Клубове Дир.бг
powered by diri.bg
търси в Клубове diri.bg Разширено търсене

Вход
Име
Парола

Клубове
Dir.bg
Взаимопомощ
Горещи теми
Компютри и Интернет
Контакти
Култура и изкуство
Мнения
Наука
Политика, Свят
Спорт
Техника
Градове
Религия и мистика
Фен клубове
Хоби, Развлечения
Общества
Я, архивите са живи
Клубове Дирене Регистрация Кой е тук Въпроси Списък Купувам / Продавам 09:52 15.12.19 
Фен клубове
   >> Тери Пратчет
*Кратък преглед

Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | (покажи всички)
Тема Re: Муа-ха-ха, I'm back!нови [re: de Cyrvool]  
Автор нaив (тя)
Публикувано17.08.11 21:03



"Как мислите, да го бъде ли Зимеделецо?"

Да, също и заради закачката с Пощоряване.:)

П.П. Между другото има ли сред бележките за Пощоряване нещо за мотото на Анкх Морпоркската поща?

Заради ето

. Може да се увеличи и да се прочете надписът, както и да се разходите наоколо:

"Neither snow nor rain nor heat nor gloom of night stays these couriers from the swift completion of their appointed rounds"

Как ви се струва?

Редактирано от нaив на 18.08.11 00:17.



Тема глава 4нови [re: de Cyrvool]  
Автор de Cyrvool (новак)
Публикувано18.08.11 11:46



Глава четвърта
Снежинки


Казват, че не било могло да се намерят две съвсем еднакви снежинки, но някой напоследък дали е проверявал?
Снегът кротичко си валеше в мрака. Трупаше се по покриви, целувайки пътьом клоните на дърветата, падаше по горската почва лекичко прошумолявайки с мирис на метал.
Баба Вихронрав винаги проверяваше снега. Застанала на прага на къщурката си, обляна от светлина на свещи, тя ги ловеше с лопата.
Бялото котенце следеше снежинките. Точно това правеше. Не замахваше по тях с лапа, а само гледаше много съсредоточено всяка снежинка поотделно, как се вие във въздуха докато не кацне. След което я наблюдаваше още някое време, колкото да се убеди, че представлението е свършило, и чак тогава вдигаше поглед и си избираше следващата снежинка.
То се казваше Ти. Като в „Ей ти! Престани веднага!” или „Ей ти! Махай се от тук!”. С имена Баба Вихронрав не се церемонеше.
Баба огледа снежинките и се усмихна по нейния си не особено мил начин.
- Да се прибираме, Ти, - рече тя и затвори вратата.
Мис Тик зъзнеше до огъня. Който не беше особено голям, просто достатъчно голям. Обаче от гърненцето върху жаравата се разнасяше миризмата на чорба с сланинка и грах, а до малкото гърне имаше едно доста по-голямо, от което се носеше миризма на пиле, така че тя таеше надежди.
Трябва да се каже, че Баба Вихронрав и мис Тик не се спогаждаха особено. По-възрастните вещици рядко се спогаждаха. Можеше да се види как не се спогаждат по това как цялото време бяха извърнедно учтиви.
- Ранен е снегът тази година, Госпожо Вихронрав, - спомена мис Тик.
- Така си е, мис Тик, - отвърна Баба Вихронрав - А и е толкова... интересен. Вглеждала ли си се в него?
- И преди съм виждала сняг, Госпожо Вихронрав, - опъна се мис Тик - По целия път насам не престана да вали. Наложи ми се даже да бутам пощенската карета! Втръсна ми този сняг! Но какво да правим с Тифани Болежкова?
- Нищо, мис Тик. Още чайче?
- Тя определено е наша отговорност.
- Не. Не наша, а от където и да го погледнеш, нейна. Тя е вещица. Тя танцува Танца на Зимата. Видях я.
- Сигурна съм, че не го е направила нарочно, - застъпи се за нея мис Тик.
- Че как може да се танцува без да е нарочно?
- Много е млада. Възбудата сигурно я е ударила в краката. Не е знаела, какви ги върши.
- Трябвало е да разбере, - заяви Баба Вихронрав - Трябвало е да слуша.
- Несмъмнено вие винаги сте слушали каквото ви се казва, когато сте били почти на тринадесет години, Госпожо Вихронрав, - подметна мис Тик с лек намек на сарказъм.
Баба Вихронрав някое време се взираше в стената.
- Не, - рече накрая тя – И аз греша. Но не си търся оправдания.
- А аз мислех, че искате да помогнете на детето.
- Ще и помогна аз, да си помогне тя сама. Така е по моя начин. Тя хоп-троп, танци-манци и право в най-старата История, каквато има на света. Няма друг изход оттам освен да я извърви до края. Няма друг начин, мис Тик.
Мис Тик въздъхна. Баба Вихронрав смяташе, че всичко е до Историите. Е добре де, нали всички сме си башка луди. Освен мен, естествено.
- Разбира се. Само че тя е толкова ... нормална, - каза мис Тик на глас – В смисъл, като се има предвид, какво е направила. А тя толкова много мисли. И сега, като е привлякла вниманието на Зимеделеца, ами...
- Захласнал се е по нея той, - завърши Баба Вихронрав.
- Това ще предизвика немалък проблем.
- Който тя ще трябва да реши.
- Ами ако не успее?
- Тогава значи няма да е Тифани Болежкова, - отсече Баба Вихронрав – Да де, да, тя е в Историята, но не го знае! Виж снега, мис Тик. Разправят, че не могло да се намерят две еднакви снежинки. Откъде може да са разбрали това, я? За много умни се имат! Винаги съм искала да ги изоблича. И успях! А сега излез и разгледай снега. Виж снега, мис Тик! Всичките снежинки са еднакви!

Тифани чу почукването и с мъка отвори малкото прозорче на спалнята. На перваза се беше натрупал мек и пухкав сняг.
- Нечеме да те будиме, - каза Роб Секигоопрай – Ма Ужасно Дребен Били вика, дека требе да видиш туй.
Тивани се прозина.
- Какво да видя?
- А фани некоя друга снежинка, - обясни Роб – Ма не у ръка, оти че се стопи.
Тифани заопипва с ръка в тъмното за дневника си. Нямаше го. Тя погледна на пода, ако случайно е паднал. Тогава пламна кибритена клечка, Роб Секигоопрай запали свещта и ей го на дневника, като че винаги си е бил на мястото, само че тя забеляза, че на пипане той беше подозрително студен. Изражението на Роб беше невинно, което беше сигурен признак за гузност.
Тифани остави въпросите за по-късно и протегна дневника през прозореца. По него накацаха снежинки и тя ги придърпа по-близо.
- Като гледам, най-обикно... – започна тя, запъна се и възкликна – О не... това трябва да е някакъв номер!
- Номер ли било? Епа, щом тъй викаш, - не възрази Роб – Ма си е неговио номер, да ти ка’ем я.
Тифани зяпна виещите се навън на светлината на свещта снежинки.
До една бяха Тифани Болежкови. Мънички, ледени, искрящи Тифани Болежкови.

На долния етаж Госпожица Предалова избухна в смях.

Дръжката на вратата за стаята в кулата яростно тракаше. Роланд де Чъфли (пише се Chumsfanleigh; вината за което не беше негова) грижливо не и обръщаше внимание.
- Какво правиш там вътре, детето ми? – попита злобно приглушен глас.
- Нищо, Лельо Данута, - отвърна от бюрото си Роланд.
Едно от предимствата да живееш в замък е, че стаите могат да се заключват добре. Неговата врата имаше три ключалки и две резета дебели колкото ръката му.
- Баща ти те вика, знаеш ли! – обади се друг глас, още по-злобно.
- Той шепти, Лельо Араминта, - отговори спокойно Роланд изписвайки грижливо адреса на плика – Той вика, само когато вие насъсквате по него доктори.
- Това е за негово собствено добро!
- Той крещи, - повтори Роланд и облиза края на плика.
Леля Араминта пак разтрака дръжката на вратата.
- Ти си едно много неблагодарно дете! Ще си умреш тук от глад, така да знаеш! Сега ще докараме стражите да разбият вратата!
Роланд въздъхна. Замъкът беше построен от хора, които не обичаха някой да им разбива вратите, така че всеки който тръгнеше да я разбива, първо трябваше да домъкне таран по тясната виеща се стълба, без да има горе къде да се обърне, а после оставаше някак да пробие четири дъски дебела врата от толкова стар дъб, че се беше втвърдил като желязо. Сам човек можеше да защитава тази стая месеци наред, стига да има провизии. Още някое време отвън се чуваше мрънкане, а после стъпките на лелите отекнаха надолу по стълбата. После пак се чу как крещят нещо на стражите.
Не че щяха да имат много полза от това. Сержант Робъртс и неговите хора (Кевин, Невил и Тревър) не си падаха много по изпълнение на заповеди от лелите. Обаче всички знаеха, че ако Баронът почине преди момчето да навърши двадесет и една години, лелите щяха законно да управляват имението, докато той не ги навърши. Но макар Баронът да беше много болен, той не беше умрял. Не беше добро времето да се проявяваш с неподчинение, но сержантът и хората му избягваха гнева на лелите като се правеха (стига заповедите да го позволяваха) на глухи, тъпи, склерозирали, шашнати, болни, загубени или, в случая с Кевин, на чужденци.
Засега Роланд гледаше да прави излазите се в малките часове, когато нямаше никой и той можеше да си набавя продоволствие от кухнята. Пак тогава той ходеше да види баща си. Докторите приспиваха стареца с нещо, но Роланд го държеше някое време за ръката, заради успокоението което даваше това. Намереше ли стъкленици с оси или пиявици, той ги изхвърляше в рова.
Той погледна замислено писмото. Може и да трябваше да разкаже всичко на Тифани, но той не обичаше да мисли за тези неща. И това ще я разстрои и тя може да хукне пак да го спасява, което нямаше да е правилно. Да не говорим, че той не беше заключен в стаята си. Те бяха заключени отвън. Докато той държеше кулата, това беше място, където те не можеха да се бъркат, да тършуват и да крадат. Той беше прибрал остатъците от сребърните свещници под леглото си заедно с каквото беше останало от древните сребърни прибори (били „пратени за оценка”, моля ви се) и ковчежето с бижутерията на майка му. С което ковчеже беше малко позакъснял, така че венчалния и пръстен и сребърната огърлица с гранатите, останала от баба му, ги беше хванала липсата.
Утре обаче той ще стане рано и ще откара писмото до Две Ризи. Хубаво му беше да ги пише. Те правеха света по-добър, защото можеше да не включва лошата част.
Роланд въздъхна. Нямаше да е зле да пише на Тифани, че в библиотеката намери книга наречена „Обсади и оцеляване” от прочутия пълководец Печений Тактикус (интересно, точно той е изобретил „тактиката”). Кой би си помислил, че такава прастара книга ще вземе да излезе полезна? Пълководецът много наблягаше, колко е важно да имаш провизии, така че Роланд имаше в изобилие ситни картофи, едри наденици и тежък джуджешки хляб, много удобен да го мяташ по хората.
Той погледна отсрещната стена, към портрета на майка му, който той беше донесъл от мазето, където го бяха забутали те (бил „прибран за почистване”). Точно до него, стига да знаеш за какво да гледаш, част от стената колкото една малка врата изглеждаше малко по-светла отколкото камъните наоколо. И свещникът до нея беше някак лекичко изчанчен.
Да живееш в замък си имаше много предимства.
Навън заваля сняг.

