? – тя ръгна обвинително с пръст страницата – Ами тея херувимчета? Нали няма и те да ни се изтърсят? Не обичам разни бебета да ми хвърчат из въздуха.
- Те се въдят по стари картини, - обясни Леля – Слагат ги, за да покажат, че то е Изкуство, а не са просто палави картинки с моми без много дрешки.
- Е, мен те няма да ме измамят, - заяви Баба Вихронрав.
- Давай, Тиф, пробвай го де, - подкани я Леля Ог обикаляйки масата.
- Не знам как! – възкликна Тифани – Няма упътване!
И тогава, с голямо закъснение, Баба извика:
- Ти! Излизай веднага от там!
Но с едно махмане на опашката бялото коте се втурна в рога.
Тропаха по рога. Обръщаха го с отвора надолу и го тръскаха. Крещяха му. Оставиха паничка мляко пред него и чакаха. Котето не излезе. После леля внимателно ръгна вътре бърсачка за под, която, без да изненада никого, влезе много по-навътре в Корнукопията, отколкото имаше Корнукопия отвън.
- Ще излезе като огладнее, - утеши ги тя.
- Не и ако немери вътре нещо за ядене, - възрази Баба Вихронрав взирайки се в тъмното.
- Надали ще намери котешка храна, - каза Тифани внимателно изследвайки картинката – Но пък може да има мляко.
- Ти! Идвай веднага тук! – ревна Баба с глас, можещ да разтресе планини.
Чу се далечно измяукване.
- Може пък да се е заклещила? – предположи Леля – То нали е някаква спирала, все по-тясна към върха, нали? Котките по вървене заднешком никак не ги бива.
Тифани видя изражението на лицето на Баба и въздъхна:
- Фийгъли? – провикна се тя към околното пространство – Знам, че някои от вас са в тази стая. Излезте, моля!
Фийгъли изникнаха из-зад всяка прахосъбирачка. Тифани потупа Рога и попита:
- Можете ли да изкарате едно котенце от тук?
- Епа само туй ли? Нема проблема, - отговори Роб Секигоопрай – Я па се надевах оно да е нещо мъчно!
Нак Мак Фийгъл се юрнаха бегом в Рога. Гласовете им замлъкнаха някъде вътре. Вещиците зачакаха.
И зачакаха още малко.
И още.
- Фийгъли! – извика в отвора Тифани.
Стори и се, че дочу много отдалече и много слабо „Кривънци!”
- Щом като може да прави зърно, може пък да са намерили вътре бира, - заразмишлява Тифани – Което значи, че ще излязат, само като свършат бирата!
- Котките не могат да я карат на бира! – тросна се Баба Вихронрав.
- Мен пък ми писна да я карам на чакане, - каза Леля – Гледайте, от острата страна също има дупка, по малка. Ей сега като духна от там!
Ако не друго, тя се опита. Бузите и се издуха и зачервиха, очите и се изцъклиха и стана съвсем ясно, че ако рогът не гръмне, то ще гръмне тя... и тогава рогът се предаде. И се дочу едно далечно и неоспоримо накъдрено трополене, ставащо все по-силно и по-силно.
- Още не виждам нищо, - каза Баба, надничайки откъм широкия край на рога.
Тифани я издърпа назад точно когато Ти изскочи щуро от Корнукопията с настръхнала опашка и присвити уши. Задрапа по масата, скочи върху роклята на Баба Вихронрав, покатери се на рамото й и засъска непокорно от там.
След нея с вик „Криииииивънци!” от рога заприиждаха фийгъли.
- Всички зад дивана! – провикна се Леля – Беж!
Тропането вече беше станало на гръм. Който се усилваше и усилваше и после...
... спря.
В настаналата тишина из-зад дивана се подадоха три островърхи шапки. Малки сини лица занадничаха из-зад всичко останало. Чу се нещо като „пук!” и от отвора на рога се изтъркули нещо малко и съсухрено и падна на пода. Беше много престоял ананас.
Баба Вихронрав избърса малко прах от дрехите си.
- Вземи се научи да използваш това, - заръча тя на Тифани.
- Как?
- Нищо ли не ти хрумва?
- Не!
- Добре, но то дойде за теб, госпожице и е опасно!
Тифани неуверено вдигна Рога и пак се появи отчетливото усещане, как нещо невероятно тежко се преструва, и то много успешно, на нещо леко.
- Може пък да му трябва някоя вълшебна дума, - предположи Леля Ог – Или пък да има нещо такова, което като го натиснеш...
Тифани го завъртя на светло и нещо проблясна за миг.
- Чакайте, това ми прилича на надпис, - каза тя и прочете:
„P£nta pou ™piqšij, cap…zw Ÿio Ÿna Ônoma”
„Всичко, което пожелаеш, аз го давам, изречеш ли името му” – измърмори паметта на д-р Суетон.
Следващят ред гласеше:
„MEGALWNW SUSTELLOMI”
„Раста, смалявам се” , - преведе д-р Суетон.
- Май ми хрумна нещо, - каза тя и в памет на Госпожица Предалова обяви – Сандвич с шунка!
Нищо не се случи.
Тогава д-р Суетон лениво преведе и Тифани каза:
- Ena santouitj tou sougkou me moutardi!
С меко „хльоп” от устието на Рога се яви сандвич с шунка и бе майсторски уловен от Леля, която отхапа от него и отсъди:
- Ма хич не е лош! Я дай повечко.
- Dose mh polla sandouitjoi sougkou! – изрече Тифани и се разнесе такъв един звук, какъвто може да се чуе като потревожиш пещера пълна с прилепи.
- Спри! – изкрещя тя, но нищо не престана.
Тогава д-р Суетон и подсказа и тя викна:
- Mhn perissotero santouitj twn sougkwn!
Това бяха... ами, много сандвичи. Фактически купчината стигаше до тавана. Виждаше се само върхът на шапката на Леля Ог, но някъде по-отдолу от купчината се дочуваха някакви приглушени звуци. После се подаде ръка и Леля Ог си проправи път през струпването от хляб и свинско, методично дъвчейки.
- Горчица не му достига. Хъммм – произнесе се тя - Е, значи за днес на всички околовръст им се уреди вечерята. И като гледам, май ще трябва да направя ужасно много супа. Най-добре да не го пробваме пак тук това, нали?
- На мен тая работа хич не ми харесва, - сопна се Баба Вихронрав – И откъде се пръкнаха тези благинки, а? Вълшебната храна никого не е засищала както трябва!
- Това не е магия, а са божии работи, - възрази Леля Ог – Също като майната небесна, такива ми ти работи. А на бас, че е от свръхестествени продукти.
„Фактически това не е нищо повече от жива метафора на безграничното плодородие на Природата”, - прошепна в главата на Тифани д-р Суетон.
- От майна небесна полза няма, - отсече Баба.
-Това е било по чужинско, преди много време, - обясни Леля, след което се обърна към Тифани – А на твое място, миличка, щях да занеса това в гората и да видя, какво може да стори. Макар че, ако нямаш нищо напротив, и сега няма да ми дойде зле малко прясно грозде.
- Гита Ог, не може да използваш Рога на Изобилието на Боговете като някакъв... някакъв килер! – възмути се Баба – И онова със стъпалата стигаше!
- Но той си е килер, - отвърна невинно Леля Ог – Той е килерът. Там все едно се държи всичко, което ще израстне идната пролет.
Тифани го остави на масата много предпазливо. Корнукопията беше някак като че ... жива. Изобщо не иглеждаше да е просто някакъв си вълшебен уред. Рогът като че ли се вслушваше.
Като опря на масата, той започна да се смалява, докато не стана колкото малка каничка на големина.
- Прощавай? – попита я предпазливо Роб Секигоопрай – Ей туй бира че дава ли?
- Бира? – повтори без да помисли Тифани.
Нещо забълбука. Всички очи се обърнаха към вазата. Кафеникава течност се запени над ръба и. После всички очи се обърнаха към Баба Вихронрав, която сви рамене.
- Какво ме гледате? – измърмори кисело тя – Нали и без това ще го изпиете!
То наистина е живо, помисли Тифани, докато Леля отърча за още халби. То се учи. И току що научи моя език.

