Чудно ми е... / Фен клубове / Фантастика

Принципно, чета масовите автори само между другото. Хобито ми е да се ровя из праха на неизвестността, където тънат несметни съкровища от литературни скъпоценности... разбира се с прилежащото количество от подражателна шлака и смет... Натъкнах се на нещо по тематиката: що за животно е религиозната научна фантастика. Написано е от Рупани за който освен че пише на български и има около средното ниво разказвачески талант (по моята скала), друго не зная.
Горко ни ако половината от фантастиката забие в тази посока!
Копнал съм разказчето и на който му е любопитно, може да го прочете, а останалите са свободни да го подминат...

Последният землянин
от Рупани

“Имате трийсет секунди да задействате телепорта”, прозвуча мелодичният глас от кабината. Мъжът се колебаеше. Около него вреше и кипеше. Последната все още здрава площадка бе на път да потъне в пламъците след няколко минути. Мъжът още веднъж погледна екрана на мобилния си компютър. В графата “Живи същества” стоеше цифрата “1”.
Мъжът реши да изчака още няколко секунди. Огледа се. Докъдето поглед стигаше - лавата бе превзела повърхността. Това беше краят. Погледът на мъжа беше пълен с отчаяние. Без да бърза той влезе в кабината и затвори вратата. Имаше още няколко секунди за извършване на телепортирането. След кратко колебание, той натисна бутона.
Отвън червени пламъци се отразяваха в стъклата на изоставената кабина. Огънят щеше да я погълне след две-три минути.
Ей, какво стана? Телепортът ли засече?
Мъжът бе все още замаян. Гласът на дежурния никак не го ободри.
- Всичко е наред. – каза накрая мъжът. Опита се да се усмихне, но не сполучи
- Добре дошъл на борда. – невидимият дежурен никак не се впечатли от липсата на ентусиазъм у току-що спасения – Има ли още някой там, долу?
- Май аз съм последният.

- И на мен така ми се струва. – каза дежурният - Трябва да отидеш в салона при другите. Там ще ти кажат какво да правиш. Салонът е вдясно.
- Като ти свърши дежурството, ела да пием по едно – отвърна мъжът на излизане.
- Ще дойда, да не забравиш? След три часа ме сменят.
- ОК.
.............
- Лична карта?
- Нямам.
Мъжът беше последен на реда за идентификация. Останалите спасени вече бяха приключили с оформянето на документите и се готвеха да тръгват към кабините си.
- Изгоря в пожара? – предположи офицерът
- Нещо такова.
Офицерът насочи юмрук към лицето на мъжа.
- Гледайте тук – каза той
Скенерът, прикрепен на средния пръст на офицера, проблясна.
- Странно – промърмори офицерът след като погледна в дланта си – И тук ви няма... Не сте ли пътували извън планетата?
- Пътувал съм.
Офицерът се вгледа внимателно в новодошлия. Невзрачен тип, спокойно си пуши и се усмихва. Можеше пък да е от секретните служби. Я по-добре да не си създава главоболия!
- Е, добре – промърмори офицерът – Ще попълним формуляра ръчно.
Новодошлият гледаше с интерес младежа пред себе си. “Сигурно още има пъпки по челото”, мислеше си мъжът. Момчето в униформа бе дребно, с вид на гимназист. На хилавата си китка носеше огромен архаичен часовник с блестяща метална верижка. От време на време нервно потракваше с него.
- Месторождение?
- Земя. Система – Ц1
- Възраст?
- 13 568
- Земни години? – младежът вдигна нос от формуляра
- Земни години.
Офицерът погледна за момент мъжа пред себе си и в графата “Възраст” отбеляза “55”.
- Име?
- Луцифер.
Офицерът изпъшка.
- Не можете ли да измислите нещо друго? – умолително погледна той мъжа.
- Това ми е името.
Офицерът се предаде.
- Ще си поръчам една сода. Не възразявате, нали?
Мъжът кимна. Чашата със сода бе донесена от нервна жена в работен комбинезон.
- Имам си достатъчно работа, Парсифал! Защо не събудиш Мирна?
Жената забеляза новодошлия.
- Вие ще искате ли нещо?
- Не, благодаря.
Жената им завъртя гръб и си отиде.
- Зле сме с персонала – обясни младият офицер, след като изпи половината чаша. – Когато не сме на смяна, се въртим на бара. Това беше д-р Настя - нашият лекар.
- Парсифал? Интересно име. – засмя се мъжът
- И вашето си го бива – каза заядливо младежът, докато попълваше някакви данни във формуляра – Предпочитам да ми викат на фамилия - Велински.
- Хм, сега пък Велински… – едва чуто каза мъжът
След десетина минути формулярът беше попълнен. Младият офицер се облегна назад и разкопча яката си.
- Тежко дежурство а? – прояви съчувствие мъжът.
- Имаме проблеми с климатика, - охотно отговори офицерът – Третият помощник се разболя, сега трябва да върша и неговата работа. Не съм спал 36 часа.
- Кофти... Пушите ли?
- Не, благодаря. – момчето остави формулярите на съседната седалка и допи чашата със сода.
Личеше си, че не му се тръгва. Мъжът се постара да изглежда предразполагащо.
- Всъщност, - запита след малко младежът - какво стана там? На Земята, де... Екологична катастрофа? Война?
- Не. Направих една грешка.
- Грешка? И сте затрил цяла планета?
- Така излиза.
- Абе ти си голям чешит! – засмя се офицерът.
Мъжът пред него не даваше вид да е способен да убие и муха. Имаше по-скоро вид на свещеник. Младежът се постара да подтисне смеха си.
- Да не сте главният енергетик?
- Не – мъжът запали нова цигара – Пречи ли ти пушекът?
- Ами! Пушете си. – момчето махна с ръка – И как я свършихте тази работа?
- Имаш ли време да слушаш? – попита мъжът
- Няма страшно. – младежът погледна часовника си - Още пет часа трябва да съм буден. Капитанът и да иска не може да ме уволни. Курсът е дълъг, а помощник-капитана изчезна на предната спирка. Препи ли, убиха ли го – все тая.
- Решил е да напусне жена си.

