Виж сега, теории много, всеки може да си измисли нещо като теория.

Въпросът е, една теория е сериозна, когато поне нещо от нея се потвърждава в реалността. Иначе става несериозна, като теорията за бога и Червената Шапчица :)

Що мислиш хората уважават Айнщайн, дето и не му разбират теорията, а за този Мичио незнам-кой си са чували толкова малко хора? Ми то за паралелните светове теории имат и Дойч, че и Уилер имаше, ама после се отказа. Ти не питай защо има такива теории, а защо толкова много се различават в детайлите си. Истината все пак е една, нали?

Хубаво е да има теории, ама още по-хубаво е да се потвърдят. Иначе остават като измислените понятия като свръх-разума, дето чакат да се появи пълнежа им.

P.S. Недоказана теория се нарича хипотеза. В контекста на нашия разговор, хипотезите са предположения.

Не, аз вируса си го знам къде е, просто си настройвах нещо.

Ако искаш, мога да ти постна линк към него. Натискаш линка, отваряш една страничка, и те полазва - без нищо да натискаш, избираш и т.н. Перфектно е. Тъкмо ще си изтестваш устойчив ли ти е браузера. Искаш ли? :))

Потвърждението на теориите зависи в крайна сметка от един или друг конститутивен на феномена гещалт. Въпросът е дали приемаш науката много по-сериозно, отколкото Баба Яга, Дядо Коледа или св. Илия. В това "много по-сериозно" се корени казусът за твоята трезвост откъм другата, вече сериозната страна. Би ли могъл да се усмихнеш снизходително и на "потвърдените теории" - поне с половината цинизъм на подсмихването, с което приемаш "доводите" и обясненията на Кайли?!
Критериите за истинност в науката са всякога конвенционални. Самата мяра на науката обаче е наложена по мистичен начин, понеже опитът й да се самоизмери чрез себе си е в крайна сметка жалка тавтология. Няма някаква чиста и синтетична мяра за нещата (образец за съизмерване) освен една или друга рационална конвенция. Науката не притежава някаква привилегирована игровост спрямо окултизма или алхимията, освен епохалната. Но това означава, че мащабът на научната игра е всъщност потопен в сказанието на времето, в корените на мирогледите, а не в самото изконно или метафизично състояние на нещата. Играта на наука, научната дескриптивност... е една доведена до перфидност възможност светът около нас да бъде подреден, „укротен” и технизиран според ясни, точни, прецизни и добре работещи правила. Резултатът от тази селективно-типизираща дейност на разсъдъка и разума е пред нас в лицето на осъществената утопия за вездесъщността на техниката. Но в самата тази податливост за неограничавана от нищо техническа експанзия, в самата нейна откритост към вещите и инструменталните парадигми, по думите на Мартин Хайдегер, се таи неимоверна опасност. Светът на техниката (съществуващото) скрива изначално въпроса за същността на техниката – забягвайки от видимостта, той (ейдосът на техническото овладяване/експанзия) не дава/скрива възможността сам себе си да се види като проблем (Хайдегер: “…Про-из-веждащото раз-скриване има своя исторически произход в раз-скриването на произведението. Но заедно с това Gestell-ът по съдбовен начин преправя (verstellt, препречва) пойезиса”). Самата тази затвореност спрямо подвъпросността на самия този ейдос (техне), поставя истината за битието в един вече релативен модус – истината за битие започва да зависи от самите неща, съобразно един отдалечен от същността им критерий – единствено съобразно параметъра на тяхната техногенност (техническа рационалност). Но с какво право модерният човек се вкопчва в неясния от метафизична гледна точка критерий за инструментално-техническа идентичност на вещите и наукообразните познавателни единици? Същността на вещта просто и само cogito-то на вещта ли е? Кой и как нормативира тази мислима идентичност? Ако критерият за визираната идентичност е условен, дискурсивен, как така не го подлагаме на полагащото му се рефлективно запитване?
Съществуващото опасно забравя метафизичния въпрос за своя смисъл откъм битието на съществуващото. Така техногенното човечество се оказва обсебено/обрамчено (Gestell) от една модернистична техно-генна легенда за битност сред „нещата”, „законите” и „инструментите”, които в крайна сметка уж ни превъзхождат със своята ейдетична затвореност в себе си, с неоспоримо изящната си „формална рационалност” и „обективен ред”. Играта на формална рационалност, играта на „наука” и „техника” постепенно ни е превърнала в неотклонно сраснати с правилата на тази игра; самите тези правила, макар и условни, изсред забравата на битието (въпроса „как така?”, рефлектиращ самата когитална форма, ейдосът на научната конститутивност) са се превърнали в прекалено и даже фатално технични; науката из-себе си, из номиналното си изговаряне, вече се оказва "критерий за истинност", подобно на самото изговаряне на боговете и съдбата за древните. Учените са жреците на нашето съвремие; сполучващият мит за техниката и в наше време изисква своето жертвоприношение: загубата на битието (екзистенциалния смисъл, МОЕТО), за сметка на съществуващото, светът на инструменталното techne, ТЯХНОТО, изисква доброволна отдаденост на моето пред олтара на тяхното; самоочевидността на ползата (за прехраната!) башибозушки от-мества пойезиса на Смисъла (уви, защото аз все пак от дъното си не припознавам из-конно „моето” като „тяхното”; и не недвусмислието на праксиса, а тъкмо овалът/извивките на пойезиса - (такова нещо също може да бъде вградено във вещта, още повече в живото тяло!) - карат сърцето ми да трепери).

