Катин взе нови жертви / Политика, Свят / Политика

Хроника на събитията по катинското дело

И така, на 16 септември 1939 година правителството на Полша, хвърля на произвола на съдбата народа и сражаващата се армия, избягало в Румъния. На 17 септември Съветския Съюз чрез Червената Армия заема тази част от нейната територия която му била отнета от Полша през 1920 година. На тази територия се намирали полски войски, които се оказват интернирани на територията на СССР. Това е правилният за времето си термин. Интернирани са разоръжени и задържани до края на войната военнослужещи от воюващите страни. Воювали са Германия и Полша, а СССР - не. Той е въвеждал ред в своята територия. Колко полски военнослужещи са били задържани и разоръжени от частите на Киевския и Белоруския военни окръзи, никой смислено не може да каже. Типелскирх смята, че са 217 хиляди, други 250, даже 300 хиляди. До тази безпътица се стига, понеже самата армия започнала да пуска полските войници по домовете им, като предала в набързо създадените от НКВД лагери за военнопленници всичко 130 242 човека. В това, че армията е предавала интернираните на наркома на вътрешните работи, няма нищо странно. Задържането на пленниците и интернирането им - не била тяхна работа. В много страни, да кажем Англия или Италия, именно министерството на вътрешните работи разрешава такива задачи. Разбира се и НКВД се възползвало от случая да залови в Полша всички онези, които са участвали в банди, деистващи против СССР, в шпионаж против него, отличилите се с особена жестокост по време на войната през 1920 година. Трябва да кажем, че по време на тази война Червената Армия губи хиляди червеноармейци, които по съществуващите данни се смятали за зверски убити в полски плен. Тоест на територията на завладяната Полша имало много хора, представляващи интерес за военните трибунали и извънредните тройки. Съдейки по всичко, арестите и наказанията на тези хора са започнали незабавно. Като пример полската страна съобщава, без особено възмущение, че генерал Я.Олшин-Вилгински бил разстрелян още през септември 1939 година. Но трябва да обърнем внимание, че тези, които извършиха престъпления против СССР, бяха интернирани, а углавните престъпници, след това ги настанявали в затвори, и не ги завеждали в делата за военнопленници, а веднага им организирали наказателни дела. Но намиращите се в лагерите за военнопленници поляци фактически са били интернирани, макар и да ги наричали военнопленници. Но скоро те станали военнопленници. Полският управляващ елит, избягал от Полша, накрая си разопаковал куфарите във Френския град Анжер, където на 30 септември 1939 година си създал полско емигрантско правителство, начело с генерал Сикорски, който взел на въоръжение политиката на Пилсудски и Бек. Това правителство подчинило на себе си тази част от полската армия и флота, на която успяла да избяга от Полша, а в самата Полша то започнало да организира партизански войскови подразделения - Армия Крайова. Да се отклоним за малко. Върху Полша в това време, като че ли висял някакъв грях, доколкото по това време тя нямала сериозно правителство,което се съревновавало във високомерната си подлост, тъпотия и пълно пренебрежение към полския народ. Сикорски сменил Миколайчик, Миколайчик - Арцишевски, но проблясък на мисълта нямал никой от тях. Само високомерие. През юни 1940 година полското правителство се добрало до Лондон. Знаем, че Чърчил, меко казано, не е обичал болшевиките и държал това правителство за политически игри със Сталин и света да не забравя,че има такава държава - Полша. Но високомерните кретени започнали да досаждат дори и на Чърчил. На 7 януари 1944 година той пише записка в МВнР."1. Аз не смятам, че е необходимо да каня поляците, но аз ви съобщавам за това в продължение на две денонощия. 2. Аз бих се замислил дълбоко, преди да съобщя на света , че ние обявяваме война заради Полша и че е по добре полската нация да е достойна да има своя територия, още повече, че ние никога не сме взимали върху себе си задължението да защитавме съществуващите полски граници и че живота на 20 - 30 милиона руснаци дава право на гарантирана безопастност на западните граници на Полша. 3. Освен това, без руските армии Полша би била унищожена или би била доведена в положение на робство, а самата полска нация би била изтрита от лицето на земята. Но доблестните руски армии освобождават Полша и никакви други сили в света не биха могли да го направят. Сега Полша е отстранена от качеството и на велика независима нация в сърцето на Европа, с прекрасни морски брегове и хубави територии, която тя имаше преди. И ако тя не приеме това, Британия ще снеме от себе си всички свои задължения и нека поляците сами да се договарят със Съветите. 