- Е, - засмя се отново момчето – щом казваш... Аз ще си поръчам нещо за ядене. Вие гладен ли сте?
- Не е ли по-добре да не тревожим докторката? – запита мъжът
- Прав сте, ще отидем в кухнята.
- Там пуши ли се?
- Като я няма Мирна – няма проблеми. Тя сега спи.
Двамата отидоха в кухнята. Младият офицер си сервира и започна да яде лакомо. Мъжът каза, че още не е гладен.
- Та как обърка работите? – запита младежът след първите няколко хапки.
Мъжът започна разказа си.
..........
“Всичко започна преди три години - в нощта на ежегодния бал на предателите – най-многолюдният бал, организиран от “Сили на мрака” ЕАД.
Веселбата беше в разгара си, сделките и интригите – неотменима част от подобни балове – също. Очакваше се с нетърпение момента в който щях да обявя номинираните за голямата награда “Предател на годината”
Неочаквано билбордовете, на които обикновено течеха борсовите индекси за една седмица напред, се изпълниха с важна новина. Току що се бе образувало ново сдружение на няколко частни ада и сириусианския ад, и за първи път от съществуването на ада, като инситуция въобще, някой бе взел надмощие над ортодоксалния ад, тоест - този на Земята.
Признавам си, 13 хилядолетия несменяемо лидерство малко ми бяха поразмътили мозъка. Ако бях със свежия ум на онзи младеж, който дръзна да отцепи групата ангели в самостоятелно сдружение преди тринайсет и половина хиляди години, то въобще нямаше да допусна създаването на частните адове в края на 21 век.
Още тогава щях да предвидя това подло предателство. Но... никоя власт не е вечна, Тогава аз се ядосах повече на това, че не съм АЗ авторът на този заговор, вместо да се приема, че е време да си вървя.
Е, разбира се никоя власт не се дава и без бой. Балът продължи в привидния си весел дух, отнесох другарски шеги до насита, начертахме няколко фалшиви плана за сътрудничество с новосъздаденото сдружение. Поздравих всички предатели от частните адове, а те се убиха да ми се мазнят и кълнат във вечно приятелство...
Накратко – всички ме гледаха като изкуфял старец и бързаха да си разпределят зад гърба ми парчетата от моето царство.
Разбира се, след бала хвръкнаха много глави. Аз дори и за миг не се заблуждавах, че истинските заговорници ще останат недосегаеми за мен, но каквото можех да направя – направих. Поне малко ми олекна.
А постъпих глупаво. Гневът е нашият най-добър приятел, но когато е чужд. Нашият гняв е нашият убиец. Вместо да се занимавам с показни убийства, трябваше да изляза от тяхната игра. Трябваше да предам крепостта, трябваше да се оттегля тотално и ако ще, след три хиляди години, отново да си върна моето. Цялото накуп! Но, не би! Аз се заех с глупави битки...”
Младият офицер беше добър слушател. Това беше третият му курс след академията, но вече бе изпитал на гърба си почти всичко лошо, което може да се случи на един млад офицер без връзки, решил да направи кариера в между-галактическите полети.
С много луди се беше срещал вече. Този можеше само да го забавлява. Не налиташе на бой, не псуваше, нямаше извратени желания (е, поне засега). Компанията му във всеки случай бе за предпочитане пред начумерения трети помощник, който говореше само за сексуалните си успехи във военното училище.
“... освен това, настъпилата промяна бе посрещната с пълно мълчание отгоре. Това ме тревожеше най-много. Бог беше ням, глух и сляп.”
- Чакай, чакай – реши да се обади младежът – Да не искаш да кажеш, че...
- Че Бог командва всички? – мъжът се подсмихна – Ти как мислиш. Когато се отцепих с няколко безразсъдни, но не особено интелигентни ангела и създадох силите на мрака, можех ли да просъществувам и един ден, ако нямах договор с Бога? Архангелите му можеха да ни смачкат за един час. Бог овреме проумя, че раят не може без ад. Аз му предложих идеалното решение. Първоначалното мислеха да направят ада на Земята – в тленния свят. Аз измислих ада за душите. От тогава още архангелите ме мразят.