Нак Мак Фийгълите зяпаха пухкавите снежинки от покрива на колибата на Госпожица Предалова. На светлината, каквато успееше пробие мърлявите прозорци долу, покрай тях прелитаха мънички Тифанчета.
- Че ми зяе он со снежинки, - изказа се Голем Йън – Ха!
Прост Уили хвана една рееща се снежинка и рече:
- Ми немой ка’еш, дека не я е докарал он убаво мънечката остра капа. Он требе много да е хлънал по големата мънечка бабаяга.
- Ма туй ич не им прилича! – сопна се Роб Секигоопрай – Та он е Зимата! Он е сите му снегове и ледове, фъртуни и мръзненье. А она е само големо моменце! Ич немой ка’eш да са си лика-прилика! А кажи им, Били? Били?
Гонагълът с гайда в уста беше зяпнал отнесено снежинките. Но някак си гласът на Роб явно успя да пробие през размислите му, защото той отговори:
- Що че ‘нае он за ората? Нема си он живот колкото и най-ситната буболечка, а па сила има колкото морето. И е залюбил он мънечката голема бабаяга. Оти? Що е она за него? Що че чини он по-подир? Я туй че ви речем: Туй, снежинките, са само за начало. Требе да си отваряме зъркелите, Роб. Че туй мо’е да стане баш серрриозно...

Високо в планината 990 393 072 007 броя Тифани Болежкови нападаха върху стара пряспа на едно било и причиниха лавина, помела над сто дървета и една ловджийска колиба. Тифани не беше виновна за това.
Нито пък беше виновна, че хората се подхлъзваха по заледили се напластявания от нея, или че не можеха да си отворят вратата, защото нея я беше натрупало отвън, или пък че ги удряха топки от нея метнати от малки дечица. Повечето от нея се стопи до преди закуска, а и без друго никой не забеляза нищо необичайно, освен вещиците, които не приемат на вяра хорските приказки, както и куп дечица, които кой ли ти ми слуша.
И все пак Тифани се събуди страшно смутена.
И Госпожица Предалова изобщо не и помогна.
- Ако не друго, той те харесва, - подметна тя докато си навиваше яростно часовника.
- Не знам, Госпожице Предалова, - отвърна Тифани, на която този разговор хич не и харесваше.
Тя тъкмо миеше чиниите в мивката, с гръб към старицата и се радваше, че Госпожица Предалова не може да и види лицето... и, като стана дума, че и тя също не можеше да види лицето на Госпожица Предалова.
- И да се чуди човек, какво ли ще каже за това твоят младеж?
- Кой младеж, Госпожице Предалова? – отвърна Тифани с колкото се може по-каменно изражение.
- Че той ти пише писма, бре момиче!
Които ти, предполагам, четеш през очите ми, помисли си Тифани, а на глас каза:
- А, Роланд ли? Та той е просто приятел... един вид де.
- Един вид приятел?
Няма да се вържа на това, помисли си Тифани. Бас държа, че се хили на поразия. И освен това изобщо не и е работа.
- Да, - каза тя – Точно така, Госпожице Предалова. Един вид приятел.
Настана продължително мълчание, което Тифани употреби да изстърже дъното на едно желязно тиганче.
- Важно е да си имаш приятели, - каза накрая Госпожица Предалова с глас някак-си по-кротък от преди, звучащ, все едно Тифани беше победила – Като свършиш, миличка, моля те, бъди така добра да ми донесеш торбата с бъркотиите.
Тифани стори, както и бе наредено, след което се измъкна към мандрата. Винаги и беше хубаво да се озовава там. Напомняше и за дома и можеше да мисли по-добре. Тя...
Отдолу на вратата имаше дупка, тамън колкото за пита сирене, но Хорас се беше върнал в строшената си клетка, откъдето се чуваше съвсем лекичко „мнямнямнямня”. Може пък сирената така да хъркат? Тя не му обърна внимание и се зае с тазсутрешното мляко.
Поне не валеше сняг. Тя усети как започва да се изчервява и се помъчи да си забрани изобщо и да помисля за това.
А нощес щеше да има сборище. Другите момичета дали ще са разбрали? Ха! Ами че как не. Вещиците обръщат внимание на снега, особено ако това би смутило някого.
- Тифани? Искам да говоря с теб, - викна я Госпожица Предалова.
Госпожица Предалова досега май изобщо не и беше казвала Тифани. Доста тревожно беше да я чуеш, как изрича името ти.
Госпожица Предалова държеше бъркотия. Мишката и за очи беше провиснала неловко посред кокалчета и гуми.
- Неудобно, - промърмори тя и повиши глас – Ебре, чапкъни с чапкъни! А да изляете! Видим ви дека сте тука! Видим ви дека ме гледате!
Фийгълски глави се подадоха из-зад кажи-речи всичко.
- А така! Тифани Болежкова, сядай!
Тифани седна без да се офлянква.
- Че и точно по кое време да стане, - продължи Госпожиза Предалова и остави бъркотията – Неудобно си е. Но няма съмнение, - и след кратка пауза тя обяви – Ще умра в другиден. Петъка, малко преди шест и половина сутринта.
Това беше много внушително заявление и не заслужаваше отговор като този:
- Въй, мо’e ли така да изпуснеш уикенда, - изрази съболезнованията си Роб Секигоопрай – Некъде на убаво место ли че идеш?
- Но... но... не може точно пък вие да умрете! – избухна Тифани – Та вие сте на сто и тринадесет години, Госпожице Предалова!
- Това, знаеш ли, като нищо може да е причината, детето ми, - отвърна спокойно Госпожица Предалова – На теб никой ли не ти е казал, че вещиците имат предизвестие за кога ще умрат? Както и да е, искам хубаво погребение.
- Епа да, от убав помен по-убаво нема, - подхвана Роб Секигоопрай – Со много къркане и рипане и черпявки и пируванье и къркане.
- Може и да има малко сладко шери, - склони Госпожица Предалова – Колкото до пируването, винаги съм казвала, че не можеш да сгрешиш със шунка на ролца.
- Но не можете просто... – започна Тифани и спря, когато Госпожица Предалова извърна глава към нея рязко като птица.
-... да те изоставя ей така ли? – довърши тя – Това ли искаше да кажеш?
- Ами, не, - излъга Тифани.
- Ще трябва да идеш при някоя друга, разбира се, - каза Госпожица Предалова – Не е да си точно на възраст, че да поемеш колибата, не и с всичките по-големи момичета изпотрепали се от чакане...
- Знаете, че не искам да остана цял живот в планината, Госпожице Предалова, - намеси се припряно Тифани.
- А да, мис Тик ми каза, - рече старата вещица – Искаш да се върнеш на малкия си варовиков рид.
- Хич не е малък! – сопна се Тифани, по-гръмогласно отколкото възнамеряваше.
- Да, много ни се насъбра, - каза много спокойно Госпожица Предалова – Ще напиша няколко писма, които ти ще занесеш долу в селото, след което, ако искаш, следобедът ти е свободен. Погребението ще е за утре след обяд.
- Моля? Искате да кажете, преди да умрете? – стъписа се Тифани.
- Че как иначе! Не виждам защо аз да пропускам забавата!
- Ей че умно! – одобри Роб Секигоопрай – Оти за тая ми ти разумна подребност ората се забра’ят да се сещат.
- На туй му казваме изпроводяк, - обясняваше нататък Госпожица Предалова – Само за вещици, разбира се. Другите хора нещо много се притесняват, не мога да ги разбера защо ли. Но пък нали имаме онази великолепна шунка, която г-н Армбиндър ни даде миналата седмица за уреждането на собствеността на кестена, а си умирам да я опитам.



Тема останалото от глава 4нови [re: de Cyrvool]  
Автор de Cyrvool (новак)
Публикувано18.08.11 11:47