4. Аз не мисля, че ние можем да дадем каквито и да са аванси за по нататъшна помощ или признаване до тогава, докато те не изразят своята искрена подкрепа на решенията, до които ние дойдохме заедно с нашите съветски съюзници. Те трябва да са много глупави, ако си въобразяват, че ние се готвим за война с Русия заради полския източен фронт. Нациите, които се оказаха неспособни да се защитят, са длъжни да приемат указанията на тези, които ги спасяват и които им предоставят перспектива за истинска свобода и независимост". Ето това е отделеното от мен чърчиловско "толкова глупави",което се е вградило в манталитета на западния човек, иначе как да разберем, че в американските битови анекдоти поляк - това е задължително кретен? Но да се върнем към записката. Чърчил много не обича СССР. До неговата фултънска реч, където той обявява кръстоносен поход против комунизма и "студена война" остават почти три години. Но сега по фронтовете и моретата загиват британски войници, моряци, летци. За техният живот той носи отговорност и това се чувства. Съветските войници сега убиват немските и не позволяват на немците да убиват британските. Болката за живота на войниците си не дава на Чърчил нито на думи, нито с жестове да подкопава съюза с ненавистните му Съвети. Той лъже Сталин, предпазвайки англичаните. Той обещава втори фронт през 1942 година, след това през 1943, но немците са още силни и той не иска да рискува живота на английските войници. Сталин притежава по малко възможности да съхрани живота на съветските войници, но и той не пропуска шанса ако му се предостави такава възможност. Като пример. В средата на декември 1944 година немците удариха по съюзниците в Ардените и на 24 декември се придбижили до 90 км, в началото на януари Чърчил започва да сондира почвата - не трябва ли да настъпи на изток и да помогне на Айзенхауер на запад? Сталин бил готов с настъплението и то трябвало да започне на 8 януари. Но той отговорил на Чърчил, че настъплението е насрочено за 20, но ако съюзниците искат, то Сталин (макар и да му било тежко) го пренасочил за 12 януари. До тази дата съюзниците и сами са могли да се справят с немците, като по този начин облекчават съветските войски и намаляват загубите им. Можем да кажем, че и това е нечестно, и то не е честно, но никой не може да каже, че в основата на тази нечестност е стояло желанието на държавните дейци на двете държави да намали загубите на своите армии, загубите на държавата си. А поляците? За да посилят позициите си и претенциите към властта за освобождаването на Полша, емигранското правителство заповядва на Армия Крайова да вдигне въстание във Варшава на 1 август 1944 година. До този момент съветските войски при настъплението си вече 40 дни водели бой, изминали 600 до 700 км и в района на Варшава били контраатакувани набезите на големите сили на немците. Полското правителство дори не предупредило Москва, а е трябвало да съгласува своите действия с нея. Съзнавайки, че при боевете за Варшава, изтощените съветски войски напрягали последните си сили, завземайки десния бряг на Висла - предградието на Варшава, то частите на Войска Полска даже завладяват левия бряг, но Армия Крайова не им оказала помощ и немците хвърлят тези части във Висла. Немците давят това въстание в кръв, 200 хиляди варшавяни са убити, Варшава е разрушена. Ето задайте си въпроса - в името на какво направиха това? Ами ако Армия Крайова се беше договорила със съветското командване за съвместни действия и въстанието беше вдигнато на време, то едновременния удар по фронта и от към тила рязко биха се намалили загубите и в Армия Крайова и в Червената Армия, щяха да останат живи стотици хиляди поляци, загубите на съветските войски в жива сила на територията на Полша нямаше да достигне астрономическата цифра - 541 029 човека. В името на какво беше необходима тази авантюра? За да могат, след освобождението на Полша, да станат тези, а не други министри? Но нима войата се водела заради тези кучи синове? Нима те струват толкова, колкото народната кръв? Но да се върнем в 1939 година. Полските военнослужещи в СССР не останали интернирани дълго, през 1939 година полското правителство в емиграция обявило война на Съветския Съюз. Помислете само, в подкрепа на Финландия. Англия и Франция не ни обявиха война, а Полша я обяви! Ами това е, колко ум трябва да са имали полските управници за да оставят страната си и да се притекат на помощ на Финландия, която с нищо не би могла да помогне на Полша? Но да оставим риторичните въпроси. Обявената война от правителството на Полша не предизвикало никаква паника в Генщаба на Червената Армия, но превърнало всички полски военнослужещи на територията на СССР във военнопленници. При това положение вече Съветския Съюз не би могъл нито да ги разпусне, нито да ги освободи. Шегата на страна, полското правителство започнало да формира бригада от подбрани стрелци за война със СССР. За какво е мислело ? Помислило ли е то за съдбата на стоте и половина свои граждани в СССР? Нима ако това правителство беше установило неофициални дружески отношения със СССР (официално това не би могло да стане поради секретния протокол към пакта и договора за дружба между Германия и Съветския Съюз), то съдбата на пленените можеше да бъде съвсем друга. Ако СССР знаеше, че това са съюзници в бъдещата война с немците, би могла да изпрати пленниците в някоя своя далечна република, от типа на Туркмения и да им даде възможност да избягат в Иран, Турция, където си искат, без да предизвикат кой-знае какъв протест от немците. Но как да бъдат пуснати войниците и офицерите на воюваща с теб страна? С войниците е било по просто. Съгласно международната конвенция, е можело да бъдат принудени да работят и били изпратени по