Младежът само вдигна вежди и продължи да яде.
“Трябваше да се справям сам с настъпилия хаос в адовете. От където и да погледнех нещата, ясно беше едно – трябваха ми души.
Няколкото евтини трика, които опитах в началото не дадоха резултат. Въртях душите от отделение в отделение, мамех с документацията от чистилищата – никакъв резултат. Отсрещната страна явно правеше същите шмекерии, защото когато от рая теглиха чертата при една внезапна проверка, се оказа, че за три месеца общият брой на грешните души във всички адове се е удвоил.
Направиха ни пълна ревизия, въведоха нова система за регистрация, аз хвърлих вината върху няколко неудобни мен чиновника, и сложих край на евтините номера.”
- Чакай, чакай – обади се пак младежът – А Чистилището на кого е?
- Чистилището е пак мое изобретение. Внедрихме го след новата ера. Носеше ми добър доход, макар да нямах пръст в управлението му. Но получавах солиден дивидент. На няколко пъти преливаше и се налагаше да създаваме клонове в различни галактики. От там тръгна идеята и за частните адове.
- Искаш да кажеш, че адовете и чистилищата са пръснати из цялата вселена?
- Ами горе-долу...
- А Раят?
- Той си е на едно място.
- И къде е?
- Хм. Като се сметне, че вече ми е все едно, мога да ти дам добър съвет: Спазвай Божиите заповеди и след 60-70 години ще разбереш.
- Хъ! – изрази неодобрение младежът – Ами ако не съм християнин?
- Все тая – всички, които вярват в рай и ад се ползват от услугите на Рая или някой от адовете. Не ги делим по религии.
- Ами ако не вярвам в Бога?
Мъжът се усмихна снизходително.
- Няма “вярвам-не вярвам”. Има Рай, Чистилище, Ад – все някъде ще попаднеш.
- Ами другите, дето не са хора?
- Всички които имат душа под някаква форма идват при нас. Не е задължително да си хуманоид за да изповядваш християнството или исляма, нали?
- Хм, така е. – примири се младежът – Последният ми рейс беше с поклонници на Дева Мария от Алдебаран. Те си я представяха като медуза. Те си бяха и медузи, де... Още пазя една иконка, която ми подариха.
- Виждаш ли? Представяш ли си колко работа имаме при толкова души?...
- Чакай, чакай! – младежът пак се сети нещо. – Ами душите на неверниците преди Чистилището? Тях къде сте ги класирали?
- Знаеш ли? Ти никак не си глупав. – каза мъжът докато палеше нова цигара.
“Точно с тези души се заехме след провала на документните афери. Старите души – тези, които са съществували преди създаването на нашите структури, са били винаги проблем, пред който сме си затваряли очите.
Още по времето, когато Адът беше нов и единствен, бяха регистрирани първите случаи на неидентифицирани души, които се опитваха да влязат при нас не по каналния ред. При съвместни изследвания с Рая, се установи, че из пространството витаят души, които не са регистрирани като божии създания. Още тогава излезе строга заповед, до второ нареждане да не допускаме тези души нито в Рая, нито в Ада.
Второ нареждане, обаче, така и не излезе.
Когато се създаде Чистилището, имаше разгорещен дебат, дали не трябва да ги приемем там, но в крайна сметка се стигна до решение да не се рискува – Чистилището все още бе в процес на разработка и старите души отново останаха извън борда.
После дойде времето на големите експанзии. Религиите плъзнаха навсякъде из вселената и потокът на души нарасна неимоверно. Никой нямаше намерение да се занимава с пръснатите из Космоса стари души. Едно, че трудно се цивилизоваха, второ – трудно се откриваха. При всеки сблъсък с такава душа, ние действахме по старата заповед, тоест - отхвърляхме ги.”
Офицерът привърши с яденето, наля си още една чаша бира и се разположи удобно на стола.
“В борбата между адовете обаче старите души станаха много търсени. И докато другите се опитваха да изобретят всякакви подходи за примамването и залавянето им, един гениален стажант от моят екип цъфна една вечер при мен с гениалното си предложение.