Към полунощ Тифани се събуди, защото на гърдите и беше застанала бяла кокошка. Тя я изблъска, протегна се за чехлите си и намери само още кокошки. Като запали свещта, видя към половин дузина кокошки на другия край на кревата. Подът беше задръстен с кокошки. Стълбището също. Както и всяка стая на долния етаж. В кухнята кокошките бяха преляли чак до мивката.
Не вдигаха много шум, само по някое „коо”, както казват кокошките, когато нещо не им е съвсем ясно, което значи горе-долу постоянно.
Кокошките търпеливо пристъпяха да освободят място. Коо. А правеха това, защото Рогът на Изобилието, издул се до размер малко надвишаващ този на една кокошка, изплюваше полекичка по една кокошка на всеки осем секунди. Коо. Докато Тифани зяпаше, още една се стовари на върха на планината от сандвичи. Коо.
Най-отгоре върху Корнукопията беше намерила убежище Ти и гледаше много озадачено. Коо. А посред стаята Баба Вихронрав леко похъркваше в голямото кресло, заобиколена от смаяни квачки. Коо. Като не се брои хъркането, хорът от коо-коо и пристъпянето на кокоши крака, това беше мирна кротка картинка на светлината на свещите. Коо.
Тифани изгледа котето накриво. Тя се отърква където свари, когато иска да и дадат храна, нали така? Коо. И мяука, нали? Коо. А пък Рогът на Изобилието може бързо да учи езици, нали? Коо.
Тя прошепна:
- Стига толкова кокошки, - и след няколко секунди притокът на пилци се прекрати. Коо.
Но тя не можеше да остави нещата така. Подръпна Баба за рамото, и когато старицата се събуди, и каза:
- Добрата новина е, че се освободихме от доста от сандвичите... ъ...
Коо.



Тема Re: Глава 8нови [re: de Cyrvool]  
Автор hladnika (brujo)
Публикувано31.12.11 23:32



Приказно :)

*ба бъ** дир* бля
св. св. електрон и неговите протони
чукча-читател


Тема Re: Глава 8нови [re: de Cyrvool]  
АвторCъgбaтa (Нерегистриран)
Публикувано03.01.12 14:37



Подаръкът ми за новата година продължава.
Благодаря ти Cyrvool!



Тема Re: Глава 8нови [re: de Cyrvool]  
Автор ylkom (уча цял живот !)
Публикувано03.01.12 17:40



Благодаря!
И за много години на всички!



Тема глава 9нови [re: de Cyrvool]  
Автор de Cyrvool (новак)
Публикувано17.01.12 17:43