Кайли пита: как ще измериш красотата?! Има един по-изначален въпрос: как ще измериш изобщо мярата, с която мериш??

Знаейки през „наука” – кажи ми преди това, как така изобщо знаеш, че знаеш? И от тази гледна точка се залови с науката (и с каквото и да е) като с игра; не като модерен пленник, а с изрично постмодерното условие: всяка игра на описания на света в крайна сметка трябва да започва и завършва с правилото: „Не се сърди, човече!”.

Редактирано от филocoфeн на 22.04.05 21:31.

Аз не знам ти как си потвърдил теорията на относителността с живи реални доказателства-де можеш да видиш и да пипнеш, ма нейсе.
Теорията на Айнщайн ако беше изказана от теолог, щеше да дириш още доказателства и да я отричаш - така си устроен.

А и не можеш да докажеш, че истината е една.
По същия начин, по който не можеш да докажеш, че в компа ти няма още вируси, само заради факта, че в момента работи нормално и те могат да не са проявени.

Нещата са смислени не защото ние им даваме смисъл,а защото разкриват смисъла си пред нас.

Ма мола ви, аз не влагам доводи или поне гледам да не го правя.
На изток му казват-работа с коани.
Като
звукът от пляскането с една ръка примерно.

Номерът е да се говори така, че умът да няма за какво да се захване и да започне да се лута безцелно.
Същият ефект се постига и с сложни витиевати фрази, нафукани с неразбираеми термини.

Нещата са смислени не защото ние им даваме смисъл,а защото разкриват смисъла си пред нас.

Само обиграният ум може истински да спре да се лута безцелно. Какво беше казал дон ти Хуан: само и единствено нагуалът е образец за безупречен здрав разум, т.е. двете срещуположни и релевантни положения на асамблиращата точка са безмълвното познание и бъбривият здрав разум. Ако го няма едното, значи няма да го има и другото.

Съгласна съм напълно.
Преди да отрече себе си, умът трябва да се надскочи....

Ма не става въпрос за това.
Буда казва-Истината е много проста, но е много тънка и затова е трудно да бъде предадена.
Смятам, че немалко хора усложняват неимоверно предаването, защото така си мислят, че правят невидимото видимо.
А други просто снобеят.

Кришнамурти е пробвал със сложен език за сложни високомерни умове-не знам да е имало ефект.

Нещата са смислени не защото ние им даваме смисъл,а защото разкриват смисъла си пред нас.