Хрумването му, както всяко гениално нещо, беше просто. Старите души, освен своята опърничавост и трудна събираемост имаха още един недостатък - не се знаеше нито колко са на брой, нито колко са стари.
Никой досега не си беше правил труда да залавя и изследва стара душа. Доколкото можех да доловя от изследванията на моите експерти, а и от шпионската информация за дейността на конкуренцията, нямаше някакво ясно изразено свойство на старите души, което да ги отличава от организираните души. Бяха най-разнообразни, което беше сериозна пречкз за изработване на единна стратегия по улавянето им. Но планът на моя стажант въобще не включваше точка за залавяне на стари души.
Той предлагаше просто да си ИЗМИСЛИМ стари души и да ги регистрираме като заловени при нас. Като казах “измислим”, имах пред вид по-скоро да ги “създадем” синтетично.
Този план до толкова ме завладя, че веднага повиших стажанта в ранг на архидявол и го поканих на вечеря, където го отрових с отлежало вино. Не желаех да рискувам идеята му да попадне в ръцете на конкуренцията.
Операцията, която организирах после, бе крайно секретна, и аз се стараех да убивам всички участници в нея, колкото и ценни специалисти да ми бяха. Много жертви и средства хвърлих, но в крайна сметка постигнах желания резултат -построих машина за фабрикуване на стари души. Сега вече успехите на конкуренцията бяха залог за моя личен успех.”
- Да не ти е лошо?
- А, добре съм – каза несигурно младежът – От умората е. Тази бира ме хвана. Ще си направя кафе. Вие искате ли?
Мъжът отказа.
“Чаках подходящия момент и когато другите започнаха да ловят стари души в по-голямо количество, аз просто включих машината и единствената ми грижа бе да не прекалявам с количеството, за да не събудя подозрение.
Докато ме усетят, аз вече бях взел първенството и бях натрупал значителна преднина. Конкурентите скърцаха със зъби, но не можеха нищо да направят - старите ми души бяха толкова редовни, колкото и техните.
Раят не се намесваше, защото по принцип сред старите души не се предполагаше да има праведници. За да не будя подозрение, бях се постарал да натъпча порядъчно количество стари души и в чистилищата.”
Младият офицер чувстваше, че ще повърне, но не мръдваше от мястото си, прехласнат по разказа, който слушаше. Беше толкова откачено, че чак бе хубаво. В главата на младежа се въртеше една единствена мисъл – докъде се простираше лудостта на този човек!
“Всичко вървеше като по мед и масло. Вече бях задействал връзки за привличане обратно на блудните овчици, които ми забиха нож в гърба на бала на предателите – след моя успех организацията им беше силно разклатена. Правех доста успешна дипломация и сред по-дребните риби в адовия бизнес - доста от тях бяха вече готови да се обединят с мен. Бях планирал всичко до последният детайл. Дни ме деляха от унищожаване на единственото доказателство за измамата ми – машината за души. Държах я за всеки случай. Но... Никой план не е съвършен. Синтетичните души започнаха да се подуват...”
Мъжът беше толкова сериозен, че младежът не посмя да се изсмее.
“Първите доклади получих от моите адове. Една бърза проверка установи, че се подуват само синтетични души. Нямаше сигнали за подобни случаи при конкуренцията, колкото и сигурни канали за шпионаж да използвах. Честно казано, хвана ме страх. За първи път в живота ми. Ако не овладеех положението, истината скоро можеше да изплува като вмирисан удавник.
Трябваше бързо да обера всички синтетични души и да ги скрия някъде. Но как да го направя? Ако всички синтетични души бяха в моите адове, нямаше да е проблем да ги покрия някъде. Аз обаче бях пратил доста души в чистилищата, където не можех да се разпореждам еднолично.”