Глава Девета
Зелени кълнове

Следващата сутрин беше много по-студено, унил вцепеняващ студ, който можеше да смрази ако ще и пламък.
Тифани приземи метлата между дърветата малко настрани от къщурката на Леля Ог. Тук преспите не бяха дълбоки, но все пак снегът и стигаше до коленете, а мразът го беше вкоравил, така че пращеше под снозете и като трошлив сухар.
На теория тя беше излязла в гората да поразучи Рога на Изобилието, но всъщност тя го беше взела тук да не става беля. Не че Леля Ог беше сърдита за кокошките. Все пак сега тя имаше петстотин носачки, запълнили цялата и плевня. Но пък подовете бяха станали на нищо, курешки имаше дори по парапетите на стълбището, а както отбеляза (шепнешком) Баба, ами ако някой вземе да каже „акули”?
Тя седеше на един пън посред заснежените дървета, а Рогът лежеше в скута и. Някога гората беше хубава. Сега беше станала омразна. Тъмни стволове посред преспите, свят оголен само до черно и бяло, като тъмнична решетка. Тя копнееше за хоризонти.
Чудна работа... Корнукопията винаги беше леко топла, дори и тук, навън, и май винаги се догаждаше занапред, колко голяма трябва да бъде. „Увеличавам се, смалявам се”, - спомни си Тифани. Аз пък се чувствам доста малка.
И какво после? Ами сега какво? Тя все се беше надявала, че това... силата някак си ще и падне, също както и беше паднал Рогът на Изобилието. Да, но силата не дойде.
Под снега имаше живот. Тя го усещаше с върховете на пръстите си. Някъде там долу, където не можеше да я достигнеш, се спотайваше истинската Лято. Тя заразгребва снега с Корнукопията като с черпак, докато не достигна окапала шума. Отдолу, в белезникавата мрежа от мухъл и бледи тънки корени, имаше живот. Полу-замръзнал червей отпълзя бавно настрани и се зарови под скелета на старо листо, фино като дантела. До него имаше един жълъд.
Гората не беше тиха. Тя беше спотаила дъх. И чакаше Тифани, която не знаеше какво да стори.
Аз не съм Господарката на Лятото, напомни си тя. Никога няма да бъда. На нейното място съм, но не съм нея. Може и да успея да накарам да порастнат няколко цветенца, но никога няма да съм нея. Тя ще мине през света и океани от сок ще зашуртят в тези сухи дървета, а милиони тонове трева ще изникнат за няма и секунда. Мога ли аз така? Не. Аз съм глупаво дете с шепа номера, нищо повече. Аз съм само Тифани Болежкова и до болка ми се иска да се прибера у дома.
Чувствайки се гузно заради червея, тя постопли малко пръстта с дъха си и пак я покри с шумата. И тогава се чу тихо влажно изпукване, като че щракване с жабешки пръсти, и жълъдът се пропука. От него се измъкна белезникав кълн и направо пред очите и порастна с повече от сантиметър.
Тя припряно изрови с пръсти дупка в пръстта, натика в нея жълъда и заравни земята отгоре му.
Някой я наблюдаваше. Тя скочи на крака и бързо се огледа. Никой не се виждаше, но това не значеше нищо.
- Знам че си тук! – обяви тя продължавайки да се озърта – Който и да си!
Гласът и отекна сред черните дървета. Дори и на самата нея и прозвуча писклив и уплашен. Тя се усети че е надигнала Рога.
- Покажи се, - заповяда с треперлив глас тя – или...
Или какво? – зачуди си се сама тя. Или ще те засипя с плодове, що ли?
Сняк падна от някакъв клон с тежко тупване и тя подскочи, от което се почувства още по-глупаво. Така да се стресне от падането на шепа снежинки! Вещицата не бива да се плаши от нищо и в най-тъмната гора, и беше казала веднъж Баба Вихронрав, защото тя трябва да е сигурна до дъното на душата си, че най-ужасното нещо в гората е самата тя.
Тя надигна Корнукопията и малко неуверено обяви:
- Ягода...
Рогът пуфна, нещо се изстреля от него и остави червено леке на кората на едно дърво на около двадесет стъпки от нея. Тифани не си загуби времето да провери; Рогът винаги даваше това, което му поискат.
С каквото тя самата май не можеше да се похвали.
И отгоре на всичко, днес беше неин ред да ходи при Аннаграма. Тифани въздъхна дълбоко. Може би и с това беше сгрешила.
Кацнала на метлата си тя бавно се изниза посред дърветата.
След около минута или две от пръстта, която тя беше стоплила с дъха си, изникна зелен кълн, издигна се на около петнадесет сантиметра и му покараха две зелени листенца.
Зададоха се стъпки. Които не пращяха както обикновено пращят стъпки на замръзнал сняг. После все пак нещо изхрущя, все едно някой коленичи на смръзналата се шума. Чифт кльощави, но силни ръце нежно занатрупваха сняг и шума в тънка висока стена около филиза, правейки му на завет, обгръщайки го като войник в крепост.
Малко бяло коте се опита да го побутне с нос, но беше внимателно вдигнато и отместено.
След което Баба Вихронрав си тръгна пеш, но без да оставя следи в снега. Никога не учиш другиго чак пък на всичко, което знаеш.



Дните минаваха. Аннаграма се учеше, но със страшна мъка. Никак не е лесно да учиш някого, който не ще да признае, че има нещо което да не знае, така че разговорът вървеше примерно така:
- Знаеш ли как се приготвя корен от плацебо?
- Разбира се. Всеки го знае.
И не беше работа тук да попиташ: „Добре де, покажи ми тогава”, защото тя само някое време ще ръчка унило нещо и накрая ще се оплаче от главоболие. Трябваше да и кажеш: „Добре, гледай дали аз го правя правилно”, след което го правиш точно както трябва. И добавяш нещо от рода на:
- Както знаеш, Баба Вихронрав казва, че вместо корен от плацебо можеш да сложиш каквото ти скимне, но най-добре е да използваш истинския корен, ако го имаш де. Сиропът от него е отлично средство срещу леки болести, но разбира се ти вече знаеш това.
И Аннаграма ще каже:
- Разбира се.
Следващата седмица в горите толкова застудя, че нощем някои стари дървета почнаха да се пукат. Такова нещо от много време не било виждано, казваха старите хора. Това се случваше, когато дървесният сок замръзнеше и вземеше да се разширява.
Аннаграма беше суетна като канарче в стая пълна с огледала и мигом се паникьосваше, щом се изправеше срещу нещо, което не знаеше, но я биваше да схваща нещата, покажеш ли и ги веднъж и беше много добра в изглеждането, че знае повече, отколкото знае всъщност, което за вещица си е ценна дарба. Веднъж Тифани завари каталога на Бофо отворен на масата и някои неща бяха отбелязани с молив. Но тя не разпита Аннаграма. Защото беше твърде заета.
След още една седмица замръзнаха кладенците.
Тифани няколко пъти обиколи селата с Аннаграма и реши, че тя малко по малко ще се справи. Аннаграма си имаше нещо като вградено Бофо. Беше висока и надменна и се държеше все едно знае всичко, дори когато и бъкел не разбираше. С това щеше да стигне далече. Хората я слушаха.
А им се налагаше да я слушат. Всички пътища бяха затрупани. От къща до къща хората бяха изровили тунели, пълни с мразовита синкава светлина. Всичко, което трябваше да се кара нанякъде, се караше на метла. Включително старите хора. Качваха ги на метлата, со се чаршафи, завивки и бастуни, и ги откарваха в други къщи. Като се съберяха повече хора заедно, те се топлеха взаимно, а и можеха да си прекарват времето като си напомняха, че колкото и да е студено сега, все пак не е чак толкова студено, колкото когато са били млади.
След някое време престанаха да си казват такива неща.
Понякога почваше да се топи, съвсем мъничко, колкото после пак да замръзне. По всички стрехи изникнаха висулки. След някое друго стопяване, те се забучиха в земята като кинжали.
За Тифани нямаше сън; или поне нямаше лягане. За никоя от вещиците нямаше. В снега се утъпкаха пъртини, вкоравили се в лед като яка скала, така че малко коли можеха и да минат от тук таме, но за всичко вещиците просто не стигаха. Нито пък стигаха часовете в деня. Нито даже часовете в деня и нощта взети заедно. Петулия веднъж заспа на метлата докато не се блъсна в едно дърво на две мили нататък. Тифани веднъж падна от метлата и се заби в една пряспа.
В тунелите влязоха вълци. Бяха изтощени от глад и отчаяни. Баба Вихронрав прекрати тази работа и не каза на никого как го е направила.
Студът беше все едно да пребиват от бой, отново и отново, ден след ден, нощ след нощ. Снегът беше осеян с малки черни петънца – умрели птици, замръзнали направо във въздуха. Други птици намериха подслон в тунелите и се разчуруликаха, а хората ги хранеха, защото това носеше лъжлива надежда, че пак идва пролет...
... защото имаше храна. О да, храна имаше. Рогът на Изобилието не спираше да работи ден и нощ.
А Тифани си мислеше: „Трябваше да кажа не на снежинките...”