предприятия и стоежи, работнически ръце в страната катастрофално не достигали. Малък щрих в полза на това изиграла и легендата за всесилието на НКВД. Със силите на полските пленници се изграждал пътя Новоград-Волински-Лвов, този път бил заложен в производствения план на НКВД. След официалното включване на на Западна Украйна и Белорусия в състава на СССР поляците, живеещи в тези територии, автоматично станали негови граждани и те нямали никаква работа в лагерите за военнопленници. Но ако вече пленените поляци били пуснати, кой ще изпълнява плана за строителството на пътя. И НКВД незаконно задържал тази категория пленници по строежите. Пленниците започнали да бягат (избягали 1400 човека). Ако погледнем от позицията на историците "перестройчици", НКВД е трябвало да разстреля другите стотици пленени, да напълни с телата им "рововете на смъртта" и по такъв начин да бъде въведен ред. Ами днес постоянно ни внушават мисълта, че НКВД в годините на "сталинския терор" разстрелвало когото си поискало, където му било удобно. Но това не е така! Оказва се, че през тези години се действало съгласно действащите закони. НКВД се обръща към прокурора на град Луцк за наказване на избягалите, а прокурора преценил, че в тези бягства нама състав на престъпление. Това не са пленници, а свободни съветски граждани и могат да работят не където им налага НКВД, а където си пожелаят. Но с пленените полски офицери работата била по сложна. Съгласно тази конвенция, пленниците не трябвало да работят. А издръжката им била скъпа. Полският офицер от немски произход Р.Щилер, изпратен през 1941 година в Германия, пише в отчета си до гестапо за пребиваването си в съветските лагери за военнопленници в Козелск и Грязовец следното: "Храната от начало беше много хубава, наистина след като лагера се напълни с хора малко се влоши; по време на финландската кампания беше неудволетворителна и през пролетта отново се подобри." В Грязовец: "Настаняването и храната може да се каже, че бяха хубави. Храната- даже беше много хубава за тези, които доброволно изявиха желание да работят по изграждането на пътя, което ние немците, направихме всичките без изключение." Но изявиха желание за работа само немците, а поляците изискваха спазването на офицерските им привилегии. Тоест на ръцете на Съветския Съюз се появява тежко бреме под формата на 9 000 здрави и злобни мъже, от които нямало никаква полза, но които изисквали да бъдат хранени добре независимо колко време. По нататък по хронологическата последователност, примерно през март 1940 година с пленените полски офицери се губи всякаква връзка. От тях престават да пристигат писма, наркомата на външните работи на въпросите за тях отговаря неубедително. Къде са те и какво е станало с тях е било невъзможно да се изясни. През 1941 година започва войната. Полското правителство най-накрая се смилило и прекратява състоянието на война със СССР. На 30 юли 1941 година полското емигрантско правителство сключва договор за взаимопомощ със СССР, съгласно този договор в Съветския съюз започва изграждането на воински полски части от армията на Андерс. В началото на декември 1941 година в щаба на генерал Андерс се явяват четирима човека, с които се занимава лейтенант Шатковски. Те казват, че пристигат от Полша и принадлежат към нелегалната организация "Мускетари", които пуснали слуха, че изчезналите полски офицери са били убити от НКВД някъде около Смоленск. Тази четворка работила за гестапо в Полша. През март 1942 година поляци, служещи в немската армия, откриват гробовете на полските офицери в катинската гора, поставчт брезови кръстове и докладват на немското командване. Не последвала никаква реакция от доклада. На 18 февруари 1943 година гробовете на поляците са "открити" от немска секретна полева полиция, която докладва на генерал Йодъл и започват тяхното разкопаване. На 11 април, два месеца от както немците започват разкопаването на гробовете, в катинската гора пристига първата полска делегация, състояща се от лекари и един "творчески интелигент" - Ф.Гетел, когото наричат писател. Именно Гетел пръв предава по радиото съобщението, че полските офицери били убити от руснаците. На 13 април немците съобщават за това. На 17 април, без да съобщава нищо на своя съюзник - СССР - без да изисква от него никакви данни, въпреки искането на Англия и САЩ, полското емигрантско правителство подава нота в Женева в Международния Червен Кръст за разследване на "съветските злодейства", при това в същия ден и час заедно с германското правителство. На 25 април, след като съветското правителство разбира, че щом има такива приятели, то врагове не му трябват и прекратява отношенията си с полското емигрантско правителство. На 29-30 април, от 9-00 до 13-00часа към ръководещият разкопаването немски професор Г.Бутц се присъединява международна комисия от съдебно-медицински експерти от окупираните от немците страни и един швейцарец, общо 12 човека. Те изследват 9 трупа. Протоколът от името на "международната" комисия се пише от Г.