- В напрегнати моменти обикновено въображението ми работи на високи обороти. Много високи. Чак мен самият ме е страх какво може да се пръкне всеки път, когато го пришпорвам. Този път обаче, бях премахнал всякакви ограничения пред полета му и то изобрети нещо наистина смайващо - заболяване по душите, нещо като грип...
“Рискът беше голям. Можеше да има Божия намеса, а тогава аз така или иначе загивах. Но аз заложих на пукнатините в системата на чистилищата - на занемарената хигиена, на слабостите на някои от управителите и прочие – с други думи: “Никой освен Бог не е безгрешен”, а аз умея да използвам тази максима перфектно, когато е за мое благо.
Съвсем конфиденциално, в лични разговори и с добре подготвени посредници, разпространих слуха, че подуването е заразно заболяване, разпространено поради немарливост, заплашващо да се превърне в епидения, и че само аз мога да излекувам заразените души. Притежателите на чистилища бързо прецениха, какви ще са последствията от раздухване на въпроса на по-високо ниво и решиха да се отърват от неудобния товар.
Нямаше как конкуренцията да не забележи нещо. Но аз бях подготвен и за този случай. Моите адвокати изготвиха една инициатива – даване на души под наем между чистилища и адове, която формално не нарушаваше никой закон.
Това беше такава голяма глупост, че всички веднага ме заподозряха в някакви гнусни машинации и започнаха да ме следят изкъсо. Аз обаче нямах нищо против и, всъщност, точно това ми беше целта, защото никой не се взираше там, където трябва.
Следяха ме за евентуални документни измами, за фалшиви инциденти при превоза. Гадаеха, какъв ще е следващият ми ход. Смятаха, че съм измислил тази инициатива като начало на някоя по-заплетена машинация, и въобще ги бе обзел такъв страх от нелогичността на моите действия, че никой не обърна внимание на истинската цел на тези трансфери.
Смятах, че докато успеят да се ориентират в обстановката, аз отдавна ще съм приключил с подуващите се души. Такива бяха моите планове... Да. Бях заслепен от собственото си могъщество.”
Младежът си сипа сладолед.
“Междувременно моите специалисти бяха констатирали известно свиване в подутата душа, когато бива подложена на силно налягане. Нямах време да чакам подробните изследвания в тази насока и реших да складирам душите по океанското дъно на Земята. Пред комисията, която издаваше разрешителни за адове, представих идеята си като нов вид мъчение. Няколко подходящи подкупа затвориха по-будните очи и проектът ми мина
Тук обаче ме чакаше нова неприятна изненада - при контакт с водата синтетичните души се взривяваха. Малко след като ги бях складирал по дъното на океана, започнаха първите експлозии. Докато успея да реагирам, вече бях предизвикал всемирен потоп.
Стана голям скандал. Трябваше отново да тормозя въображението и подчинените си. Фалшифицирах документите от инцидента, представяйки историята за саботаж, изчезналите души оправдах с несъществуваща кражба от страна на конкурентна фирма, започнах десетина дела за обезщетения с чистилищата, които ми бяха дали на заем “болните” души.
Наложи се да инсценирам със задна дата преследване на кораба с крадците и унищожаването му, което от своя страна е довело до разпиляването на откраднатите души в космическото пространство - нека желаещите да ходят да ги събират. Наложи се също така набързо да се простя с голяма част от нормалните си души, като обезщетение за чистилищата – ищци, базирайки се на собствената ми правна обосновка, за даване на души под наем.”
- Между другото, - поясни мъжът - делата в отвъдното се водят със страшна скорост!
“Също така, няколко члена от комисията по адовете заплашиха да пропеят, че съм им давал подкупи за си устроя ада на морското дъно и се наложи да давам нови подкупи...
Хиляди пъти съжалих, че не подхвърлих онзи гении на конкуренцията вместо да се хващам с глупавите му идеи, и че въобще не си подадох оставката в нощта на бала, и не се оттеглих в някое VIP – кътче на Рая, да си пиша мемоарите, и да държа в напрежение Архангел Михаил и Архангел Гавраил.