Ето един стар изоставен сайвант. И там, в прогнилите дъски - един пирон. Ако Зимеделецът имаше пръсти, те щяха да се разтреперят.
Това беше последната съставка! Толкова неща трябваше да се научат! Беше толкова трудно, толкова трудно! Кой можеше да си помисли, че човекът бил направен от неща като вар, сажда, газове, отрови и метали? Но ето че сега под ръждясалия пирон занабъбва лед, дървото изстена и изпращя, когато ледът се разду и изтръгна пирона и въздухът го понесе. А във вятъра смразил върховете на дърветата се чу гласът на Зимеделеца:
- ЖЕЛЯЗО, КОЛКОТО ДА НАПРАВИШ ЧОВЕК!
Високо в планината снегът изригна. Заиздига се, сякаш под него играеха делфини, заизникваха форми, които после пак се губеха...
И тогава, също толкова внезапно, колкото се беше зазвилнял, снегът пак окапа на земята. Но сега там се появи кон, бял като сняг, а на гърба му имаше ездач, покрит с бляскав скреж. Ако на най-великия скулптор, живял някога на света, му бяха поръчали да направи снежен човек, той щеше да изглежда така.
Нещо продължаваше да се случва. Фигурите на коня и ездача все още се оформяха, ставайки все повече и поовече жизнеподобни. Очертаваха се детайли. Заразливаха се цветове, всичките бледи, нито един ярък.
И ето ездач на кон, сияещи под унилата светлина на зимното слънце.
Зимеделецът протегна ръка и сви пръсти. Цветът в крайна сметка се свежда само до пречупване на светлината; и пръстите приеха цвета на плът.
Зимеделецът проговори. По-точно излязоха най-разнообразни шумове, от рева на ураган, до шумоленето на вълните по чакълест бряг след морска буря. Някъде сред тях се намери нещо като че звучащо както трябва. Той го повтори, усили го, понастрои го и го превърна в реч, донагласяйки я докато не зазвуча правилно:
И той рече:
- Тъзбнлерицвипф? Ггокюзиофвва? Уисвип? Нанананана... Нямп... няп... А... О! Това било значи да говориш!
Зимеделецът отметна глава и запя увертюрата от „Юбервалдска зима” от композитора Уотуа Дойнов. Веднъж той я беше дочул случайно, докато подкарваше една буйна фъртуна покрай купола на една опера, и беше изумен, как едно човешко същество, тоест фактически нищо повече от торба мръсна вода на два крака, може така прекрасно да разбере снега.
- Снооова пахаладааало! – изпя той на премръзналия небосвод, подкарвайки коня си в тръс между боровете.
Единствената дребна грешка, допусната от Зимеделеца беше в избора между вокала и партиите на инструментите. Всъщност той изпя всичко наведнъж, като цял пътуващ на кон оркестър, с певците, хора, тимпаните и всички останали оркестранти едновременно.
Да подушиш мириса на дърветата! Да усетиш как те притегля земята! Да си плътен! Да почувстваш тъмнината зад клепачите ти и да осъзнаеш, че това си ти! Да бъдеш човек и да знаеш че си такъв!
Никога досега той не се беше чувствал така. Беше главозамайващо. Толкова много от... всичко, идващо му отвсякъде наведнъж. Това нещо със земята например. Тя го притегляше, ама непрестанно. Само за да стоиш изправен трябваше постоянно да си нащрек. А пък птиците! За Зимеделеца досега те не бяха нищо повече от дребни дефекти във въздуха, смущаващи течението на въздушните маси, но сега те бяха живи същества, също като него. И те си играеха с тягата на вятъра, и господстваха над небесните простори.
Зимеделецът досега нищо не беше виждал, нито чувал, нито усещал. Не може да правиш тези неща, освен ако не си... отделен, там, в тъмнината зад очите. Досега той не е бил отделен; беше неделима част от вселената с всичкото и притегляне и налягане, звуци и светлина, течение и игра. Цяла вечност той беше стоварвал бури върху планини, но до днес не беше знаел, що е планина.
Тъмнината зад очите... какво безценно нещо. Даваше ти твойта... твойност. Ръката ти, с тези смехотворни гърчещи се израстъци по нея, ти даваше осезание; дупките от двете страни на главата ти пускаха в нея звук; дупките от предната страна пускаха чудни миризми. Колко умни дупки – да знаят какво да правят! Възхитително!
Когато си стихия, всичко се случва наведнъж, както отвътре така и отвънш, сляти в едно голямо... нещо.
Нещо. Много полезна дума беше това... „нещо”. Нещо беше всичко, което Зимеделецът не можеше да опише.
А всичко беше пълно с ... неща, и всичките бяха зашеметяващи.
Прекрасно е да си човек! Е, беше направен основно от мръсен лед, но това в крайна сметка нали е само по-добре организирана форма на мръсната вода.
Да, той беше човек. Беше толкова лесно. Стига само да организираш нещата. Той имаше сетива, можеше да се движи сред хората, можеше да... търси. Това беше то – начинът да търсиш хора: и ти ставаш човек! А за стихия беше толкова трудно; тогава той не можеше дори да различи човеците в шеметната нещност на физическия свят. Човеците обаче можеха да говорят с други човеци посредством дупките си за звук. Той можеше да говори с тях и те нямаше да заподозрат!
И сега, като беше човек, нямаше да има връщане назад. Цар Зима!
Всичко от което се нуждаеше той, беше царица.