Въпросът е докога ще свързваш "простата истина" с просветлението, т.е., ако ще го предпоставяш, не можеш ли да бъдеш просветлена и в сложното. Ако ще си само с простото - под предтекст, че е единно и неделимо - не се ли разделяш прекалено преднамерено - чисто и просто за да си с "простото", понеже Буда бил "прост монах"?

Би ю, каквото и да правиш/мислиш, истината във всякакъв смисъл е непреднамерена. Аз например я приемам като "поемане на задачата" за автентично биване, без предразсъдъци. Истината е дело (sache) на екзистенцията. Ако ми се иска да бъда прекалено философски витиеват, правя си го и толкоз. Не ме интересува Кришнамурти, не съм обсебен нито от просветлени, нито от презумпции за простота или сложност на изказа.

Лично на мен не ми се забива в сложното да просветлявам.
Въпрос на предпочитания.
Предпочитам простия обикновен език с ясни думи.
Така е говорил и Ошо впрочем.

Преди години една приятелка, като и предложих да прочете нещо от него, каза, че надали ще го разбере. И тогава всъщност осъзнах, че Ошо говори на максимално прост език и казва всичко, което може да бъде казано. А тя се страхуваше, щото беше патила от тоя оня изтъкнати човеци-философи, де за една страница отива един ден и то не заради сложността на посланието, а заради сложността на носителя на това послание.
Тъпо е и губивреме+хабиенергия.

Просто пестя енергия. За мен е важно посланието, що касае думите. И ако посланието може да бъде предадено чрез прости думи, какъв е смисълът да се усложнява?
Тук според мен се намесва ЧСЗ-то.
Исус също е говорил с прости думи и нагледни притчи, ама е нямал ЧСЗ.


А иначе е хубаво всеки да бъде себе си, само дето тук пък съм повлияна от Хъбард, който казва, че най-важното в тая вселена е общуването. А за да общуваш, трябва всички да говорите на един език.
Освен това за да предадеш едно послание, трябва да научиш езика на получаващия го.
Ако има извънземни или богове, те със сигурност си говорят да речем телепатично. Но за да предадат послание на човеците, трябва да проговорят на техния език.

Нещата са смислени не защото ние им даваме смисъл,а защото разкриват смисъла си пред нас.

Освен това за да предадеш едно послание, трябва да научиш езика на получаващия го.
Ако има извънземни или богове, те със сигурност си говорят да речем телепатично. Но за да предадат послание на човеците, трябва да проговорят на техния език.


Добре, Kaily, моето послание към теб е да си спомниш за мен.

Но как да се получи общуване, когато общувайки, аз съм в друго време и друга модалност преди всичко на самия себе си. Самото общуване е по-скоро себеразминатост в собствената ти същност. Самите разлики в опита ни, самото ни отстояние довежда това напрежение - общуването. Всъщност общуването е изначален модус на напрегнатост; това е една парадоксална ситуация. А ние го наричаме "най-важното", при все, че си говорим само със себе си. Аз не познавам общуване, което да не е белязано от нарцисизъм. В този смисъл общуването е диагноза. И диагнозата е: реално аз не общувам. В самата природа на общото е да бъде при себе си в едното; общото между мен и другия е преди всичко това, което е общо между нас по мое усмотрение. Как бих приближил чуждото до себе си, освен под покрова на собствената ми същност? А тогава трябва да вярвам и се надявам, че той е отстъпил или ще отстъпи.
Но идеалът на общуването не е ли по-скоро да не накърниш другия с едно такова изискано отстъпление?

Тъкмо затова, Кайли, общуването е фикция. Ние не знаем общуване, което да е поглед без видимост и глас без ехо. Сиреч, ние не знаем общуване без себеотразяване. Нашето общуване е всъщност само адът на експанзията, която съществото иска да осъществи с гледане и говорене, което всякога ще изхожда от ТУК и ще се запилява някъде ТАМ.

Редактирано от филocoфeн на 23.04.05 17:11.