Бутц на 1 май. След което комисията се отправя със самолет, не за Берлин, а за никому нейзвестно обособено военно летище. Тук разрешават на комисията "доброволно" да подпише акта и едва чак след това го откарват в Берлин. На 4 май "протокола" се публикува във "Фолкишер беобахтер". По едни данни от 15 април до 7 юни, а по други от 29април до 3 юни в Катинската гора е работила изпратената от немците във Варшава - Техническа комисия на Полския Червен Кръст, на който немците позволили да огледат 4 143 трупа. Техническата комисия в документите си потвърждава версията на немците. Но в написаните смъртни актове за семействата на загиналите, от Полския Червен Кръст, не се посочва датата на смъртта. Членовете на многочислените малки комисии и екскурзии в Катин в окупираната Полша се държат различно: едни потвърждават версията на немците, други негласно твърдят, че немците са убили пленниците, трети се прекланят пред версията на Гьобелс, като например, бившия премиер-министър на Полша Козловски. На 25 септември 1943 година е освободен Смоленск. От 5 ноември в Катин работи съветска комисия, наречена комисията на Бурденко, която започва следствени действия за изясняване на това, как са били убити поляците и кой ги е убил - разпитани са свидетели, събират се документи от окупационните власти. На 16 януари разкопават гробовете и изследват 925 трупа. В същото време се канят акредитирани журналисти. Комисията на Бурденко подготвя открито Съобщение и съвършенно секретна справка за ръководителите си. В двата документа се отбелязва за безусловната вина на немците за разстрелването на полските офицери. От 20 ноември 1945 до 1 октомври 1946 година в Нюрнберг се провежда международен съд на 23 главни военнопрестъпници. По време на процеса защитата се осланя на протоколите от комисията на Гьобелс, отказвайки да признае вината на немците за злодействата в Катин. Западните съдии, в грубо нарушение на чл. 21 на Международния трибунал и смисълът на този съд, поискаха доказателства от съветската страна, имитирайки стремеж за запознаване с катинското дело. Но когато съветската страна представи свидетели, а немците като свидетели представиха хора, заподозрени в непосредственото извършване на разстрела, съдиите се ограничиха само с тяхното изслушване, без да разкрият подробно епизодите на престъпленията по катинското дело в присъдите на Трибунала. Нещо повече, всеки който е бил виновен, беше осъден на обесване и съветската страна нямаше основание да оспорва присъдите в различните им части. Протести бяха внесени за меката присъда срещу Хес, оправдаването на Шахт, Фриче и Папен, нямащи отношение към Катин. През 1951-1952 години, комисията при Конгреса на САЩ, хвърля керосин в огъня на студената война, като се занимава с "разследването" на катинското дело. През 1988 година, "Цивилизованият", прозападен слой дошъл на власт в Полша искат от Горбачов да потвърди, че пленените поляци са разстреляни от НКВД през 1940 година. През 1990 година Горбачов обяви, че са "намерени документи, които косвено, но убедително потвърждават, че хиляди полски граждани, загинали в смоленските гори точно преди половин век, са станали жертви на Берия и неговите подчинени". Едновременно с това следствена група от Военната прокуратура на СССР, под личната опека на Горбачов, с помощта на армейски части, разкопават останките на погребани престъпници, на умряли от раните си в лагерите немски пленници и умрялаи в болницата съветски войници в гробищата на Харков и Калинин, казвайки, че те "есхумират туповете на полските офицери". През 1991 - 1992 години те прекратяват спекулирането около катинското дело. В края на 1991 година унищожават СССР, архивите му стават достъпни за машинации. На 16 октомври 1992 година се появява сензационното съобщение, че е намерен "протокол на Политбюро", в който се дава заповед за разстрелването на полските офицери. Такава е била хронологията на събитията в това дело и ние трябва да я следваме. Заподозрените са двама - правителството на СССР и правителството на хитлеристка Германия. Абсолютно точно е установено времето на убийството - това или е пролетта на 1940 година, ако убийството е извършено от НКВД на СССР, или е есента на 1941 година, ако убийството е извършено от хитлеристка Германия. Ние не разполагаме с детективи, затова ще използваме фактите и уликите, които ни предоставят привържениците на Гьобелс и от привържениците на Сталин. Към привържениците на Гьобелс включваме, самият Гьобелс и неговите подчинени, привържениците на полското правителство в емиграция, редица днешни съратници на днешното полско правителство, Горбачов, Яковлев, Фалин, Генералния прокурор Трубин, работещите за тях следователи от Главна военна прокуратура на СССР, тълпите от различни съветски историци и журналисти. За по лесно ще ги наречем привържениците на Гьобелс - а версията им - версията на Гьобелс. От другата страна силите са по-малки, известен ни е само един официален ръководител, отговарящ за събиране на фактите - Бурденко, но той е много дребна фигура, за разлика от привържениците на Гьобелс. Освен това в неговата версия съществува един голям пропуск, за който неговите следователи по това време са предпочели да не отговарят - къде са отишли пленените и какво е станало през пролетта на 1940 година? Днес всичко е ясно, но по този повод едва ли можем да дадем името на Бурденко за тази група. Ще я наречем по аналогия привържениците на Сталин, а тяхната версия --версията на Сталин.