Тифани се събуди защото някой я разтърсваше.
- Тифани!
Тя беше заспала в къщурката на Леля Ог с Рога на Изобилието до главата си. Отнякъде съвсем наблизо се чуваше някакво странно шумолене, все едно нещо по малко се сипеше. Бледо-синкава задушена от снега светлина изпълваше стаята.
Когато тя отвори очи, Баба Вихронрав тъкмо се облягаше на стола си.
- От девет часа насам все спиш, момичето ми, - каза тя – Време е да се прибираш вкъщи, да ти кажа аз.
Тифани се огледа.
- Аз нали съм си вкъщи? – изломоти просънено тя.
- Не, тук е къщата на Леля Ог. А това е паница супа...
Тифани се събуди. Пред нея смътно се виждаше нещо като паница супа. Изглеждаше... познато.
- Кога за последно си спала в легло? – попита я някаква размазана, неясна фигура.
Тифани се прозина:
- Кой ден сме?
- Вторник, - отговори Баба Вихронрав.
- Ммм... какво е това вторник?
Тифани се събуди за трети път и този път я хванаха и я издигнаха до изправено положение.
- Така, - чу се гласът на Баба Вихронрав – Този път остани будна. Изяж си супата. И загрей. Ще трябва да се връщаш у дома.
Този път стомахът на Тифани успя да вземе под контрол една ръка и една лъжица и, лека полека, тя загря. Баба Вихронрав беше седнала срещу нея с котето Ти в скута си, и следеше Тифани докато супата не свърши.
- Очаквах от теб твърде много, - каза тя – Надявах се, че като се удължат дните, ще порастне и силата ти. Вината за това не е твоя.
Шумоленето позачести. Тифани погледна надолу и видя просо сипещо се по малко от Корнукопията. Докато гледаше, зърната се посипаха по-често.
- Като си заспала, си го оставила на просо, - обясни Баба – Като се умориш, то се забавя. И хубаво, че е така, щото иначе кокошките живи щяха да ни изядат.
- Това май е единственото нещо, което изкарах както трябва, - въздъхна Тифани.
- А, не знам. От Аннаграма Ястребска комай ще да излезе нещо. Късмет извади на приятелки, поне колкото чух аз.
Ако Госпожица Предалова беше рекла да играе покер срещу Баба Вихронрав с това нейно лице, тя щеше да загуби. Трополенето на просените зърна изведнъж стана някак по-силно в тишината.
- Виж, аз... – понечи да каже Тифани.
Баба изсумтя.
- Не ще и дума, никой няма нужда да се оправдава точно пък пред мен, - рече милостиво тя – Обещай ми, че ще се върнеш у дома. Една-две каляски се добраха до нас тая сутрин, и както дочух, там долу в равнината, още не било чак толкова зле. Значи се връщаш във Варовитището. Освен теб те друга вещица си нямат.
Тифани въздъхна. Искаше и се да се прибере в къщи, искаше и се повече от всичко на света. Обаче щеше да е все едно е побягала.
- Може пък да е все едно да се прибегнеш на помощ, - подметна Баба, връщайки се към стария си навик да отговаря на така и не зададени въпроси.
- Тогава заминавам утре, - реши Тифани.
- Добре, - Баба стана – Ела с мен. Ще ми се да ти покажа аз нещо.
Тифани я последва по един тунел в снега, който ги изведе до края на гората. Тук снегът беше утъпкан от хората мъкнещи дърва за вкъщи, а навлезеш ли малко по-навътре, и преспите ставаха по-поносими; много от снега се беше натрупал по дърветата, изпълвайки въздуха с хладни синкави сенки.
- Какво търсим? – попита Тифани.
Баба Вихронрав посочи.
Посред белотата и сивотата се мярна нещо зелено. Младите листа на няколко стъпки висока дъбова фиданка. Когато Тифани додрапа до нея през заледилия се сняг и посегна да я докосне, въздухът там се оказа топъл.
- Знаеш ли как си съумяла това? – попита Баба.
- Не!
- Нито пък аз. Аз това не го мога. Ти обаче можеш, момиче. Тифани Болежкова.
- Това е само едно дърво, - изтъкна Тифани.
- Добре де. С малко се започва, така е то с дъбовете.
Още някое време те гледаха мълчаливо дръвчето. Зеленината като че отразяваше снега около себе си. Зимата отнемаше цветовете, дървото обаче сияеше.
- А сега всички имаме работа за вършене, - разруши вълшебството Баба – Ти, както разбрах, по това време обикновено вече да си тръгнала за към Госпожица Предалова. Аз от тебе по-малко не очаквам...