Един час по-късно Тифани излезе с джобове пълни с бележки до разни месари, хлебари и земеделци от околните села.
Това как те посрещнаха новината, си беше изненада. Те като че ли го смятаха за някаква шега.
- Госпожица Предалова няма да вземе да умре на нейната възраст, - отсъди месарят докато претегляше наденичките, - Аз чух, че Смърт вече идвал за нея, а тя му затръшнала вратата!
- Тринадесет дузини наденички, - каза Тифани – С изпичане и доставка.
- Ама ти сигурна ли си, че тя ще вземе да умре? – несигурност помрачи лицето на месаря.
- Не. Но тя е.
Хлебарят пък заяви:
- Ама ти не знаеш ли за оня нейния часовник? Тя го е направила, когато сърцето и умряло. Той е нещо като сърце с часовников механизъм, разбираш ли?
- Така ли? – заинтригува се Тифани – Значи ако сърцето и е умряло, а тя си е направила ново от часовник, тогава как е останала жива, докато новото и сърце още не е било готово?
- А, че това е просто. С магия, как иначе, - отговори хлебарят.
- Но сърцето помпа кръвта, а часовникът на Госпожица Предалова е извън тялото и, - изтъкна Тифани – Няма никакви... съдове...
- Това става с магия, - просвети я бавно изговаряйки думите хлебарят и я изгледа накриво – Как може да си вещица и да не ги знаеш тези неща?
Навсякъде беше все същото. Като че самата представа Госпожица Предалова да я няма, не се побираше в хорските глави. Тя беше на 113 години и хората изтъкваха, че досега не било чувано някой да умре на тази възраст. Казваха, че това трябва да било някаква шега, или че тя имала пергамент подписан с кръв, което значело че щяла да живее вечно, или че за да умре, трябвало някой да и открадне часовника, или че всеки път щом Мрачния Жътвар идвал за нея, тя го лъгала за името си или го пращала при някой друг, или че може би просто малко се е поразболяла...
Накрая самата Тифани почна да се чуди, дали това наистина ще се случи. Но все пак Госпожица Предалова май беше сигурна. И когато си на 113 години, чудното не е, че ще умреш утре, а как така си все още жива днес.
Изпълнена с мрачни мисли, тя тръгна за сборището. Веднъж-дваж и се стори, че я наблюдават Фийгъли. Тази дарба се научава. И се научава също и да я търпиш, повечето време де.
Като пристигна, повечето млади вещици вече бяха дошли, и дори бяха успели да запалят огън.
Понякога хората си мислят, че „сборище” е думата за група вещици и, наистина, речникът казва така. Но истинската дума за група вещици е „разногласия”. Във всеки случай повечето вещици, срещани от Тифани, никога не използваха тази дума. Г-жа Уховрътска обаче я използваше почти непрекъснато. Тя беше висока, слаба и доста студена, носеше сребърни очила на малка верижка и употребяваше думи като „аватар” и „сигла”. А Аннаграма, която водеше сборището, защото тя го беше измислила и защото имаше най-високата шапка и най-пронзителния глас, беше нейната най-обещаващата (и единствена) ученичка.
Баба Вихронрав винаги казваше, че това, което прави г-жа Уховрътска, е магьосническа магия, само че с фуста. Аннаграма във всеки случай мъкнеше на сборищата купища книги и жезли. Момичетата най-често правеха по няколко церемонии, колкото тя да миряса, защото за тях главната цел на сборището беше да се видят с приятелки, нищо че бяха приятелки просто защото бяха, да си го кажем направо, единствените с които можеше да си поприказваш без задръжки, защото имаха еднакви проблеми и ще те разберат, за какво се оплакваш.
Те винаги се срещаха в гората, нищо че всичко беше в сняг. Наоколо винаги се въргаляха достатъчно съчки за огъня, а всичките без много да му мислят, винаги се обличаха топло. Дори и лете, вдигнеш ли се дори и мъничко на метла, и сто на сто ще настинеш, ако не носиш повече слоеве бельо, отколкото би се сетила коя да е не-вещица, а понякога и по някоя друга грейка с гореща вода, вързана с канап.
Точно сега три малки огнени кълба обикаляха огъня. Направени от Аннаграма. С тях можело да се поразяват врагове, ако слушаш нея. Останалите гледаха кълбата накриво. Магьосническа магия си беше това, фуклива и опасна. Вещиците предпочитаха да поразяват враговете си с поглед. Няма никакъв смисъл да убиваш врага си. Иначе как тя ще разбере, че ти си победила?
Тюла Суматохова беше донесла грамадна тава опак кекс. Точно каквото ти трябва, за да имаш какво да ти държи топло на ребрата.
Тифани им съобщи:
- Госпожица Предалова ми каза, че ще умре в Петък сутринта. Каза, че просто знаела.
- Колко жалко, - реагира без нито капчица жал в гласа си Аннаграма – Все пак тя беше много стара.
- Все още е, - отбеляза Тифани.
- Амиии, на това му казват Зовът, - намеси се Петулия Хрущялкова – Старите вещици знаят, кога ще умрат. Никой не знае как го знаят. Просто си го знаят.
- Тя още ли ги държи онези черепи? – поинтересува се Луси Уорбек, която си беше вързала косата на кок, в който беше пъхнала нож и вилица – Не можех да ги трая. Все едно не престават, нали, да те зяпат!
- Аз напуснах заради това, как ме използваше като огледало, - сподели Лулу Муцинкова – Още ли го прави?
Тифани въздъхна:
- Да.
- Аз направо си им казах, че няма пък да ходя при нея, - включи се ръчкайки огъня Гертрудъ Отруденова – Знаете ли, че ако напуснеш някоя вещица без разрешение, никоя друга няма да те вземе, но ако си тръгнеш от Госпожица Предалова, ако ще още след първата нощ, никой нищо няма да ти каже и просто ти намират ново място?
- Г-жа Уухоуъртский казва, че с черепите и гарваните тя определено прекалява, - отбеляза Аннаграма – Ами че тя буквално е наплашила до смърт всичко живо околовръст!
- Амиии, какво ще стане сега сега с теб? – попита Петулия.
- Не знам. Сигурно ще ида при някоя друга.
- Горкичката, - каза Аннаграма и добави, сякаш тепърва най-случайно се беше сетила – А Госпожица Предалова случайно да е казала, кой ще поеме къщурката?
Това, което последва, беше тишина, предизвикана от няколко чифта уши, слухтящи толкова напрегнато, че още малко и да запращят. Вярно, младите вещици, чакащи за място, не бяха чак толкова много, но пък вещиците живееха дълго, а поемането на твоя собствена колибка си беше нещо важно. Тогава почват да те уважават.
- Не, - отговори Тифани.
- Поне някакъв намек?
- Никакъв.
- Нали не е казала, че ще си ти, а? – запита остро Аннаграмма. Гласът и можеше да е ужасно дразнещ. С него и „здравей” можеше да прозвучи като обвинение.
- Не!
- То ти и без друго си твърде малка.
- То всъщност, знаете ли, няма точно възрастова граница, - обади се Луси Уорбек – Поне няма нищо черно на бяло.
- Това пък откъде го знаеш? – тросна и се Аннаграма.
- Попитах Дъртата госпожа Пюмайр, - отговори Луси.
Очите на Аннаграма се стесниха:
- Питала си я значи? Защо?
Луси извъртя очи:
- Защото исках да знам, ето защо. Виж сега, всеки знае, че ти си най-старата и... нали разбираш, най-обучената. Разбира се че ти ще получиш къщурката.
- Да, - потвърди Аннаграма втренчила се в Тифани – Разбира се.
- Е, тогава значи, амиии, разбрахме се, нали? – намеси се Петулия по-натъртено отколкото беше нужно – У вас снощи много ли валя? Старата Майчица Чернокачулкова каза, че този сняг бил необичаен.
Тифани си помисли: Олеле, започна се...
- Горе у нас често почва по това време, - отбеляза Луси.
- На мен ми се стори по-пухкав от обикновено, - продължи Петулия – Доста сладък, ако харесваш такива работи.
- Беше си сняг като сняг, - отсече Аннаграма – Ей, някоя от вас да е чула, какво и се случи на новото момиче, дето се хвана при Госпожица Гюрултиева? Как избягала с писъци само след час? – тя се усмихна без много симпатия.
- Амии, заради жабата ли беше? – поинтересува се Петулия.
- Не, не заради жабата. Тя нямала нищо против жабата. Заради Нещастника Чарли беше.
- Е да, той може да е страшничък, - съгласи се Луси.
И това беше то, установи Тифани, докато клюките набираха скорост. Някой, който практически си беше един вид бог да направи милиарди снежинки с нейния образ... а те да вземат да не забележат! ... Което си беше много добре, естествено...
Разбира се, че беше добре. Последното нещо което и трябваше, бяха разни задявки и глупави въпроси, разбира се. Добре де, разбира се...
... но пък... така де... нямаше да е зле да бяха разбрали и да кажеха „Ау!”, да позавиждат малко, да се поизплашат или впечатлят. А пък не можеше да им го каже направо, или поне не можеше да го каже пред Аннаграма, която щеше да я вземе на подбив и почти, ама без да го каже ачик-ачик, ще я обвини, че си го е измислила.
Зимеделецът я беше посетил и беше останал... впечатлен. Срамота беше, че това го знаеха само Госпожица Предалова и няколко стотин Фийгъла, особено след като – тя потрепери – след петък сутрин ще останат само няколкостотинте малки сини човечета.
Или с други думи, не го ли споделеше с някого, който да е голям поне колкото нея и да не е умрял, тя ще се пръсне.
Така че тя каза на Петулия, на път за вкъщи. Беше им на път, а те и двете нощем летяха толкова бавно, че им по-просто беше да ходят, защото така поне не се блъскаха толкова в разни дървета.
Петулия беше пълничка, много свястна и вече беше най-добрата свинска вещица по планините, което значеше много нещо по земи, където всяко семейство гледа по някое прасе. А Госпожица Предалова каза, че скоро момчетата ще се избият да тичат след нея, защото момиче, което разбира от прасета, няма как да не си намери мъж. Единственият проблем с Петулия беше, че каквото и да и кажеш, ще се съгласи с теб, и че винаги се мъчи да каже, каквото тя си мисли, че ще се хареса на теб. Тифани обаче постъпи малко жестоко, като просто и разказа всичко както си беше. И за свое удовлетворение получи няколко ахвания. След което коментарът на Петулия беше:
- Трябва да е било много, амиии, интересно.
Какво да я правиш, Петулия.
- И какво да правя сега?
- Амиии... трябва ли да правиш нещо? – попита Петулия.
- Добре, ама рано или късно хората ще забележат, че всичките снежинки са с моя образ!
- Ами, и те притеснява че може и да не забележат ли? – Петулия го каза толкова невинно, че Тифани се разсмя.
- Обаче аз все пак имам чувството, че снежинките няма да са всичко! Искам да кажа, той нали е всичко, което е зимно!
- А хукна да бяга, щом ти изпищя... – проговори замислено Петулия.
- Точно така.
- И след това взе че направи нещо ... глупаво.
- Какво?
- Снежинките, - подсказа и услужливо Петулия.
- Е, аз пък не бих го нарекла така, - леко се засегна Тифани – Не беше точно пък глупаво.
- Значи всичко е ясно, - заключи Петулия – Той е момче.
- Какво?
- Момче. Нали ги знаеш какви са? – поясни Петулия – Все се червят, мрънкат си под нос, запъват се и плямпат врели-некипели, нали? Всичките са еднакви.
- Но той е на милиони години, а се държи като че досега не е виждал момиче!
- Ами, не знам. Досега виждал ли е момиче?
- Как може да не е? Ами Лятото? – завъзразява Тифани – Тя нали е момиче. Добре де, жена. Поне според една книга, която видях веднъж.
- Е, тогава май не ти остава друго, освен да изчакаш и да видиш, какво ще направи той по-нататък. Извинявай, но никой досега не е правил снежинки в моя чест... Ъъъ, пристигнахме...
Бяха излезли на поляната с къщурката на Госпожица Предалова и Петулия нещо се попритесни.
- Ами... а онези работи, които разправят за нея... – заусуква го тя, поглеждайки къщурката – Ти как се оправяш с това?
- Като онова, което разправят за какво могла да прави с нокътя на палеца си ли? – поиска да уточни Тифани.
- Да! – протрепери Петулия.
- Това тя сама си го е измислила. Обаче не казвай на никого.
- Че защо някой ще вземе да измисля такива неща за себе си?
Тифани се позапъна. Прасетата не можеше да ги излъжеш с Бофо, така че Петулия нямаше откъде да го знае. И тя беше изумително искрена, което, както Тифани напоследък почна да разбира, за една вещица си беше малко нещо недостатък. Не че вещиците бяха точно лъжливи, но много внимаваха, що за истини приказват.
- Не знам, - излъга тя – Но и без друго, знаеш ли колко трябва да дълбаеш някой човек, че да изпадне нещо? И кожата е ужасно жилава. Не мисля, че е възможно.
Петулия май се шокира.
- Ама ти си опитала?
- Пробвах моя нокът на един голям бут в килера тази сутрин, ако за това питаш, - обясни Тифани.
Нещата трябва да се проверяват, помисли тя. Да речем, чух да разправят, че Госпожица Предалова имала вълчи зъби, и хората продължават да си го говорят, нищо че са я виждали.
- Амиии... Аз утре ще дойда да помогна, разбира се, - каза Петулия поглеждайки тревожно ръцете на Тифани да не би да изникне още някой експеримент с нокти – Празненствата на изпроводяк може и да са много весели, ама наистина. Обаче, амиии, на твое място щях да пратя господин Зимеделеца да си върви по живо по здраво. Аз така направих, когато Дейви Дангалаков почна да става, ами, твърде романтичен. А му казах, че, ами, излизам с Маки Тъкачев... ама не казвай на другите!
- Това не беше ни онзи, дето приказваше все за прасета?
- Е да, ама за прасетата е много интересно, - засегна се Петулия – А пък баща му, ами, негов е най-големия свинарник в планината.
- Да, това си струва да се има предвид, - склони Тифани – Оу.
- Какво стана, - разтревожи се Петулия.
- А, нищо. Ръката ми нещо се схвана за малко, - Тифани си я потърка – От лечението е, сигурно. До утре.
Тифани се прибра в къщурката, Петулия продължи нататък през гората. А откъм покрива се дочу един такъв разговор:
- Чуеш ли, що вика дебелото моме?
- Епа да, ма оно у гуцките интересно нема.
- Оти ма? Оно гуцката е много полезен дзвер. Да ви ка’ем, сека част от нея мо’е да се руча, освен само квиченето.
- Ебре, у грешка си тука. И от квиченето има файда.
- А стига простотии бе!
- Епа верно си е! Земаш, чуеш ли, кора за баница и туряш у нея много сланинка и подире, чуеш ли, фащаш квиченето и го туряш у сланинката и доде не е избегало, чуеш ли, право у печката.
- Епа таквоз нещо досега не бех чувал!
- Епа с’а го чу. Квик му викат на туй, от мен да на’еш.
- Епа такова нещо нема!
- Оти па да нема? Нали има кейк? А дето кейк, там и квик. И си мислим дека мо’е…
- Абе никавци с никавци, не слушате ли, я вас че ви турим у баница! – ревна Роб Секигоопрай и фийгълите с още малко мърморене се смълчаха.
А от другата страна на поляната стоеше и наблюдаваше Зимеделецът. Наблюдаваше, как на горния етаж беше запалена свещ, наблюдаваше оранжевото сияние докато не изгасна.
И тогава той закрачи на несигурните си нови нозе към цветната леха, където лятно време растяха рози.