А сега можете да прочетете и нещо за "Червените ескадрони", но не от Хр. Смирненски. и за мижавата роля на чичко Сталин в Октомврийската революция. За некадърността на Будьони и Ворошилов и още куп интересни нещица, които ще ви покажат и защо през 1937-1938 година в СССР се постъпи така с маршал Тухачески и кой и защо ликвидира Каменев и Троцки и още куп неща чийто корени са тук и която война чичко Путин изобщо не познава. Дори ще ви подскаже защо се стигна до Катин и дори за скорошната трагедия. Приятно четене. А когото не го мързи ще прочете и за Катин това което съм се постарала да ви открия.

Съветско-полската война 1920 г.
На 29 август 1918 г. правителството на провъзгласената след падането на монархията Руска съветска федеративна социалистическа република (РСФСР) приема специален декрет, с който обявява своя отказ от всички насочени спрямо Полша политически договори и актове, сключени от Руската империя. Това решение премахва всички дипломатически препятствия пред възстановяването на суверенната полска държава, чиито земи до началото на Първата световна война са съставни части от Русия, Германия и Австро-Унгария, и нейната независимост бива обявена на 7 ноември 1918 г. Възродената полска държавност вдъхва живот на мечтата за пълно възстановяване на границите на Полша, съществували до разделянето є между трите империи. И тъй като Версайският договор фиксира полско-германската граница, Варшава насочва вниманието си на изток. Полският лидер Юзеф Пилсудски обмисля реализацията на проекта за създаване на федерация между Полша, Украйна, Беларус и Литва с водеща роля на Варшава в нея.
По това време общата численост на полската войска се равнява на повече от 700 000 души, включени в 8 армии, като пехотните съединения са 22 дивизии и 3 бригади, а кавалерията е в състав от 2 дивизии (9 бригади). На източната полска граница са развърнати два фронта: Североизточен (1-ва, 4-та и 7-а армия) и Югоизточен (2-ра, 3-та и 6-а армия), предназначени за действия съответно в Белорусия и Украйна – по смоленското и по киевското направление. Числеността им е от общо близо 150 000 бойци, разполагащи с 4200 картечници, 300 минохвъргачки и 900 оръдия. Разположените срещу тях червеноармейски части са обединени в два фронта – Западен(15-а и 16-армия) и Югозападен(11-а и 12-а армия), с обща численост от малко над 100 000 войници с 670 оръдия и 3000 картечници. Съотношението на силите и средствата е изцяло на полска страна, като по киевското направление, където се предвижда да бъде нанесен главният удар, достига 4:1 в полза на полската войска. Замисълът на полското командване се изразява в разгром на войските на Югозападния фронт и овладяване на деснобрежна Украйна, след което се извършва прегрупиране на силите, нанасяне на удар срещу Западния фронт и овладяване на Белорусия.
На 25 април полската войска нав¬лиза на съветска територия по целия фронт между реките Припят и Днестър и използвайки значителното си превъзходството в сили и средства, след двуседмични боеве изтласква на 200–300 км на изток противостоящите є съветски части, които дават голям брой жертви и военнопленници. Още на 7 май полските войски овладяват украинската столица, а до 14 май излизат на линията Киев-Ямпол.
Въпреки че полското настъпление е спряно с много усилия от части на Червената армия, обремененото с достатъчно проблеми в други райони на страната политическо ръководство на РСФСР изпада в паника. Създалото се положение на полския фронт е обсъдено на извънредни заседания на Политбюро на ЦК на РКП (б), а Л. Троцки разработва тезисите „Полският фронт и нашите задачи“. В тях патетично се твърди, че „Войната против нас на белогвардейска Полша е грабеж, завоевателство, кървава авантюра. Нашата война против белогвардейска Полша е революционна самоотбрана, свещена защита на независимостта на трудещите се, на щастливото бъдеще на нашите деца и внуци“. И се отправя призивът: „Червеноармейци! Червени моряци, червени казаци! Вие трябва да нанесете такъв удар по полските помешчици и капиталисти, че ехото от него да прозвучи по улиците на Варшава и целия свят“. На 4 май правителството на РСФСР приема специално постановление относно въвеждане на общодържавна организация по оказване на помощ на фронта, а парламентът отправя апел към „полските трудещи се“ да прекратят братоубийс¬твената война. В плен на идеологическите си илюзии политическите органи в армията – фронтовите Революционни военни съвети (РВС) – започват да отпечатват в огромни тиражи за полските военнослужещи „Пропуск в Руската социалистическа федеративна съветска република. Всеки командир, комисар и червеноармеец е длъжен да посрещне братски полския войник, предявил настоящия пропуск, и да го съпроводи до щаба на своята част“.