Това се случи в един хан по пътя на дилижансите. Дори и в този ранен утринен час там беше оживено. Колата на Бърза Поща беше на кратка спирка за смяна на конете след дългото си катерене нагоре в планините, а друга, за надолу, за равнините, чакаше пътниците си. Дъхът на конете изпълваше въздуха с пара. Кочияшите се разтъпкваха. Товареха се чували и колети. Мъже шетаха наоколо със зоб за конете. Няколко кривокраки типа просто се мотаеха наоколо пушейки и клюкарствайки. След петнадесет минути дворът на хана пак щеше да се опразни, но засега всички бяха твърде заети за да обърнат внимание на поредния непознат.
Впоследствие всички разказваха случката различно, противоречейки си най-гръмогласно. Вероятно най-точният разказ беше на госпожица Димфния Муш, дъщерята на ханджията, която помагаше на баща си със сервирането на закуската:
„Ами той, такова, като влезе, и още тогава видях, че е един такъв странен. Той ходеше, нали, някак особено, ами, дигаше си краката като кон в лек тръс. И още, беше един такъв някак лъскав. Да, ама тука нали ни идват всякакви, а да се одумват клиентите, то то не е работа. Оная седмица ни се бяха стоварили една сурия върколаци, а те са досущ като мен и теб, освен че трябваше да им сервираме на пода... Ами да, за оня човек... ами, сяда значи той и казва: „Аз съм човек, също като теб!” Ей направо така си го изръси!
Разбира се, никой друг не обърна внимание, а пък аз му казах, че ми е приятно да го чуя, ама какво ще обича да си поръча, щото кренвиршите нея сутрин ни бяха особено добри. А той каза, че ял само студена храна, което си беше за чудене, както всички тогава се оплахваха, колко студено било в столовата, нищо че огъня си гореше яко. Както и да е... то ни бяха останали малко студени кренвирши в килера, малко попрестояли, ако ме разбирате какво ви казвам, така че му ги донесох, а той отхапва и после ми казва с пълна уста, моля ви се: „Не е каквото очаквах. И сега какво да го правя?”, а аз му казвам да гълта, а той казва: „Да гълтам?”, а аз казвам, точно така, гълтате и право в стомаха ви, а той казва пръскайки навсякъде парчета кренвирш: „А, в онова кухото!”, и после като че се разбълника и после каза: „О, аз съм човек. Успешно изядох човешки кренвирши!”, а аз му казвам да не ми ги разправя такива, щото те са предимно от свинско, както винаги.
А после той ме пита, какво да правел с тях сега, а аз му казвам, че не ми влиза в работата да му казвам и че всичко е два пенса, ако обича, а той вади цяла жълтица и аз му направих реверанс, щото, нали разбирате, знае ли човек.
И тогава той казва: „Аз съм човек също като теб. Къде са островърхите човеци, които летят във въздуха?”, което, ако питате мен, си е щуро да го кажеш, но му казвам аз, че ако обича вещици, оттатък Ланкърския мост ги има колкото му душа иска, а той пита: „На име Предалова?”, а аз му казвам, че чух, че тя била умряла, но с вещиците казва ли ти някой, пък и смее ли човек да пита. И тогава той си замина. И цялото време имаше една такава, усмивчица, една такава лъскава, и леко не на ред. И с дрехите му нещо не беше на ред, бяха, нали, все едно залепнали по него, такова нещо. Ама нали в нашия бизнес не може да си гнуслив. Ей още вчера като дойдоха едни тролове. Те, нали знаете, не могат да ядат нашта храна, щото, нали, са си все едно ходещи камъни, но им стъкмихме манджа от счупени грънци и грес. Тоя обаче, да ви кажа, си беше сбъркан. И още, като си тръгна, стана много по-топло.”

„От теб по-малко не очаквам”...
Тези думи топлеха Тифани в полета и над дърветата. Гордост подклаждаше огъня в главата и, но не е да не се намираха и една-две корави цепеници гняв.
Баба е знаела! А дали не го е и планирала? Защото нима не изглежда добре като за нея? Всички вещици ще разберат. Че ученичката на Г-жа Уховрътска нямаше начин справи, но Тифани Болежкова взела и организирала всички останали момичета да помогнат и да не казват на никого. Разбира се, за вещиците, да не казваш на никого, беше сигурен начин всички да разберат. Вещиците много ги бива да чуват каквото не казваш. Така че Аннаграма си запазва къщурката, Г-жа Уховрътска се излага яко, а Баба ще си злорадства. Целият труд, всичкото трепане и за какво, за да може Баба да позлорадства? Добре де и заради прасето на г-жа Тъпкачева и заради всички останали, разбира се. Което усложняваше нещата. Ако можеш, правиш каквото трябва. А да си пъхаш носа в чуждите работи си е в основата на вещерството. Тя знаеше това. Баба знаеше, че тя знае. Та затова Тифани хвърчеше натам-насам като навивна играчка...
Ще има равносметка!
Поляната беше цялата в преспи и поледица, но за нейна радост до къщурката беше утъпкана пътека.
Но имаше и нещо ново. Хора стояха до гроба на Госпожица Предалова, и част от снега там беше разгребан.
О не, мислеше Тифани докато кръжеше за кацане, дано само да не е тръгнала да разкопава черепите!
Оказа се обаче нещо, в известен смисъл, още по-лошо.
Тя позна хората до гроба. Бяха селяни, които проследиха Тифани с непокорните и притеснени погледи на хора уплашени до смърт от малката но може би ядосана островърха шапка точно пред тях. И имаше нещо в много подчертания начин, с който те не гледаха гроба, което незабавно привлече нейното внимание към него. Той беше заринат от хартишки, набодени в земята с клечки. Хартишките трепкаха на вятъра.
Тя погледна няколко:
Госпожице Предалова, моля ви, пазете мойто момче Джо в морето.

Госпожице Предалова, оплешивявам, моля помогнете.

Госпожице Предалова, моля намерете нашто момиче Беки, която избяга. Извинявайте.