Ако идете в Магическия Магазин на Закзак Силен-в-Ръката, ще видите всевъзможни кристални кълба на общо взето една и съща цена, а именно Купища Пари. А тъй-като повечето вещици, особено добрите вещици, разполагаха с Доста Оскъдни Пари, те използваха други неща, примерно стъклени поплавъци от рибарски мрежи или пък купи с черно мастило.
Точно сега посред масата на Баба Вихронрав имаше една локвичка черно мастило. То мастилото преди беше в купата, но стана малко сътресение, когато Баба и мис Тик си блъснаха главите мъчейки се едновременно да надзърнат в купата.
- Чу ли? – заговори Баба Вихронрав – Петулия Хрущялкова зададе важния въпрос, а пък тя изобщо да не се замисли!
- Съжалявам, че трябва да го кажа, но и аз го пропуснах, - забеляза мис Тик.
Бялото котенце Ти изникна на масата, грижливо преджапа мастилената локвичка и скочи в скута на мис Тик.
- Ти, престани веднага, - смъмри го без да поясни за какво Баба Вихронрав, докато мис Тик се взираше в роклята си.
- То почти не личи, - каза учтиво мис Тик, но в действителност четири отлични отпечатъка от котешки лапички си се виждаха много отчетливо.
Поначало роклите на вещиците са черни, но скоро поизбеляват от многото пране, а в случая с мис Тик, и от редовно топене по разни вирове и реки. Освен това се поизносваха и разнищваха и на собственичките им това им изнасяше, защото така се виждаше, че си работеща вещица, а не само за показ. Четири черни котешки лапички точно посредата на роклята ти обаче подсказваха, че си малко смотана. Тя взе котето и го остави на пода, а то изтопурка до Баба Вихронрав, отърка се в нея и се опита с мяукане да сътвори от нищото още пилешко.
- Кое беше важното? – попита мис Тик.
- Питам те като вещица друга вещица, Проницателина Тик: Зимаджията изобщо срещал ли е момиче?
- Ами, - отвърна мис Тик, - доколкото ми е известно, класическата представа за Лятото би могла да бъде наречена и...
- Да, но те срещали ли са се изобщо? – повтори въпроса си Баба Вихронрав.
- В танца, ако не греша, - отговори мис Тик – Само за миг.
- И в този миг, точно този миг, идва с танцова стъпка Тифани Болежкова, - рече Баба Вихронрав – Вещица, която няма да си носи черно, а тя, не, непременно синьо или зелено да е. Като зелена трева под синьо небе. Не престава да черпи тя от силата на рида си. И ридът черпи от нея! Рид, който някога е бил нещо живо, мис Тик! Усеща той ритъма на Танца, тъй че и тя го усеща в костите си, нищо че не го знае. И това очертава живота и, дори и тук! Ще прави тя, ще струва, но ще потропне с крак! Самата земя потропва с крак пред Танца на Сезоните!
- Но тя... – понечи да каже мис Тик, защото няма учителка, която да търпи някой друг да говори твърде дълго.
Баба Вихронрав обаче нямаше спиране:
- Какво е станало в онзи миг? Лятото, Зимата и Тифани. Един вихрен миг! И после раздяла. Кой знае, какво се е оплело? И изведнъж Зимаджията почва да прави такива глупости, все едно почва да става помалко ... човек?
- В какво се е забъркала тя? – ахна мис Тик.
- В Танца, мис Тик. В Танца, който не свършва. И не може тя да промени стъпките, още не може. Ще трябва някое време да играе по свирнята му.
- За нея ще бъде много опасно, - забеляза мис Тик.
- Тя има силата на рида, - рече Баба.
- Но нейният рид е мек, - отбеляза мис Тик – Лесно се износва от времето.
- Но сърцето на варовика е кремъкът, не забравяй. Той реже по-добре и от нож.
- Сняг може да затрупа рида, - изтъкна мис Тик.
- Но не завинаги.
- Веднъж го затрупа, - съобщи и мис Тик, на която и беше писнало от игрички – За хиляди години, ако не и за повече. Ледена епоха. Грамадни зверове вилнеещи и подсмърчащи из света.
- Може и тъй да е, - пробляснаха очите на Баба Вихронрав – Мен тогава все пак ме е нямало. Засега обаче трябва да го наглеждаме това момиче.
Мис Тик отпи от чая си. Да отседнеш при Баба Вихронрав беше нещо като изпитание. Снощното гърне пилешки дреболийки се оказа, че не било за нея, а за Ти. Вещиците ядоха хубава гъста грахова чорба и супа от сланина, но (това беше важната част) без сланината. Баба беше вързала сланината с конец и като стана супата, си я извади, грижливо я подсуши и си я прибра за после. Въпреки глада си мис Тик остана впечатлена. Баба можеше да одере кожата и на секунда.
- Чух, че Госпожица Предалова чула Зова, - спомена тя.
- Да. Погребението е утре, - отвърна Баба Вихронрав.
- Труден участък е това, - забеляза мис Тик – Госпожица Предалова е била с тях дълго-дълго. Мъчна работа ще е това за нова вещица.
- Трудно ще е да се... изиграе, вярно си е, - съгласи се Баба Вихронрав.
- Да се изиграе ли? – учуди се мис Тик.
- Исках да кажа да се живее, какво друго? – поясни Баба Вихронрав.
- Кому ще дадеш благословията си да я наследи? – попита мис Тик, защото си умираше първа да научава новините. Освен това по принцип казваше „кому” всеки пък щом и се удадеше, понеже смяташе, че така е по-грамотно.
- Мис Тик, това не зависи от мен, - отсече Баба – Ние във вещерството нямаме водачки и ти това го знаеш.
- Да, наистина, - съгласи се мис Тик, която знаеше също, че водачката, която вещиците нямаха, е Баба Вихронрав – Но подразбрах, че г-жа Уховрътска ще предложи младата Аннаграма, а г-жа Уховрътска напоследък има привърженички. Сигурно заради книгите, които пише. Тя прави вещерството да изглежда забавно.
- Добре знаеш, че не обичам вещици, които налагат волята си на другите, - каза Баба Вихронрав.
- И то как, - помъчи се да не се засмее мис Тик.
- Но ще понамекна все пак лекичко едно име, - сподели Баба Вихронрав.
Лекичко като за лавина сигурно, помисли си мис Тик. А на глас каза:
- Петулия Хрущялкова се е оформила много добре. Добра вещица за всичко.
- Да, но най-вече за прасета, - изхъмка Баба Вихронрав – Мислих си аз за Тифани Болежкова.
- Какво? – сащиса се мис Тик – Не мислиш ли, че на детето и без това много му се е струпало?
Баба Вихронрав се поусмихна мимолетно:
- Да де, мис Тик, но нали знаеш, че казват: „Искаш ли да се свърши нещо, поръчай го на зает човек”. А младата Тифани скоро ще е от заета по-заета, - добави тя.
- Защо, какво има? – попита мис Тик.
- Хъммм. Е, не съм съвсем сигурна, но ще ми е много интересно да видя, какво ли ще стане със стъпалата и...