Войната с Полша е обявена за главна задача на страната и след като Ленин издига лозунга „Всичко за войната!“, към фронта се насочват хиляди комунистически, комсомолски и профсъюзни активисти. Политическото ръководство всячески се стреми да обърне хода на военните действия, защото след овладяването на обширни украински и белоруски територии от страна на Варшава вече се демонстрира готовност за сключване на примирие при създалите се изгодни за нея обстоятелства. За да изпревари очаквания натиск за прекратяване на военните действия от страна на международни фактори, Ленин настоява пред ръководството на РККА за „бясно“ ускоряване на приготовленията за настъпление.
Съветска Русия се превръща в огромен военен лагер и към полс¬кия фронт от Сибир и Урал започва прехвърляне на най-боеспособните части на Червената армия, между които 1-ва конна армия на С. Будьони, 3-ти Кавалерийски корпус наГ. Гай и знаменитата 25-а „Чапаевска“ дивизия. Съсредоточаваните сили и средства усилват значително двата съветски фронта: Западен (в Белорусия) с командващ М. Тухачевский и членове на РВС Ю. Уншлихт иИ. Смилга и Югозападен (в Украйна) с командващ А. Егоров и членове на РВС Р. Берзин и Й. Сталин. В състава на двата фронта за броени дни постъпват съответно 40 000 и 23 000 червеноармейци, като постепенно тяхната численост достига общо 30 стрелкови и 9 кавалерийски дивизии, или около половината от целия боен ресурс на Червената армия.
Разработва се план за разгром на полските войски, който предвижда нанасяне на главен удар северно от Полесието със силите на Западния фронт, като същевременно войските на Югозападния фронт нанесат спомагателен удар южно от Полесието по направлението Ровно-Брест. След първия етап на настъплението се предвижда установяване на тяс¬но взаимодействие между войските на двата фронта за бърз разгром на противника, изтласкването му от територията на страната и решително настъпление към Варшава.
Започнало успешно (за няколко дни войските се придвижват на 50–80 км), контранастъплението на Западния фронт скоро е спряно от поляците, които в началото на юни го отх¬върлят на изходните му позиции. На 26 май започва и контранастъпление на Югозападния фронт, чиято основ¬на ударна сила е 1-ва конна армия на С. Будьони. То постига значително по-добри резултати, макар и поради забавяне при форсирането на Днепър неговите войски да не съумяват да ре¬ализират основния замисъл – обкръжаване и унищожаване на 3-та полска армия, съсредоточена около Киев по линията от устието на р. Припят до Бяла Церква. Все пак войските на фронта принуждават 3-та полска армия да се оттегли, освобождават Киев и към 10 юли достигат линията Ровно-Каменец Подолски, излизайки пред източната граница на Полша.
Възползвайки се от успехите на Югозападния, на 4 юли силите на За¬падния фронт, достигнали численост от над 90 000 щика и саби, предприемат нови настъпателни действия, принудили противостоящите полски сили (1-ва и 4-та армия) да започнат да отстъпват, напразно опитвайки се да се задържат на малкото предварително оборудвани отбранителни рубежи. В хода на настъплението до 20 юли са овладени Минск, Барановичи, Вилно и Гродно, като поляците са изтласкани от белоруска територия, но се спасяват от обкръжение и съумя¬ват да запазят живата сила на двете си армии. В началото на август те за пореден път се опитват да се закрепят на рубежа на р. Западен Буг, но попадането на Брест в съветски ръце и атакуващият от север 3-ти кавалерийски корпус ги принуждават към по-нататъшно отстъпление по направление на Варшава. Оттегляйки се отвъд Буг и Висла, те разрушават всички пътища, мостове и комуникационни линии. Междувременно на украинска земя 1-ва конна заема Дубно и Кременец, а другите съединения на Югозападния фронт (12-а и 14-а армия) излизат съответно на реките Щир и Сбруч.