Имаше и други. И точно когато се канеше да се скара на селяните, че продължават да досаждат на Госпожица Предалова, Тифани си спомни пакетчетата тютюн „Веселия Моряк”, които овчарите и досега оставят на торфа, където някога е била подвижната колибка. Те не записваха техните прошения, но във въздуха там се рееше пак същото:
„Бабо Болежкова, ти която пасеш облаците в синьото небе, моля те наглеждай и моите овчици”, „Бабо Болежкова, излекувай сина ми”, „Бабо Болежкова, намери ми агънцата”.
Това бяха молитвите на бедни хорица, страхуващи се да безпокоят боговете някъде във висините им. Те се доверяваха на тези, които познаваха. Това не беше до правота и неправота. А просто до... надежда.
Е, госпожице Предалова, каза наум тя, сега вече си мит, от сигурно по-сигурно. Може даже и до богиня да я докараш. Не че е много забавно, да ти кажа.
- А Беки намери ли се? – попита тя обръщайки се към селяните.
Един мъж избягвайки погледа и отговори:
- То комай Госпожица Предалова ще разбере, защо момичето не ще да се прибере вкъщи.
А, помисли си Тифани, една от онези причини.
- А да има някакви новини от момчето?
- О, това се получи, - възкликна една жена – Майка му вчера получи писмо, казващо, че бил в ужасно корабокрушение, но го извадили жив и здрав, което само показва.
Тифани не попита, какво точно показва. Това, че показва, стигаше.
- Е, това е добре, - каза само тя.
- Но пък много бедни морячета потънали, - продължи жената – Ударили в мъглата някакъв айсберг. Грамадна плаваща планина от лед и тя, казват, приличала на жена. Какво ще кажете за това?
- Аз да ви кажа, - намеси с подсмихвайки се един мъж – те, ако са били много дълго в открито море, каквото ще да е, все на жена ще им мяза.
Жената го изгледа накриво.
- А да е казал случайно дали тя... да не би тя случайно да е приличала на, нали знаете... на някого? – разтревожи се Тифани мъчейки се да звучи безгрижно.
- То зависи къде са я гледали... – започна весело мъжът.
- Да вземеш да си изпереш мозъка със сапун, - сръга го ядно в ребрата жената.
- Ъ, не, госпожице, - поправи се той свеждайки очи – Каза само, че главата и била цялата о... покрита с аки от чайки, госпожице.
Този път Тифани се помъчи да не звучи твърде облекчено. Тя погледна пак трепкащите на вятъра хартишки, и отново жената, която се опитваше да скрие зад гърба си нещо можещо да е и прясна молба.
- Вие в тези неща вярвате ли, г-жо Картър?
Жената изведнъж много се смути.
- О не, госпожице, разбира се че не. То аз просто... ами, нали знаете...
Така се чувстваш по-добре, завърши на ум Тифани. Това е нещо, което можеш да направиш, когато вече не ти остава нищо друго. И кой знае, може пък да вземе да се получи. Да, знам. Това е...
Ръката и сърбеше. И сега тя се усети, че беше засърбяла вече от известно време.
- Така значи? – промърмори полугласно тя – Посмя, а?
- Добре ли сте, госпожице? – обезпокои се мъжът.
Тифани не му обърна внимание. Зададе се един ездач, а снегът го следваше, вихрейки се и ширейки се след него като плащ, беззвучен като желание, гъст като мъгла. Без да отмества поглед от него Тифани бръкна в джоба си и извади малката корнукопия. Ха!
Тя закрачи напред.
Зимеделецът слезе от снежно-белия си кон, когато се изравни със старата къщурка. Тифани с разтуптяно сърце спря на пет-шест метра от него.
- Господарке моя, - приветства я с поклон Зимеделецът.
Той изглеждаше... по-добре и попорастнал.
- Предупреждавам те! Държа Корнукопия и не се боя да я използвам! – заяви Тифани.
Но нещо я разколебаваше. Той изглеждаше почти като човек, като не се брои замръзналата му чудата усмивка.
- Как ме намери? – попита тя.
- Заради теб аз се учих, - похвали се фигурата – Научих се да търся. Аз съм човек!
Нима? В устата обаче не изглежда като хората, отбеляза Третият Акъл. Отвътре тя е бледа, като сняг. Това тук не е момче. Това тук само си мисли че е такова.
Някоя голяма тиква, подкани я Вторият Акъл. По това време на годината те нали са такива корави. Стреляй де!
Самата Тифани, тази отвън, тази която можеше да усеща въздуха по лицето си, помисли: Не мога просто да го застрелям! Той не ми прави нищо, само разговаря с мен. Цялата вина за това е моя!
Той иска зима, която да не свършва, - изтъкна Третият Акъл. Всички които познаваш, ще умрат!
Тя беше сигурна, че очите на Зимеделеца могат да четат направо ума и.
Лятото убива зимата, настояваше Третият Акъл. Това му е работата!
Но не и по този начин, възрази наум Тифани. Знам, че не бива да е така! На усет е неправилно. Не е точната... приказка. Царят на зимата не може да бъде убит от някаква си хвърчаща тиква!
Зимеделецът я наблюдаваше внимателно. Хиляди снежинки с образа на Тифани се вихреха около него.
- Да завършим Танца? - покани я той – Аз съм човек, също като теб! – той протегна ръка.
- Знаеш ли какво е да си човек? – опъвана му се Тифани.
- Да! Лесно е! Желязо, колкото да изковеш пирон! – отговори с готовност Зимеделецът и просия, сякаш беше успял да направи сложен фокус – А сега, моля те, да танцуваме...
Той пристъпи напред. Тифани отстъпи.
Ако се хванеш на танца сега, предупреди я Третият и Акъл, това ще бъде краят. Ти ще си повярваш и ще се довериш на звездата си, а на големите трепкащи неща на хиляди мили оттук в небето изобщо няма да им пука, дали ще трепкат над нескончаем сняг.
- Аз... не съм готова, - измънка Тифани, тихо-тихо, почти като да го прошепне.
- Но времено минава, - настояваше Зимеделецът – Аз съм човек, знам ги тези неща. Ти не си ли богиня в човешки образ?