През нощта преди погребението Тифани не можа да си отспи. Станът на Госпожица Предалова тракаше ли тракаше цяла нощ, защото тя имаше поръчка за чаршафи и искаше да я завърши. Тъкмо се развиделяваше, когато Тифани престана да се опитва да заспи и стана, в този порядък. Поне успя да изрине на козите и да ги издои, преди да и се струпа още работа. Беше навалял сняг и пронизващ вятър го развяваше над земята.
Едва когато откара количка тор до лекичко пушещото в сивкавата светлина торище, тя дочу позвънкването. Беше малко като ахатянските камбанки около къщурката на Госпожица Пулундер, само че онези бяха настроени да дразнят за демоните. Това позвънкване идеше от мястото, където лете беше лехата с розите. Там вирееха чудесни, стари рози, благоуханни и толкова наситено червени, че бяха почти, точно така, черни.
Розите пак бяха разтъвтяли. Само че...
- Е, харесва ли ти, овчарско момиченце? – чу се глас.
Не прозвуча в главата и, не беше никой от нейните акъли, а д-р Суетон никога не ставаше преди десет часа. Беше нейният си собствен глас от нейните си устни. Но тя не го беше помислила и не беше решавала да го каже.
И ето я побягнала обратно към къщурката. Тя и това не беше решавала да го прави, но краката и поеха нещата в свои крака. Не беше страх, не точно страх; просто ужасно и се искаше, да е където и да е другаде, само не и в градината с все още неизгрялото слънце и развявания от вятъра сняг, така че въздухът се беше изпълнил с ледени кристалчета, фини като мъгла. Тя се втурна през вратата на миялнята и се блъсна в тъмна фигура, която каза „Ъъъ, извинявай” и, следователно, беше Петулия. Тя беше такава, че непременно ще се извини, ако и настъпиш крака. Точно сега Тифани не можеше да си представи по-приятна гледка.
- Извинявай, викнаха ме да се оправя с една трудна крава и, ами, не си струваше пак да си лягам, - дообясни се Петулия и добави – Наред ли си? Защото като те гледам, не си!
- Чух глас от устата ми! – оплака и се Тифани.
Петулия я изгледа някак странно и като че ли отстъпи на някой-друг сантиметър назад.
- Имаш предвид в главата си ли? – поиска да уточни тя.
- Не! С тях нямам проблем! Устата ми сама си проговори! И ела да видиш, какво е порастнало в розовата градина! Няма да повярваш!
Там имаше рози. От толкова тънък лед, че само подишаш ли върху тях, веднага се стопяваха и оставаха само голите стъбла, върху които бяха изникнали. И имаше десетки от тях, полюшвани от вятъра.
- Дори и топлината на ръката ми близо до тях ги топи, - забеляза Петулия – Мислиш ли, че ги е направил твоят Зимеделец?
- Той не е мой! И не се сещам за друг начин да изникнат!
- И мислиш, че пак той ти е, ами, проговорил? – подпита Петулия, късайки си още една роза. Ледени частици се пръсваха от полето на шапката и всеки път щом тя помръднеше.
- Не! Аз бях, която говорих! Тоест моят глас беше! Но не звучеше като него. Тоест, не както си мисля, че ще звучи той! Този някак гаднееше, като Аннаграма, като е в настроение! Но си беше моят глас!
- А как мислиш, че трябва да звучи той? – попита Петулия.
Вятър се надигна на поляната и зашумоля в боровете наоколо:
- ... Тифани ... бъди моя ...
След малко Петулия се прокашля и каза:
- Ами, само на мен ли ми се причу, или това прозвуча като...?
- Не беше само на теб, - прошепна Тифани, застинала на място.
- О, - продума Петулия с гласец звънлив и крехък като ледена роза – Ами тогава защо да не се приберем в къщурката, а? Ами, и да запалим всички огньове и да направим чай, а? И да започнем да подготвяме нещата, защото съвсем скоро ще довтаса сума ти народ.

След минутка те бяха в къщурката, залостили вратите и запалили всяка свещ до последната. Не говореха нито за вятър, нито за рози. Че какъв смисъл имаше? Освен това имаше работа за вършене. Работа, ето каква му беше цаката. Работи, а мисленето и говоренето после, и няма какво да се помайваш като стресната кокошка. Те дори успяха да смъкнат още един слой мръсотия от прозорците.
Цяла сутрин идваха хора от селото с нещата, поръчани вчера от Госпожица Предалова. Хора вървяха напред и назад по поляната. Слънцето беше изгряло, макар че беше бледо като забулено яйце. Светът принадлежеше на ... нормалността. Тифани се улови, че се чуди, дали пък не се е объркала. Къде бяха розите? Нямаше ги; крехките цветчета не бяха могли да издържат дори слабата светлина на зората. Проговорил ли и беше вятърът? Тогава тя срещна погледа на Петулия. Да, беше се случило. Но сега имаше да се нахрани цяло погребение.
Момичетата вече се бяха захванали да правят сандвичи с шунка, с три вида горчица, но колкото и да няма как да сгрешиш с ролца от шунка, ако нямаш нищо друго да дадеш на седемдесет или осемдесет прегладнели вещици, няма как да не отидеш отвъд Грешката, та направо в Абсолютен Провал на Купона. Така че запристигаха ръчни колички със самуни хляб, говежди пържоли и буркани с толкова големи мариновани краставички, че приличаха на удавени китове. Вещиците по принцип много обичат киселко, но най-любимия им вид храна е храната на аванта. Да, ето я идеалната диета за една практикуваща вещица: много храна, за която да плаща някой друг, и то толкова от нея, че да има да си я напъхаш по джобовете за по-късно.
Както излезе, Госпожица Предалова също не плащаше за нея. Никой не щеше да взема пари. Нито пък искаха да си тръгват, а се омотаваха с разтревожен вид край задната врата, докато не излезеше да говори с тях Тифани. Разговорът, когато тя намереше време покрай рязането и мазането на филийки, протичаше горе-долу така:
- Ама тя нали няма наистина да умре, нали?
- Ще умре. Утре, към шест и половина сутринта.
- Но тя е толкова стара!
- Да. Мисля, че точно това е, нали разбирате, причината.
- Но какво ще правим без нея?
- Не знам. Какво сте правели преди тя да се установи тук?
- Ама тя винаги е била тук! Та тя знаеше всичко! И сега кой ще ни каже какво да правим?
А после ще попитат още:
- Ама нали няма да си ти?
И ще я измерят с един Поглед, който значеше: „Дано да не си ти. Та ти дори и черна рокля не носиш”.
По някое време на Тифани и писна и тя запита много остро поредната посетителка, донесла шест печени пилета:
- А тогава какво ще кажете за онова, как тя ходела да разпаря коремите на лошите хора с нокътя на палеца си, а?
- Ъ, ами, да, ама не го е правила на никой, когото да познавам, - отвърна с достойнство жената.
- А демонът в мазето?
- Казват, че си е там. Разбира се, аз лично не съм го виждала, - след което тя погледна нервно Тифани – Ама е долу, нали?
Искаш да го има, помисли си Тифани. Наистина искаш в мазето да има чудовище! А доколкото знаеше Тифани, в мазето тая заран имаше само купища хъркащи след яко къркане Фийгъли. И в пустиня да откараш някоя сбирщина фийгъли, след няма и половин час ще са намерили шише с нещо ужасно за пиене.
- Повярвайте ми, госпожо, изобщо не ви трябва да будите онова, което е долу в мазето сега, - каза тя на жената с разтревожена усмивка.
Това изглежда удовлетвори жената, но след малко тя пак се забеспокои:
- А паяците? Тя наистина ли яде паяци?
- Е, вътре е пълно с паяжини, - отговори Тифани – Но няма да видите и един паяк!
- А, хубаво тогава, - каза жената, сякаш току що я бяха посветили в някаква страшна тайна – Кой каквото ще да казва, но Госпожица Предалова си беше вещица и половина. С черепи! Сигурно е трябвало да ги лъскаш, а? Ха! Само като те погледне, може да ти ихвърчи окото.
- Да, ама никога не го е правила, - намеси се един мъж, донесъл грамаден поднос наденички – Поне не и на някой от тукашните.
- Вярно си е, - призна неохотно жената – Много великодушна беше тя в това ми ти отношение.
- Ей, баш правилна вещица си беше Госпожица Предалова, като едно време, няма хън-мън, - заразчувства се и мъжът с наденичките – Колко мъжаги се изпонапикаха в гащите само като обърне тя срещу им острото на езика си. Нали знаете как все тъче нещо? Тя, значи, втъкава името ти в тъканта, ето какво прави! И ако и кажеш лъжа, нишката ти ще се скъса и ще си умреш на място!
- Да, това колко пъти е ставало, - каза Тифани мислейки си: „Изумително! Бофо си има собствен живот!”
- Така де, ама няма вече вещици като нея тея дни, - изказа се и един мъж, донесъл четири дузини яйца – Сега всичко е от култно по-култно и танци-манци по без гащи.
И всички погледнаха с любопитство Тифани.
- Сега е зима, - каза студено тя – И имам работа за вършене. Вещиците скоро ще надойдат. Благодаря ви много.
Докато поставяше яйцта да се сварят, тя разправи това на Петулия. Която хич не се изненада.
- Ами, те се гордеят с нея, - каза Петулия – Чух ги как се фукат с нея на свинския пазар в Ланкър.
- Как се фукат?
- О, да. Примерно: Мислите си значи, че старата Госпожа Вихронрав е много яка? Да, ама нашата си има черепи! И ще живее вечно, щото си има часовник вместо сърце и си го навива всяка сутрин! И яде паяци, тъй да знаете!
Бофо си върви само, помисли си Тифани. Нашият Барон е по-силен от вашия; нашата вещица е по-вещица от вашата...



Тема файл в pdfнови [re: de Cyrvool]  
Автор de Cyrvool (новак)
Публикувано18.08.11 12:05



Eто го, колкото съм превел досега, в пдф:



Редактирано от de Cyrvool на 18.08.11 12:05.



Тема Re: останалото от глава 4нови [re: de Cyrvool]  
Автор ylkom (уча цял живот !)
Публикувано18.08.11 16:33



Благодаря!