Успешното лятно настъпление на Червената армия предизвиква объркване не само във Варшава, но и сред ръководните кръгове на Франция и Англия. От тяхно име на 11 юли британският външен министър лорд Дж. Кързън връчва на Москва ултиматум, с който се настоява за незабавно прекратяване на военните действия и сключване на примирие. От Червената армия се изисква да се оттегли на 50 км източно от линията Гродно–Брест Литовск–Руска Рава–Премишъл–Карпатите, по която реално преминава етнографската граница между Полша, Украйна и Белорусия.
Въодушевено от успехите на Червената армия, в отговора си от 17 юли 1920 г. съветското правителство отхвърля ултиматума. Отказът от прекратяване на настъпателните военни действия в никакъв случай не може да бъде аргументиран единствено с желание да се разгромят окончателно противниковите сили, за да бъдат границите на страната защитени от евентуално повторно нападение на полската войска. Причините за по-нататъшното настъпление на Червената армия са значително по-дълбоки и опират до болшевишкия постулат за износ на революция. Съвсем неотдавна, през 1918–1919 г., в Европа се разразяват революционни процеси и за кратко съществуват Баварска, Унгарска и Словашка съветска република. Те биват бързо ликвидирани, но сега се разкрива възможност благодарение щиковете и сабите на Червената армия пожарът на световната революция отново да бъде разпален. Не случайно сред войските е разпространен лозунгът „След Варшава иде ред на Берлин!“.
След като на 23 юли излизат на рубежа Гродно-Брест, войските на Тухачевски веднага продължават настъплението си към Варшава, като на 10 август се озовават на линията Млава–Седлце. Въпреки че подчинените му сили, изминали в непрестанни боеве за месец повече от 500 км, са загубили повече от половината от личния си състав и вече наброяват малко повече от 50 000 бойци с крайно ограничено количество пехотни и артилерийски боеприпаси вследствие на откъсването си от тиловите части и обози, командващият фронта упорито не се отказва от идеята си да нанесе удар срещу Варшава от север и зад Висла да разбие окончателно полската армия. Настояванията на Ленин „с незабавна и революционна бързина“ като попълнение на войските да се използват „белоруските работници и селяни“, остават без съществен резултат и не довеждат до формиране на сериозен резерв за войските.
В същото време полската войска е попълнена откъм въоръжение, боеприпаси и личен състав. Навлизането на съветски войски на полска територия предизвиква такъв небивал изблик на патриотизъм сред населението, че броят на доброволците само за няколко дни надхвърля 100 000 души. Очаквали възторжено посрещане от полските работници и селяни, частите на Червената армия се сблъскват със сплотено население, възприемащо ги като завоеватели, застрашаващи току-що придобитата национална независимост и носещи на Полша ново поробване. Полският Съвет за държавна отбрана излиза с декларация, според която враг на Полша не са руснаците, а „болшевизмът, наложил на руския народ игото на нова страшна тирания, който иска да натрапи и на нашата земя своята власт на кръв и мрак“. В заповед по цялата полска войска също се подчертава, че тя няма да се сражава с руския народ, а с „онзи порядък, който… унищожи всички свободи и доведе своята страна до глад и разорение“. Когато войските на Тухачевски излизат пред Варшава, срещу тях се изправят два полски фронта (Северен и Централен), чиито части и съединения са с обща численост от над 110 000 силно мотивирани за съпротива бойци. Северно и южно от Варшава се съсредоточават силни ударни групировки, предназначени за действия срещу фланговете и тила на съветските войски.
Успехите на Червената армия вдъхват на нейното командване пре¬калена самоувереност и внушават у него идеята, че е възможно противникът да бъде окончателно разбит в едно решаващо сражение. Първоначалният план предвижда настъпление срещу Варшава по сходящи направления със силите на Западния и Югозападния фронт. На 23 юли по нареждане на главнокомандващия Червената армия С. Каменев обаче е решено направлението на главния удар да се пренасочи от направлението Люблин-Брест на лвовското направление, с което на практика настъплението се превръща в разходящо, с рязко нарушаване на взаимодействието между двата фронта. Като краен срок за овладяване на полската столица е фиксирана датата 12 август. Така отново политичес¬ките съображения се оказват с приоритет спрямо военните изисквания. Защото настъпление по лвовското направление открива пътя към Източна Галиция, а оттам към Унгария, Румъния и целите Балкани, където съветските вождове също мечтаят да разпалят пламъка на пролетарската революция.