Всичките усилия и средства, които хвърлих за няколко седмици, въобще не премахнаха проблема с подуващите се души и трябваше да им търся ново укритие.
Защо просто не отидох да си призная в частен разговор с Бога?”
- Какво щеше да ми направи? Това, че синтетичните души се взривяваха щеше да е по-скоро негова, отколкото моя грижа. Щяха да плъзнат слухове, че душата съвсем не е безсмъртна! А дори и да разкриеше истината за мен, повредите във вярата щяха да са необратими. Той просто щеше да се види принуден да покрие случая по най-безшумния начин.
Щеше да запуши устата на конкуренцията, щеше даже да ме направи владетел на всички адове, ако бях поискал, само и само да не се размирисва тази афера...
Младият офицер тихомълком си наля двойно уйски.
- Е, можеше да постъпи и по друг начин, но признанието щеше да ми донесе успех с по-голяма вероятност отколкото това, което предприех.
“Пак някакъв умник, от новосформирания ми кризисен щаб, подхвърли идеята да натикаме душите там, където никой не смее да припари. А именно в Тартар.
Много добре знаех, какви могат да са последиците, но отчаянието ме караше да вземам безразсъдни решения. Тартар бе запечатан от хилядолетия и никой, дори Бог, не желаеше да се занимава с него...”
- Чакай! – спря разказа младият офицер – Какво е Тартар?
- Не си ли учил гръцка митология? Някога Зевс затворил титаните в Тартар, след като ги победил. Отвън останал само Прометей, а после пуснал и Кронос. Но това е друга история...
“ Мръсно и проклето място! Това е дупката на дупките! Бездната на бездните! Охраната му – проклетите сторъки, пазеше не само титаните да не излязат от там, но не допускаше и никой да пъхне още нещо вътре. Договорка с Бога ли имаха или го правеха на пук – не знам. Аз, във всеки случай, нямах намерение нито да им плащам входна такса, нито да се пазаря с тях.
Събрах всички свободни от дежурство сили на мрака. Разделих ги на две групи и с контейнерите, пълни с подути души, потеглихме към Тартар. Едната група трябваше да отвлича вниманието на сторъките, другата, ръководена от мен, трябваше да пробие стената на Тартар, и да изхвърли подутите души в бездната.
Тартар, доколкото знаех беше опасан само с медна стена и три пласта нощ. Моята цел бе да пробия стената под седемте печата, с които Бог бе запечатал входа на Тартар защото нямаше сила във вселената, която да отвори тези печати. Само божията десница можеше да го стори.”
Мъжът отпи от бутилката уиски пред офицера и после, погнусен го изплю в мивката.
- Какви боклуци пиеш?
Младежът само сви рамене.
“Дойде денят на атаката. Отвличащата група започна да дразни сторъките – те – глупави същества, ако си виждал как куче гони муха, се захластнаха по прелитащите и крещящи дяволи, демони и вещици, и за известно време аз и моята група бяхме незабележими за тях. След няколко часа непрекъсната работа, успяхме да пробием една достатъчно голяма дупка в медната обвивка и да вкараме там шланг, през който започнахме да изсипваме душите.
Може би бързахме, може би бяхме нервни, може би просто бяхме закъснели, но по едно време душите започнаха да гърмят. Гърмежите привлякоха вниманието на сторъките, но не това беше най-страшното.
В Тартар започна да става НЕЩО.
Налягането се увеличи и започна да връща душите в шланга. Ние се опитахме да затворим дупката, но беше вече късно. Страхотен взрив разтърси входа към Тартар и седемте печата бяха счупени.”
- Чел ли си “Откровението на Йоан”?
- Кое?
- Апокалипсисът!
- Ааа, чувал съм нещо...
- Е, ако Йоан можеше да види по какъв точно начин се сбъдват неговите предсказания... – мъжът поклати глава в знак на съчувствие – Едва ли би ги написал. Бях извършил непростима глупост.
“Всякакви изчадия адови се разхвърчаха из небето, сторъките най-после се срещнаха с хората, титаните отново бяха на свобода. Природните стихии си плюха на ръцете и замачкаха Земята.