Тема Re: файл в pdfнови [re: de Cyrvool]  
Автор... (Нерегистриран)
Публикувано19.08.11 08:59



@ de Cyrvool

"АКАДЕМИК НЕВИЖДАН У." е готова. Чакам да излезе от печат обложката и ти я пращам.
Благодаря отново.



Тема Re: файл в pdfнови [re: de Cyrvool]  
Автор natispain (непознат )
Публикувано21.08.11 15:06



Много благодаря, Де Цървул :)))



Тема Re: файл в pdfнови [re: de Cyrvool]  
Автор Jivotnoto (непознат)
Публикувано28.08.11 09:24



Понеже нямах търпение и прочетох книгата в оригинал, но преводите на дьо Цървул са ми много по-забавни от оригинала. И аз с нетърпение чакам превода цялата книга за да и се изкефя максимално.



Тема Re: Муа-ха-ха, I'm back!нови [re: de Cyrvool]  
Автор deimiana (познат, познат.)
Публикувано30.08.11 14:34



повече ми харесва зимаджията, някак свикнах с него ...

но това си е само мое мнение...



Тема глава 5нови [re: de Cyrvool]  
Автор de Cyrvool (новак)
Публикувано07.09.11 00:02



Глава Пета
Тържеството на Госпожица Предалова

Вещиците заприиждаха към четири часа и Тифани излезе на поляната да се заеме с контрола на въздушното движение. Аннаграма долетя сама, много пребледняла и натруфила се с повече окултна бижутерия, отколкото може да си представи човек. Настъпи труден момент, когато г-жа Уховрътска и Баба Вихронрав пристигнаха едновременно и закръжиха в прецизно учтив балет, всяка чакаща другата да се приземи първа. Тифани ги насочи към различни краища на поляната и побърза да се изнесе.
Нямаше никаква следа от Зимеделеца, и тя беше сигурна, че щеше да знае, ако той беше наблизо. Дано да е заминал някъде надалече, занадява се тя, да урежда бури и режисира виелици примерно. Споменът за онзи глас в устата й си оставаше все така нелепо стряскащ. Също както мида когато и се падне неудобна песъчинка, Тифани заобвива този спомен с хора и здраво бачкане.
А денят беше просто поредният блед и сух ранен зимен ден. Освен храната, на погребението нямаше нищо друго за уреждане. Вещиците сами се уреждат. Госпожица Предалова седеше в голямото си кресло и поздравяваше наред стари приятелки и стари врагове . Къщурката беше твърде тясна за всички тях, така че те се разпръснаха по градината на оживено клюкарстващи групички, като ято стари врани, или, вероятно, кокошки. На Тифани не и оставаше много време за говорене, защото беше твърде заета с разнасяне на подноси.
Нещо обаче се мътеше, това тя можеше да види. Вещиците все ще позамлъкнат и ще се обърнат да я изгледат, когато тя се запрепъва покрай тях, след което пак ще се сберат и нивото на гюрултия в групата малко ще се повиши. Групички се събираха и пак се пръсваха. Тифани можеше да разпознае това. Вещиците взимаха Решение.
Луси Уорбек се примъкна до нея, докато тя изнасяше един поднос с чай и й прошепна, сякаш някаква срамна тайна:
- Госпожа Вихронрав предложи теб, Тиф.
- Ама сигурна ли си?
- Абсолютно! Късмет!
- Но аз не искам да... – започна Тифани, след което набута подноса в ръцете на Луси – Виж, може ли да разнесеш това вместо мен, моля те? Те просто ще си вземат докато минаваш покрай тях. А аз трябва да взема да... ъ, да уредя едни неща ... ъ, ами имам да свърша нещо...
Тя се шмугна надолу по стълбите в мазето, в което подозрително липсваха фийгъли и се облегна на стената.
Баба Вихронрав сигурно е изкикотила, каквото и да казват Правилата! Но Вторият и акъл се промъкна и прошепна: И все пак ти можеш. Може пък и да е права. Анаграма ядосва хората. Тя им говори все едно на малки деца. Заплеснала се е по магията (пардон, магиката с „К”), а хората и действат на нервите. Тя ще оплеска всичко, то си е ясно. В нея няма нищо друго, освен че е висока, че носи купчини окултна бижутерия и че изглежда внушително с островърха шапка.
Защо и е било на Баба да предлага Тифани? Вярно, тя си беше добра. Знаеше, че е добра. Но нали всички знаят, че тя не иска да прекара живота си тук горе в планините? И, така де, коя друга ако не Аннаграма? Вещиците си падаха по предпазливостта и традициите, а Аннаграма нали е най-старшата в сборището. Вярно, много вещици недолюбват г-жа Уховрътска, но и Баба Вихронрав не е точно първата приятелка на всички.
Тя се качи обратно горе преди да са забелязали отсъствието й и се постара да остане по-незабележима, докато се примъкваше покрай множеството. Забеляза г-жа Уховрътска и Аннаграма в средата на една от групичките. Момичето изглеждаше притеснено и се затича към Тифани веднага щом я зърна. Лицето и беше почервеняло.
- Чу ли? – попита настоятелно тя.
- Какво? Не! – Тифани засъбира използвани чинии.
- Опитваш се да ми измъкнеш къщурката от ръцете, така ли? – почти се разрева Аннаграма.
- Я не ставай глупава! Аз ли? Че аз изобщо не искам къщурка!
- Това ти го казваш. Обаче някои от тях казват, че ти трябвало да я поемеш! Госпожица Здравомислова и госпожица Подвежданска се изказаха за теб!
- Какво? Как е възможно аз да наследя Госпожица Предалова?
- Е да де, г-жа Уховрътска нали точно това казва, - поуспокои се малко Аннаграма – Абсолютно неприемлива, по нейните думи.
Аз преведох Роилника през Тъмната Порта, мислеше си Тифани злобно пръсвайки трохи останали от Тържеството за птичките в градината. Белият Кон излезе от Рида заради мен. Измъкнах брат ми и Роланд от Кралицата на Елфите. И танцувах със Зимеделеца, който ме превърна в десетки милиарди снежинки. Не, не искам да гния в къщурка в тези усойни гори, не искам да съм нещо като робиня на хора, на които не може да се разчита, че сами ще се погрижат за себе си, не искам да нося полунощно черно и да плаша хората. Няма думи за това, което искам да бъда. Но пък съм достатъчно голяма да правя всичко това и съм си приемлива.
На глас обаче каза само:
- Не разбирам за какво ми говориш!
В който момент усети, че някой я наблюдава и знаеше, че ако се озърне, ще види, че това е Баба Вихронрав. Третият и Акъл, който винаги внимаваше за нещата доловени на фона на слуха и на ръба на зрението, и каза: „Нещо се случва. Единственото, което можеш да направиш, е да бъдеш себе си. Не се озъртай.”
- Ама ти наистина ли не си заинтересувана? – в гласа на Аннаграма се появи несигурност.
- Дойдох тук да се уча на вещерство, - обясни и сковано Тифани – Като се науча, се връщам у дома. Но...ти сигурна ли си, че искаш тази къщурка?
- Ами че разбира се! Всяка вещица иска своя къщурка!
- Но те толкова години наред са били с Госпожица Предалова, - изтъкна Тифани.
- Значи просто ще трябва да свикнат с мен, - отвърна Аннаграма – Мисля, че ще са от доволни по-доволни, щом като се разкарат черепите, паяжините и страхът! Не ще и дума, тя ужасно е наплашила местните.
- О, - продума Тифани.
- Аз ще съм новата метла, която ще очисти старото, - заяви Аннаграма - Честно казано, Тифани, след тази дъртачка, която и да сложат, ще е популярна.
- Ъ, да... – каза Тифани – Кажи ми, Аннаграма, работила ли си някога с някоя друга вещица?
- Не, от самото начало съм с г-жа Уухоуъртский. Аз съм, знаеш ли, първата и ученичка, - добави тя гордо – Тя е много взискателна.
- И тя не обикаля често по селата, нали? – предположи Тифани.
- Не, тя се концентрира върху Висшата Магика, - макар да беше изключително ненаблюдателна и невероятно суетна, дори като за вещица, Аннаграма сега не изглеждаше особено уверена – Добре де, нали някой трябва да го прави. Не може всички само да бъхтим натам-насам да превързваме порязани пръсти, нали? – добави тя – Някакъв проблем ли има?
- Хъммм? А, не. Сигурна съм, че ще се оправиш, - каза Тифани – Ъъъ... знам кое как е тук, така че ако ти трябва помощ, просто кажи.
- О, уверена съм, че нещата ще се уредят по задоволителен за мен начин, - обяви Аннаграма, чията безгранична самоувереност просто не можеше да остане дълго смачкана – Аз ще вървя. Между другото, като гледам, закуските ще вземат да свършат.
И тя се изнесе важно-важно. Големите подноси в преддверието наистина изглеждаха поопразнени. Тифани видя една вещица да пъха в джоба си четири твърдо сварени яйца.
- Добър ден, мис Тик, - поздрави я на висок глас тя.
- А, Тифани, - отвърна гладко мис Тик и се обърна без ни най-малка следа от смущение – Госпожица Предалова тъкмо ни разказваше, колко добре си се оправяла тук.
- Благодаря, мис Тик.
- Тя каза, че си имала зорко око за труднозабележими подробности, - продължи мис Тик.
Като етикетчета на черепи примерно, помисли си Тифани. А каза:
- Мис Тик, знаете ли нещо за това, че някои ме гласяли да поема къщурката?
- О, то всичко вече е решено, - отговори мис Тик – Наистина имаше някои, предложили теб, както си и без това вече тук, но всъщност ти си още твърде млада, а Аннаграма има много повече опит. Съжалявам, но...
- Това не беше честно, мис Тик, - заяви Тифани.
- Хайде сега, хайде сега, Тифани, една вещица не говори така... – започна мис Тик.
- Нямах предвид нечестно към мен, а че е нечестно към Аннаграма. Тя ще оплеска всичко, нали?
Само за съвсем кратичко, колкото косъмче време мис Тик изглеждаше гузна. Беше наистина само съвсем за миг, но Тифани го забеляза.
- Г-жа Уховрътска е убедена, че Аннаграма ще се справи отлично, - каза мис Тик.
- А вие?
- Не забравяй с кого разговаряш, дете, моля те!
- Разговарям с вас, мис Тик! Това е ... нередно! – очите на Тифани пламнаха.
С крайчеца на окото си тя забеляза движение. Цяла чиния с наденички беше потеглила с много висока скорост през бялата покривка.
- А пък това е кражба, - изръмжа тя, хуквайки след нея.
Чинията хвърчеше на няколко пръста над земята, сви зад ъгъла на къщурката и се скри зад козарника. Тя се втурна след нея.
На листата зад обора лежаха няколко чинии. Имаше картофи, препържено масло, към дузина ролца шунка, купчина варени яйца и две печени пилета. Всичко освен наденичките във вече неподвижната чиния беше изпонахапано. И нямаше абсолютно никаква следа от фийгъли. Така тя разбра, че те са тук. Те винаги се криеха от нея, когато знаеха, че е ядосана.
Добре, ама този път тя беше наистина ядосана. Не на фийгълите (тоест не много), въпреки че глупавият им номер с криеницата я дразнеше, а на мис Тик и на Баба Вихронрав, на Аннаграма, на Госпожица Предалова (за това че е взела да умира) и на самия Зимеделец (заради много различни причини, които още не беше успяла да доосмисли). Тя отстъпи крачка назад и затихна.
Обикновено усещането беше като бавно и мирно потъване, но този път беше като гмурване в мрака. Като отвори очи, беше все едно гледа през прозореца в някаква голяма зала. Звукът идеше като че много отдалече, и нещо леко я сърбеше между очите.
Фийгъли заизникваха изпод шумата, из-зад съчките, дори из-под другите чинии. Гласовете им се чуваха като че из-под вода:
- Олеле-малеле, кривънци! Она ни е спретнала некакво големо бабоягуванье!
- Ей таквоз преди още не е сторвала!
Ха, скрих се от вас, помисли си Тифани. Всеки път вие ли ще се криете, а? Хъм, интересно, дали няма да мога да помръдна? Тя направи една крачка настрани. Фийгълите като че не я видяха.
- Ей с’а че ни рипне и че ни скокне она! Оооолеле, вай...
Ха! Ех да можех да се промъкна така до Баба Вихронрав, как ли ще я впечатля...
Сърбежът на носа на Тифани се влошаваше, а се появи и усещане приличащо, но за щастие не и същото като това, като когато трябва да идеш до клозета. Това значеше, че ей сега нещо ще се случи, така че ще е добре да си готова.
Гласовете се попроясниха, а пред очите и заплуваха синкави и морави петна.
И тогава стана нещо, което ако беше издало звук, щееш да каже фффуп! Като изпукването на ушите след като си летяла на метла много нависоко. Тя изникна посред фийгълите незабавно предизвиквайки паника.
- Веднага да ми спрете да крадете манджите от погребението, шашки с шашки! – кресна тя.
Фийгълите спряха и я зяпнаха. След което Роб Секигоопрай внимателно попита:
- Като онез неща дето ги пра’ят алхимиците ли?
Настъпи един от онези моменти, толкова чести като имаш работа с фийгъли, когато светът все едно се е оплел на възел и е страшно важно да го разплетеш, защото без това си за никъде.
- Какви ги приказваш? – попита Тифани.
- Шашки, - обясни Роб Секигоопрай – Едни такива сопи, дето гърмят. Алхимиците ги пра’ят, нал’ найш?
- Фойерверки значи? – сети се Тифани.
- Епа да, вуя-фъркали, оти га ги запалиш, фъркат, - съгласи се Роб – Ма да ти ка’ем, мо’е па онуй дето си сакала да ка‘еш, че да е крадливи шашкъни, а оно значи...
- ... оно сме ние, - завърши услужливо Прост Уили.
- О. Да, благодаря, - каза тихичко Тифани, след което скръсти ръце и се развика – Та крадливи шашкъни, значи! Как смеете да крадете от погребалната гощавка на Госпожица Предалова!
- Олеле, вай-вай-вай, Скръстосването на ръчички е туй, Скръстосванетоооо на Ръчичкииии! – разрева се Прост Уили, падайки ничком на земята и опитвайки се да се зарови в шумата. Фийгълите околовръст се завайкаха и разтрепераха, а Голем Йън заудря глава в задната стена на обора.
- Аре с’а, умирете се де! – развика се Роб Секигоопрай, извръщайки се и размахвайки отчаяно ръце към братята си.
- Ей го и Нацупването на Устенца! – посочи с треперещ пръст още един фийгъл – Она е баш веща у Нацупването на Устенца! Доде ни и тая зла орис!
Фийгълите се втурнаха да бягат, но понеже вече се бяха изпопаникьосали, повечето само се сблъскаха един в друг.
- Чакам обяснение! – обяви Тифани.
Фийгълите се смразиха и всички лица до едно се впериха в Роб Секигоопрай.
- Обесневка ли? – помръдна плахо той – Епа готово. Обесневка. Нема проблема. Ъ... от кой вид обесневки че сакаш?
- От кой вид ли? Искам просто истината!
- Епа тъй ли? Истината? Ма сигурна ли си? – заусуква го притеснено Роб – Оти я мо’ем да изкарам къде по-интересни обесневки...
- Я казвай веднага! – сряза го Тифани тропвайки с крак.
- Олеле, кривънци, Потропването с Краченце се отпочна! – прохленчи Прост Уили – Ей са секи миг че стане върло конско!
И дотук беше то. Тифани избухна в смях. Как да не се разсмееш само като погледнеш сбирщина подплашени Фийгъли? Толкова зле бяха в това. Една по-остра дума и ей ги като кошница стреснати палета, само че по-миризливи.
Роб Секигоопрай и се ухили нервно:
- Ми оно сите големи бабияги се същото пра’ят. Оная мънечката тлъстичката гепи петнайсе ролца шунка! – добави възхитено той.
- Това ще да е била Леля Ог, - сети се Тифани – Да, тя винаги си връзва една торба над чорапогащника.
- Е-бре, лабав помен е туй, - оплака се Роб Секигоопрай – Требеше да има пеене и пиене, и рипането да не забра’яме, а они само са си станали и клю-клю-клю.
- Добре де, но клюките са си част от вещерството, - обясни Тифани – Те така проверяват, дали не са изприлепили. А какво е това рипане?
- Ми танците, видиш ли, - просвети я Роб – Джиги и рилове. Не го бива помено, нема ли сите момци да се заразрипат, ръце да се заразметат, нозе да се заразтропат, препаски да се заразвеват.
Тифани никога не беше виждала как танцуват фийгълите, но пък се беше наслушала. То звучеше като жестока битка, и сигурно точно така свършваше. Това за развяването на препаски обаче изглешдаше малко смущаващо и й напомни един въпрос, който досега някак си не се беше осмелявала да зададе:
- Кажете ми... под препаските нещо носи ли се?
От това как фийгълите се смълчаха, тя реши, че този въпрос не им харесва много-много. Очите на Роб Секигоопрай се присвиха. Фийгълите затаиха дъх.
- Оно не е баш задължително, - отговори той.