Настъпилата към Лвов ударна групировка на Югозападния фронт (близо 60 000 щика и саби) обаче не съумява да преодолее противниковата съпротива и затъва в продължителни позиционни боеве. През това време войските на Западния фронт овладяват Брест и се насочват към Варшава, но в резултат на решението от 23 юли настъпателните действия на неговите армии се концентрират по дясното му крило. По-боеспособните 3-та, 4-та и 15-а армия напредват северно от р. Западен Буг с цел обход на Варшава от запад, а на южния фланг изостават малочислената 16-а армия и допълващи я части. На 13 август войските на фронта излизат на линията Яблоново–Плоцк–Любаров–Холм, чиято протяжност надхвърля 500 км. По лявото крило на фронта на близо 160-километров участък се оказват разпръснати почти без връзка помежду незначителни по състав и бойни възможности червеноармейски части, които не са в състояние да установят реално взаимодействие с дясното крило на Югозападния фронт. А и насърчаван от Сталин, неговият командващ А. Егоров отказва да изпълни нареждането на главнокомандващия Червената армия Каменев от 13 август за оказване на мощна поддръжка на настъпващите към Варшава войски със силите на 12-та и 1-ва конна армия, предпочитайки да ги използва в проточилата се битка за Лвов.
Рано сутринта на 16 август командвана от Пилсудски полска групировка (3-та и 4-та армия) нанася съкрушителен удар именно по лявото крило на Западния фронт и само за два дни напредва на 60–80 км в разположението на съветските войски. На 18 август в настъпление преминават и останалите полски сили, като 1-ва и 5-а армия нанасят мощен фронтален удар. Червеноармейските войски не са в състояние да го удържат и бързо започват да отстъпват, като оттеглянето им преминава в паническо бяг¬ство. Случва се „чудото на Висла“. Равносметката от Варшавската операция е катастрофална за съветската армия – над 25 000 червеноармейци са убити и ранени, а около 66 000 попадат в плен. Като трофеи в полски ръце остават над 1000 картечници и 230 оръдия.
Основни причини за тежкото по¬ражение на Червената армия в решителната за войната битка за Варшава са сериозните грешки на нейното политическо и военно ръководство, допуснати при планирането и организирането на настъпателните действие, самодоволството и подценяването на противника, липсата на ефикасно взаимодействие между фронтовете, отсъствието на резерви, недостатъчното осигуряване на войските с въоръжение и продоволствие. Варшавското сражение е образцов пример за това, как откъснали се от своя тил настъпващи армии стават лесна жертва на добре обмислен и подготвен контраудар.
Разгромът при Варшава внася решителен прелом в хода на войната, давайки възможност на полската войска да поеме изцяло инициативата във военните действия. Под нейния натиск до 25 август основната маса от съветските войски се оттегля на повече от 200 км източно от линията Липск–Белосток–Брест Литовск. Част от тях обаче са принудени да отстъпят на територията на Източна Прусия, където са обезоръжени и интернирани. Към началото на септем¬ври всички съветски войски са изтласкани от територията на Западна Белорусия и Западна Украйна. Опитът на М. Тухачевски да реорганизира остатъците от Западния фронт и да окаже съпротива на рубежа на р. Неман претърпява пълен провал. Полските сили навлизат в Беларус и въпреки оказваното им противодействие в началото на октомври достигат линията Тарнопол–Дубно–Минск. По същото време в Украйна две пол¬ски армии (3-та и 6-а) продължават преследването на отстъпващите съветски 12-а, 14-а и 1-ва конна армия. Спасилият Варшава патриотичен подем обаче не трае дълго, Полша не разполага с достатъчно ресурси, за да продължи войната, а и Русия се нуждае от мир.
На 12 октомври 1920 г. двете страни подписват договор за примирие и на 17 октомври бойните действия по протежение на целия съветско-полски фронт са преустановени. В Рига започват продължителни мирни преговори, завършили на 18 март 1921 г. с подписването на Рижкия мирен договор при достатъчно неизгодни за съветската страна условия – прокарване на границата много по-източно от линията Кързън (но все пак и на 100–150 км западно от линията, достигната от полските войски в началото на войната) и изплащане на контрибуция от 30 млн. златни рубли. Установената между двете държави граница, вследствие на която Западна Украйна и Западна Белорусия преминават в състава на полската държава, остава в сила до началото на Втората световна война,
Макар да е краткотрайна и про¬текла на огромен ТВД, обхващаш близо 0,5 млн. кв.км от територията на Белорусия, Украйна, Литва и Полша с дължина на фронтовата линия до 1200 км, войната е съпроводена със сравнително големи загуби в личен състав за двете страни (Табл. 1).
Броят на пленените червеноармейци надхвърля 120 000, мнозинството от които не оцелява във военнопленническите лагери, а числеността на попадналите в плен поляци се равнява на около 30 000 души.
Освен задълбочаването на враждебността между двата народа последствията от съветско-полската война имат предимно политически измерения, доколкото тя може да се счита за най важния въоръжен сблъсък през първата четвърт на ХХ век, спрял поне за няколко десетилетия пътя на комунистическата инвазия към сърцето на Европа. След разгрома на Червената армия при Варшава и най-агресивните вождове в Кремъл разбират, че световна пролетарска революция скоро няма да има…