Най-лошото, обаче беше, че от Тартар започнаха да извират чудовища, никога невиждани и нечувани в нашата вселена. Един друг свят се бе отворил към нас и даже Бог не знаеше, какво можеше да дойде от там.”

- Това, което в Апокалипсиса е описано като борба МЕЖДУ доброто и злото, между светлината и мрака, между ангелското войнство и демоните на ада, беше, всъщност, една СЪВМЕСТНА операция на доброто и злото, по запушването на най-голямата пробойна в историята на света.

“Битката, с две думи, беше велика, жертви паднаха много, свидетели останаха малко. Пробойната беше запушена, но Земята беше обречена – нито хора, нито животни можеха да останат вече на нея. Трябваше да я напуснем. Титаните отново бяха господарите на Земята.”

В кухнята влезе една чорлава жена. Отиде до хладилника, извади кутийка бира и излезе. На минаване покрай пушещия мъж, измъкна цигарата от ръката му и я хвърли в сметопреработвателя.

- И всичко това, – каза мъжът докато палеше нова цигара – благодарение на мен. Беше ми дошло вече до гуша. Беше ми все едно, как ще ме съди Бог. В конфиденциален разговор с него си признах всичко – както си беше.
Тогава научих малко повече за Тартар.

“Тартар всъщност се оказа нещо специално. Нещо като язва в нашата вселена. Нещо като черна дупка, само че закърпена. Медният пръстен около отвора не беше сложен за красота, а за концентрация на полето. Пластовете мрак - за обиране на вибрациите. Аз, глупакът, с моят отвор за шланг, бях внесъл особена точка в полето, в резултат на което то бе преминало от тороидална в спираловидна форма. Гърмящите души бяха изиграли ролята на катализатор и лавинообразния саморазпад в областта на спираловидното поле бе създал такъв мощен взрив, че седемте фиксиращи елемента се бяха оказали безсилни да крепят мембраната между двата свята.

Елементарна техническа неграмотност. Хилядите години чиновническа работа бяха затрили от ума ми наученото на младини.

Разговорът, разбира се, си остана конфиденциален, но аз си отнесох наказанието. Бях низвергнат. Беше ми отнето безсмъртието, беше ми отнет Ада – станах обикновен човек.”

Мъжът угаси фаса в пепелника и не запали нова цигара.

“Преди да напусна, обаче трябваше с всички достъпни мен средства да организирам евакуацията на земните жители по най-безопасния и най-малко травмиращия за тях начин (сякаш нещо можеше да ги травмира повече).

Нямаше време за преговори с различни планети, изкарах, колкото имах телепорти от Ада, разпространих с помощта на секретните предаватели сигнал за бедствие в космоса, обещах щедри възнаграждения за всеки спасен землянин. Адовата стража се зае с организираният достъп до телепортите, други изчадия се пръснаха из цялата земя в ролята на червен кръст. Всичко, което можеше да бъде спасено, беше спасено – хора, животни, редки видове. На Земята останаха само титаните и сторъките. После освободих служителите си, предадох всичките си правомощия, магически сили, безсмъртието си. Напуснах Земята последен.”

Разказът явно бе приключен, но младежът стоеше безмълвен, вперил немигащи очи в мъжа пред себе си. За миг му се бе сторило, че всичко това е истина и го бе обзело особено чувство на страхопочитание. Постепенно дойде на себе си и се усмихна.

- Хубаво разказвате!

- М-да, - мъжът сведе очи към ръцете си и се усмихна самодоволно.

- Писател ли сте?

Мъжът погледна изненадано младежа.

- Мислиш, че си измислям ли?

- Честно казано...

Настъпи неловка пауза.

- Както и да е! – мъжът потупа младежа по рамото – Приятно ми беше да си поговорим.

- Искате ли да ви черпя нещо? – попита младежът, уплашен, че е наскърбил човека – Имам лимит на барчето, а все не мога да го изразходвам...

- Благодаря, момчето ми! Аз пуша само цигари...

- Но...

Внезапно се разнесе вой на сирена. Младежът се огледа набързо и хукна.

Не след дълго, по високоговорителите на кораба се разнесе мазен глас:

“Внимание, внимание! Тук са “Пиратите на трите кръста”! Корабът ви е в наше владение. Моля всички в салона след пет минути. Който не е там, ще бъде убит! Внимание, внимание...”

Чу се шум от много стъпки. Всякакви същества – пътници на кораба и екипаж, напираха към салона, във вида, в който ги беше сварил сигнала за абордаж – по хавлии, по пижами, с униформи и с набързо вдигнати гащи. Зад тях прииждаха въоръжени до зъби пирати от най-различни разумни и полуразумни видове.

................

Пътниците и екипажа бяха струпани в центъра на салона, а пред тях се изтъпаниха главатарят на пиратите и неговите офицери.

- Здравейте, здравейте – провикна се главатарят – На мизерно корито се возите! Нямате ли пари за по-луксозен кораб?

