какво е безкрайност / Наука / Хуманитарни науки / Философия

Здравей,
Не съм съгласен с понятията “отворена” и “затворена” безкрайност. Понятието безкрайност включва в себе си “отворена” и затова като казваме отворена безкрайност, това е една тавтология. Но доколкото се намираме в клуб “Философия”, бих искал да приведа откъс от една статия на един философ, който ми направи дълбоко впечатление с написаното, а пък е и съзвучно с някои от темите, обсъждани тук:
“…Възстановявайки идеята за актуална безкрайност в математиката, Г.Кантор подбужда според мен философията да се възвърне към себе си не чрез друго, а чрез самия проблем за възвръщане към себе си. В изложението на проблема за актуалната безкрайност като резултат на органично срастване (какво друго освен конкретика) на едно и много у Прокъл ще срещнем аргумент в полза на разбирането, че всичко, което е способно да позанава самото себе си, може всячески да възвръща към себе си и ако това става енергийно, то и същносто то е обърнато към себе си и пребивава в себе си. Това може да ни помогне да се обърнем към София като към собствената сфера на смислите, към сърцевината на философията, към нейния вътрешен, “скрит човек на сърцето”. Самата Премъдрост се самопознава, оставайки скрита, невидима (неделима, нефеноменално дадена) във всяко нещо, което познаваме, в нас самите, и която движи “по кривулести пътища” познанието и чрез феномени. Която придава на нас като цяло, на всяко нещо на всяко цяло последната единност – единомножественост, или всеединство. Бидейки сфера на предвечно съвпадение на замисъл и осъществяване, на актуална безкрайност (на мисъл, тъждествена на мисленето), тя няма необходимост да преминава от възможност в действителност, или, ако се позовем на утвърдени у Плотин термини – тя е “енергийно даденото”, което всякога задвижва (защото е самодвижна) и осмисля “потенциално даденото”.
Актуалната безкрайност може да бъде мислена съотносително с потенциалната. Абсолютната безкрайност се поставя в отношение само чрез актуалната (в самораздвояването на Единното – на мислещо и мислено). “Мощта” на онтологическите доказателства за съществуването на Бога е може би в приемането на идеята на Бога като съотносима с човешкото мислене – като Божествен живот, като самополагане. Ако си позволим да интерпретираме идеята на София в светлината на такова разбиране, то смисловата сфера като извечно пулсиращ живот, “свят” на смисъл на смислите; вкоренен в самия “корен на живота”, в действителност е последното основание на всяко нещо като съществуващо. “Само мисленото” е смислово изначално по отношение на съществуващото в предметно-вещен план или като факт. Всъщност идеята за конкретна метафизика е неосъществима извън резоните на онтологичните доказателства за съществуването на Бога, извън допускането на съществуване на актуална безкрайност. А схващането на всяко нещо като цяло (чрез смисъл, в отношение към безкраност) е обосновано в софийната сфера и прави тепърва възможно феноменологичното му познание.
Що се отнася до идеализацията актуална безкрайност, идеята да се оперира с “добре подредено множество” (Г.Кантор) като с определеност, когато е известен законът на ставане на естествения числов ред (чрез прибавяне на единица), води до необходимост от трансцедиране на този ред в “трансфинитно число” (изразяавно в множество от 0 до 1). Кое наричаме например духовен свят – светът е сам по себе си множественост, а духът – единност, кое наричаме Богочовечество – мигар са мислими количествено. Но и да вземем всяко понятие, стига то да не е “чисто” разсъдъчно – то също е неизбежно единимножествено и носи в себе си актуална безкрайност, всички негови “моменти” са дадени едновременно, в свръхвремевост, по отношение на времето – като пълнота на времената. И потециалната пезкрайност, може да се каже търси покой, нещо повече – тъкмо тя е която търси покой. Оказвайки се все и пред “още нещо”, човекът е в непрекъснато безпокойство, в суета, в напразност – както е в “Еклесиаст”, познаващо мислене – в пропадащ в “лоша безкрайност” дискурс, когато във всеки следващ момент се оказва отново пред “и още нещо”. С.Франк обръща внимание на обстоятелството, че това е не психологически, а и логически предопределено, доколкото самото съдържание (да го наречем мисловната материя) всякога отвежда към още нещо. А смисловото единство на софийността е проникнало всичко така, че е навсякъде, и същевременно никъде. Поради това е и движението, по-точно – ставането; движи присъствието на съвършенство, и всяко нещо, което е живо, има този стремеж към покой, към смисъл. А в явеното съвършенство всичко е двойно – “едно спроти друго” (Сир.42,25).”
Сп.Философия 1996, Ели Сярова, “Живият смисъл и идеята за конкретна метафизика”