И най-накрая погребението свърши, сигурно защото не остана нищо за ядене или пиене. Много от разотиващите се вещици си носеха по някой малък пакет. Това беше друга традиция. Доста неща в къщурката си бяха собственост на къщурката и щяха да останат за следващата вещица, но пък всичко останало се раздаваше на приятелките на още-малко-и-покойницата. А понеже старата вещица беше още жива, докато ставаше това, този обичай спестяваше сума ти дърлене.
Така е то с вещиците. Те са, според Баба Вихронрав, „жени с поглед нависоко”. Тя не обясни, както е имала предвид. Изобщо тя рядко обясняваше. Но тя нямаше предвид хора зяпащи небето; това го правеха всички. Сигурно е имала предвид, че те извисяваха взор над всекидневните грижи и се чудят примерно: „Защо това е така? Как става? Какво трябва да правя? Какъв е смисълът да съществувам?”, а, кой знае, може би дори и: „Носи ли се нещо под фийгълска препаска?” Сигурно за това чудатото за вещиците си беше нормално...
... но те се дърлеха като гарги за сребърна лъжица, която дори не беше от сребро. И ей ги на, няколко вече се бяха наредили нетърпеливо до мивката, чакащи Тифани да измие няколко големи чинии, които Госпожица Предалова им била обещала, и в които за погребението беше имало печени картофи и резенчета наденица. Е, поне нямаше проблем с остатъците. Леля Ог, която беше изобретила Супата от Останали След Парти Сандвичи, я чакаше в миялнята с широката си торба за под полата и с още по-широка усмивка.
- Ние щяхме да вечеряме с остатъците от картофите, - рече и Тифани ядосано, но и с известен интерес. И преди беше срещала Леля Ог и я харесваше, но Госпожица Предалова се беше изказала мрачно, че Леля Ог била „противна стара пачавра”. А такива забележки как да не привлекат вниманието ти.
- Както кажеш, - не възрази Леля Ог, когато Тифани наложи ръка на месото – Добра работа свърши днес, Тиф. Сума ти народ го отбеляза.
И тя се изнесе още преди Тифани да успее да се окопити. Една от тях почти и каза благодаря! Изумително!
Петулия и помогна да внесе голямата маса в къщата и да довърши чистенето. Преди да си тръгне, обаче, тя малко се позасуети:
- Амиии... ти ще се оправиш, нали? Защото е малко странно.
- За нас, вещиците, странното не трябва да е странно, - отвърна сковано Тифани – Пък и изобщо, ти нали си бдяла над мъртви и смъртници?
- Е, да. Най-вече над прасета. И хора понякога. Амиии... мога и да поостана, ако искаш, - добави Петулия с глас, в който се усещаше, как не търпи по-скоро да изчезне.
- Благодаря. Но все пак, какво толкова лошо може да се случи?
Петулия я зяпна втренчено и след малко отговори:
- Ами чакай да помисля... хиляди вампирясали демони, всичките с грамадански...
- Всичко ще си ми е наред, - увери я припряно Тифани – Изобщо не ме мисли. Лека нощ.
Тифани затвори вратата и се облегна на нея, запушила устата си с ръка, чак докато се чу да щраква резето на портата на двора. После тя преброи до десет за да е сигурно, че Петулия се е поотдалечила и едва тогава се осмели да отпуши устата си. Дотогава крясъкът, който търпеливо беше чакал реда си, беше отслабнал до нещо като „Ъй!”.
Ама че смахната нощ я чакаше.