Погледът му се заби в нея.
Не, не съм, помисли си тя. Винаги ще бъда просто... Тифани Болежкова.
Зимеделецът пристъпи по-наблизо, със все така протегната ръка.
- Време е за танц, Господарке. Време да довършим Танца.
Мислите се заизплъзваха от хватката на Тифани. Очите на Зимеделеца преизпълниха ума и с чиста белота, като безкрайно снежно поле...
- Ааайййеее!
Вратата на къщурката на Госпожица Предалова се отвори с трясък и ... нещо излезе и се запрепъва напред през снега.
Беше вещица. Нямаше как да се сбърка, че е вещица. Тя... (най-вероятно това беше „тя”, макар че има неща толкова ужасяващи, че е глупаво да се безпокоиш, с каква граматична форма да се обърнеш към тях) носеше шапка с връх извит като змия. Която се мъдреше върху разчорлени кичури гнусна мазна коса, стърчаща от лице излязло от кошмар. То беше зелено, също както и ръцете бясно размахващи наистина страховити черни нокти.
Тифани зяпна. Зимеделецът зяпна. Насъбралите се хора зяпнаха.
Когато кошмарната, кряскаща твар понаближи, се видяха по-ясно и подробностите, като например кафявите прогнили зъби и брадавиците. Купища брадавици. Брадавици имаше дори по онези брадавици, които стърчаха от други брадавици.
Аннаграма се беше решила на всичко от каталога. Частица от Тифани си умираше да се разсмее, дори и в този момент, но Зимеделецът сграбчи ръката и...
... а вещицата го хвана за рамото.
- Да не си посмял да я хващаш така! Да не си дръзнал! Аз съм вещица, така да знаеш!
Гласът на Аннаграма не бе приятен за ухото дори и в най-добрите времена, но когато се случеше тя да е изплашена или гневна, в него имаше вой, забиващ се в главата като свредел.
- Казах да я пуснеш, бе! – изврещя Аннаграма.
Зимеделецът я гледаше зашеметен. Да слушаш Аннаграма в ярост хич не беше лесно за някой съвсем наскоро сдобил се с уши.
- Пускай я! – изкреща тя. След което метна огнено кълбо.
Не уцели. Може това да и е било и целта. Кълбо пламтящ газ профучаващо покрай ухото ти кара повечето хора да престанат да правят каквото и да са правили. Повечето хора обаче не се топят.
Краката на Зимеделеца окапаха.
По-късно, по време на полета си през виелицата, Тифани се чудеше, как ли изобщо се е справил Зимеделеца. Той беше направен от сняг, а пък можеше да ходи и говори. Което изглежда да значи, че постоянно трябваше да мисли за тази работа. На него му се налагаше. Хората нямаха нужда да мислят за телата си, защото телата им си знаеха какво да правят. Снегът обаче не знае дори как да стои изправен.
Аннаграма го гледаше ядно, сякаш беше направил нещо особено вбесяващо.
- Е добре сега, - каза накрая тя – какво стана тук? Това ли се предполагаше да направи?
- Аз идвах да те видя и... това е Зимеделецът! – беше единственото, което успя да допринесе към разговора Тифани.
- Да не искаш да кажеш самият... Зимеделец? – шашна се Аннаграма – Той нали е само приказка? И какво ще да търси той точно пък от теб? – добави обвинително тя.
- Това е... той... аз... – започна Тифани, но откъде по-напред – Той е истински! Трябва да се махна от него! – избълва тя – Трябва да му избягам! Твърде дълго е за обясняване!
За един ужасен миг и се стори, че Аннаграма все пак ще настоява да чуе всичко, но тя само се протегна и хвана Тифани за ръката с зелената си гумена ноктеста лапа.
- Тогава бягай веднага от тук! О не, та ти си все още с вехтата метла на Госпожица Предалова! Та тя не става за абсолютно нищо! Вземи моята!
Тя задърпа Тифани към къщурката под усилващия се снеговалеж.
- „Желязо, колкото да се изкове пирон!” – рече Тифани мъчейки се да не изостава. Не можеше да се сети, какво още да каже, а това изведнъж се оказа страшно важно – Той си мисли, че е човек...
- Аз съборих неговия снежен човек, бе глупачке. Той ще се върне!
- Да, но желязо, колкото, нали разбираш, да...
Зелена ръка и зашлеви шамар, но болеше по-малко отколкото можеше иначе, защото ръката беше гумена.
- Стига си бръщолевила! А аз мислех, че си умна! Изобщо не разбирам, какво става тук, обаче ако онова нещо беше подгонило мен, аз нямаше да се размотавам тук и да бръщолевя! – Аннаграма попритегли Де-лукс Маската на Зла Вещица с Подарък Развяващ се Сопол, намести Развяващия се Сопол под правилен ъгъл и се извърна към селяните, които се бяха заковали на място – Какво сте зяпнали бе? Вие вещица досега не сте ли виждали? - разкрещя им се тя – Прибирайте се по къщята си! А да, утре ще сляза с малко медикаменти за момченцето ви, г-жо Картър!
Те погледнаха зеленото лице, гнилите зъби, вонящата коса и грамадния сопол, всъщност направен от стъкло, и хукнаха да бягат.
- Метлата, Тифани. Метла, лети, - рече Аннаграма – Лети надалече! Чуваш ли ме? До някъде, където е безопасно!
- Но той... горкичкият си мисли, че...
- Да, да, не се и съмнявам, че това е страшно важно, - прекъсна я Аннаграма, влачейки я към стената на къщурката, където беше облегната метлата.
После донякъде натика, донякъде преметна Тифани отгоре й и погледна към небето. Което вече бълваше сняг като водопад.
- Той се връща! – викна рязко тя, после каза полугласно няколко думи.
Метлата изхврърча право нагоре и се изгуби в слабата светлина всред гъстия сняг.




Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | (покажи всички)
*Кратък преглед
Клуб :  


Clubs.dir.bg е форум за дискусии. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Dir.bg
За Забележки, коментари и предложения ползвайте формата за Обратна връзка | Мобилна версия | Потребителско споразумение
© 2006-2019 Dir.bg Всички права запазени.