Капитанът на кораба се промъкна от тълпата и излезе напред. Беше възрастен сириусианец с ясни следи от скорошно препиване по лицето си.
- Не ми обиждай кораба, гнидо! – каза той с хриплив глас на пирата.
- Ха! – изненада се главатарят на пиратите и в отговор застреля капитана. – Друг съмнява ли се, че този кораб е боклук?
Всички мълчаха. Един пиратски офицер излезе напред и се прокашля.
- Някой от вас може ли да предложи откуп за живота си? – запита той делово – Ако може, нека го каже сега. Можем да дадем срок една седмица на роднините му да го съберат – мисля, че е разумен срок. Другите, уви, ще ги изхвърлим в космоса. Е?
Пътниците мълчаха объркани.
- Какъв е откупът? – запита плах глас от тълпата пленници
- Два милиона гулдена, не по-малко!
Настана тишина. Два милиона гулдена беше огромна сума.
- Уважаеми! - чу се приятен глас от тълпата – На вас говоря. Да!
Мъжът който се представяше за Луцифер излезе напред. Насочи се към пиратския офицер, който току що бе представил искането за откуп. Пиратите бяха изумени от смелостта на този не особено едър човек.
- Няма да е зле да се покаете в най-скоро време – каза мъжът – Сред нас има свещеник, може да ползвате услугите му.
- Да се покая – като в транс повтори пиратският офицер – За какво?
- Остават ти трийсет и шест секунди живот – отвърна му мъжът.
- Ама че смешник – намеси се главатаря и грубо блъсна мъжа – ти да не си ясновидец? Патрик, - главатарят се обърна към офицера, който трябваше да се покае – дай по едно питие, преди да изхвърлим този на разходка около кораба.
Пиратите се разсмяха на забележката на шефа си. Патрик се насочи към бара, но не забеляза едно стъпало и залитна. Тялото му се усука така, че тилът му се удари точно в ръба на една маса и Патрик се просна безжизнен на пода, без даже да разбере, какво е станало.
Всички в салона извикаха от изненада. Двама пирати се хвърлиха към Патрик.
- Мъртъв е шефе – каза след малко единият
Настана гробна тишина.
- Точно трийсет и шест секунди – чу се уплашен глас от редиците на пиратите
- Ти какво – нахвърли се главатарят към проговорилия – Майтап ли си правиш!
- Без да искам, шефе! Броих на ум! Точно на трийсет и шестата секунда си удари главата!
- Идиот! – главатарят удари един шамар на подчинения си.
После се насочи към дребния мъж. Надвеси се над него, но не посмя да го пипне с пръст.
- Патрик ми беше като син! Как направи това!
- Нищо не съм направил – мъжът го гледаше съвсем спокойно в очите – Просто го предупредих.
Главатарят дишаше тежко, разкъсван от силна душевна борба.
- А на мен, – каза накрая той – на мен какво ми е писано? Кога ще умра?
- От теб зависи – отвърна мъжът – Например, от решението, което ще вземеш сега.
Главатарят се обърна и нервно закрачи около пленниците. Всички мълчаха. Минаха две минути. Главатарят се върна при мъжа.
- Ще оставя това корито и пътниците му живи и здрави, но – главатарят направи пауза за да си поеме дъх – ти ще дойдеш с мен!
Помълча малко и след като никой не проговори, продължи
- Правилно решение ли взех?
- Все тая, – каза мъжът – вече го взе!
- Събирай си багажа тогава! Ще взема и третия ви помощник, на мястото на Патрик. Тръгваме след пет минути.
- Както кажеш. – каза мъжът и му обърна гръб.
Пътниците побързаха да се махнат от салона. Пиратите също си тръгнаха, мъкнейки със себе си противящия се трети помощник.
............
- Е, вече си капитан! – каза мъжът на останалия като в небрано лозе Парсифал. – Честито!
- Как го направи! – запита младежът – Нали вече нямаш свръхестествени сили?
- Имам добра памет – усмихна се мъжът.
- Ами цигарите? – не се предаваше младежът – Цял стек трябва да си изпушил, откакто се срещнахме. Откъде ги вадиш?
- Ааа, това ми е награда още от академията – обясни мъжът – Тя си е моя. Марка “Феникс” – като я изпуша и пак се появява в джоба ми. Можеше да ти подаря една, но понеже ти не пушиш и не искам да умра от никотинов глад, ще ти дам ценен съвет: д-р Настя обича да слуша Брамс, а след концерт най-харесва бяло полусухо вино и маронска кухня.
Младият офицер се изчерви и побърза да смени темата.
- Какво ще правите при тези главорези? По-кръвожадни от тях няма в тази част на Млечния път.
- Няма страшно, – потупа го по рамото мъжът и се приготви да тръгва – Свикнал съм с главорезите. Тези са направо божи кравички в сравнение с моите дяволи. От друга страна...
Пиратският главатар се приближи към тях и прекъсна разговора. Мъжът тръгна след него, но на изхода се обърна.
- От друга страна, все ми се е искало да се пробвам като проповедник...

The world has no end. The world only has boundaries, beyond which reigns its continuation.