Хората умират. Тъжно е, но така става. И после какво да се прави? Хората очакват местната вещица да знае какво. Така че измиваш трупа, свършваш няколко потайни и лигави неща, обличаш ги в най-хубавите им дрехи и ги полагаш с по една паничка пръст и сол до тях (никой, дори и Госпожица Предалова, не знаеше това пък защо, но си се правеше и толкова), оставяш два гроша върху очите им „за салджията” и оставаш с тях за през нощта преди да ги погребат, защото не бива да ги оставяш сами. Защо точно не бива, това никой не и го обясни както трябва, макар че всички разправяха случката за стареца, който бил не чак толкова мъртъв, колкото си мислеха всички, та през нощта станал от смъртния си одър и се намъкнал в леглото до жена си.
Истинската причина обаче сигурно беше доста по-зловеща. Началото и краят на нещата винаги са били опасни, най-вече ако нещата са животи.
Да, обаче Госпожица Предалова беше стара черна вещица. Кой знае какво щеше да се случи? Чакай малко, Тифани, - скара си се тя сама – недей и ти да вярваш на Бофо. Та тя е просто хитра възрастна жена с каталог!
В другата стая станът на Госпожица Предалова спря.
Това се беше случвало често и преди. Но тази вечер то причини по-гърмовна тишина от обикновено.
- В килера има ли нещо за дояждане? – извика я Госпожица Предалова.
Да, това ще да бъде много смахната нощ, каза си наум Тифани.

Госпожица Предалова си легна рано. За пръв път откакто я познаваше Тифани тя не спа направо в креслото си. Освен това облече дълга бяла нощница, първото не-черно нещо, в което изобщо я беше виждала Тифани.
Все още оставаше много нещо за вършене. Обичаят беше, къщурката да се остави на следващата вещица блестяща от чистота. И макар че беше трудно да се направи черното да блесне, Тифани се постара колкото можа. Всъщност къщурката си беше и без това доста чиста, обаче Тифани бършеше, стържеше и лъскаше, защото така се отлагаше мигът, когато ще трябва да иде и да говори с Госпожица Предалова. Тя дори помете фалшивите паяжини и ги хвърли в огъня, където те изгоряха с гаден синкав пламък. Не се сещаше, какво да прави с черепите. Най-накрая тя записа всичко, което се сещаше за околните села: кога се чакаха бебета, кой и от какво беше болен, кой с кого беше в разпра, кой е „труден” и изобщо всички други местни подробности, които според нея можеха да са от полза на Аннаграма. Каквото и да е, стига да се отложи моментът...
И така, докато най-накрая не и остана нищо друго освен да изкачи тясното стълбище и да каже:
- Наред ли е всичко, Госпожице Предалова?
Старицата беше седнала в леглото си и пишеше нещо. Гарваните и бяха кацнали на стълбците на кревата.
- Просто дописвам няколко благодарствени писма, - отвърна тя – Някои от днешните жени са дошли от доста далече и докато си долетят до вкъщи здраво ще се намръзнат.
- Благодарите ги, че са дошли на вашето погребение значи? – учуди се немощно Тифани.
- Точно така. А такива писма не се пишат често, от мен да знаеш. Разбра ли, че онова момиченце Аннаграма Ястребска ще е новата тукашна вещица? Сигурна съм, че тя би предпочела да поостанеш с нея. Поне за малко.
- Не мисля, че това ще е добро хрумване, - възрази Тифани.
- Никак, - съгласи се с усмивка Госпожица Предалова – Подозирам, че онова момиченце Вихронрав има нещо наум. Интересно ще е да се види, как ли ще мине марката вещерство на г-жа Уховрътска пред моите глупаци и глупачки. Макар че развитието на събитията ще е най-добре да се наблюдава из-зад някой по-голям камък. Или в моя случай из-под такъв.
Тя остави писмата настрана и двата и гарвана се взряха в Тифани:
- Ти стоя тук с мен само три месеца.
- Точно така, Госпожице Предалова.
- И досега не сме си говорили като жена с жена. А трябваше да те науча на повече неща.
- Аз научих много нещо, Госпожице Предалова.
И това също си беше вярно.
- Този твой младеж, Тифани. Той ти праща писма и колети. А ти ходиш всяка седмица до Град Ланкър да му пускаш писма. Страх ме е, че не живееш там, където е обичта ти.
Тифани си замълча. Това вече го бяха минавали. Темата за Роланд като че прехласваше Госпожица Предалова.
- Аз някога бях все твърде заета, за да обръщам внимание на младежи, - заобяснява Госпожица Предалова – Те оставаха все за по-късно, и така докато по-късното не стана твърде късно. Обръщай му внимание на този твой младеж.
- Ъ... амиии, аз нали казах, че той не е точно мой... – започна Тифани усещайки, че се изчервява.
- Ама без да ставаш гювендия като Госпожа Ог, - уточни Госпожица Предалова.
- Аз гювеч досега не съм правила, - обърка се Тифани.
Госпожица Предалова се разсмя.
- Ти имаш речник, както разбирам, - рече тя – Необичайно нещо за момиче, но полезно.
- Да, Госпожице Предалова.
- На моята книжна лавица ще намериш доста по-голям речник. Нецензурирания Речник. Полезно нещо е той за една млада жена. Можеш да го вземеш, него и още една книга. Останалите ще останат с къщурката. Освен това може да вземеш и метлата ми. Всичко останало, разбира се, върви с къщурката.
- Благодаря много, Госпожице Предалова. Бих искала да взема онази книга за митологията.
- Ах да, Чинкин. Отличен избор. На мен ми послужи много, а, подозирам, на теб ще ти бъде от особена полза. Станът, разбира се, трябва да остане. Аннаграма Ястребска може да го намери за полезен.
За това последното Тифани се съмняваше. Аннаграма изобщо не се отличаваше с практичност. Но надали сега му беше подходящото време да се обсъжда това.
Госпожица Предалова пак се облегна морно на възглавниците.
- Те мислят, че им втъкавате имената в платното, - спомена Тифани.
- А, това ли? Вярно си е. И хич не е магично. Много стар трик. Всеки тъкач го може. Обаче няма да можеш да го прочетеш, ако не знаеш, как е направено, - Госпожица Предалова въздъхна – Ох, тези мои глупаци. Всичко, което не разбират, за тях е магия. Мислят, че мога да виждам право в сърцата им, но това никоя вещица не го умее. Е, поне ако не използва хирургия. Не ми трябва магия, обаче, за да им разчета нещастните умове. Та аз ги познавам от бебета. Помня и бабите и дядовците им като бебета! Те си мислят, че са пораснали, моля ви се! Но са само бебета, ровичкащи се в пясъчника и каращи се заради топчета кал. Отдалече им виждам и лъжите, и оправданията, и страховете. Така никога няма и да порастнат. Няма да да вдигнат поглед и да си отворят очите. Цял живот ще си останат деца.
- Сигурна съм, че ще им липсвате, - увери я Тифани.
- Ха! Ами че аз съм злата стара вещица, бре момиче. Те се страхуваха от мен и затуй правиха, каквото им се каже! Поболяваха се от страх от шегаджийски черепи и бабини деветини. Е, аз избрах страха. Знаех си, че няма как да ме обичат, щом им казвам истината, така че се погрижих да се страхуват. Не, за тях ще е облекчение да научат, че вещицата им е мъртва. А сега дойде време да ти кажа нещо много важно. Това е тайната на дълголетието ми.
О, помисли си Тифани и се наведе напред.
- Важното е, - заразкрива Тайната си Госпожица Предалова – е да запазиш душата си от изпускане. Избягвай размирни плодове и зеленчуци. От боба по-лошо няма, от мен да знаеш.
- Май не разбирам... – започна Тифани.
- Накратко, гледай да не пърдиш.
- Накратко, мисля че това ще е доста неприятно! – възрази нервно Тифани. Не можеше да повярва, че и пробутват това.
- Това не е шега, - укори я Госпожица Предалова – Колкото въздух има в човешкото тяло, толкова е. Трябва да си го запазиш. Една чиния боб може да ти отнеме цяла година живот. Аз докато бях жива избягвах размирността. А аз съм стара, което значи, че каквото казвам, е мъдрост! – тя погледна строго шашардисаната Тифани – Разбираш ли, дете?
Мислите на Тифани запрепускаха. Всичко е изпитание!
- Не, - отговори тя – Аз не съм дете, а това е глупост, а не мъдрост!
Строгият поглед се пропука и разцъфна в усмивка:
- Да. Пълни дивотии. Но не може да не признаеш, че все пак е страшен лаф, нали? Ти поне замалко повярва, нали? Селяните изтраяха цяла година. Трябваше да ги видиш само как ходеха последните няколко седмици! Това напъване в лицата им направо ме умори от смях! Как върви със Зимеделеца? Всичко е спокойно, нали?
Този въпрос дойде като остър нож в торта, толкова неочаквано, че Тифани потръпна.
- Събудих се рано и се зачудих, къде си, - поясни Госпожица Предалова.
Не беше трудно да се забрави, как тя постоянно и някак между другото използва очите и ушите на другите.
- Видяхте ли розите? – попита Тифани.
Тя не беше усетила характерното потръпване, но не че с тогавашното беспокойство и беше до забелязване на разни работи.
- Да. Хубави излязоха, - отвърна Госпожица Предалова – Иска ми се да можех да ти помогна, Тифани, но ще съм заета другаде.
А и в областта на ухажването нямам чак толкова опит.
- Ухажването? – шокира се Тифани.
- Ще се наложи да те напътстват девойката Вихронрав и мис Тик, - продължи Госпожица Предалова – Трябва обаче да ти спомена, че подозирам, че никоя от тях не се е подвизавала много на ристалищата на любовта.
- Ристалищата на любовта ли? – повтори Тифани. Ставаше все по-лошо!
- Покер играеш ли? – попита Госпожица Предалова.
- Моля?
- Покер. Играта на карти. Или Сакатия господин Лукчо? Или Подгони съседа ми по двора? Все някога си бдяла с покойници и умиращи, нали?
- Е, да. Но досега никога не съм играла на карти с тях! То аз и без друго не мога да играя!
- Ще те науча. Има тесте карти в най-долното чекмедже на дрешника. Върви ги донеси.
- Това да не е някакъв комар? Баща ми казва, че не бива да се играе комар.
Госпожица Предалова кимна:
- Добър съвет, миличко. Не се тревожи. Аз както го играя покера, хич не е като комар...




Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | (покажи всички)
*Кратък преглед
Клуб :  


Clubs.dir.bg е форум за дискусии. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Dir.bg
За Забележки, коментари и предложения ползвайте формата за Обратна връзка | Мобилна версия | Потребителско споразумение
© 2006-2019 Dir.bg Всички права запазени.