Re: Ех, Маре! / Общества / Българи извън България / Българи в чужбина

Тръгваме към България с автомобил, веднага след семейната ваканция и след натоварена семейна дискусия, че все пак, някой ден , трябва да отида там, защото трябва да си оправя личната карта, която е с изтекъл срок, да уредя някои висящи въпроси относно наследството ми там, да платя някои висящи задължения към кого друг освен ТОПЛОФИКАЦИЯ и т.н....
Настроението е прекрасно. Приготвила съм от в къщи студени напитки за мен и половинката за първата част от пътуването. От Атина до Солун са 500 километра - след три часа сме там. Пазаруваме в супермаркет неща за България - предполага се, че там все още ги няма. Отбивам се и до Джамбо за играчки на племенниците и децата на приятели. Двеста километра до границата ги минаваме за няма и час и половина, заедно с отбиването до зарзаватчийницата на Аспропиргос за да взамем домати, краставици и дини...
Минаваме границата съвсем безпроблемно - даже не си показваме личните карти. Само на пункта за български винетки ни спират - петте евро са си пет евро, дето трябва да си платим.
И после - тръгва мъчението. От Кулата до София са 179 километра. Точно 3 часа и 25 минути..... Ограничения, ограничения, ченге, ограничение, ченге, ограничение, ченге......... От Атина до границата ни трябваха четири часа и половина - 700 километра, а от Кулата до София 179 километра ни трябваха 3 часа и 30 минути. Там, където пътят беше нов и с две или три ивици за движение, имаше някакви невероятни табелки за ограничение на скоростта 60 или 80 километра в час.... Невероятно , но факт... Въобще да не коментирам водачите на МПС от вид Москвич и Лада, които се движат по пътното платно на международен път с 40 километра в час и не отбиват в дясно та другите водачи на МПС, които могат да развият по-голяма скорост, да ги изпреварят, просто защото .... пътищата са техни!
Пристигаме в София. Какво по-естествено от това, да се отбием първо за ядене в любимата ни софийска кръчма, дето предлага любимите на съпруга ми чужденец - КЕБАПЧЕТА!!!! Сервират ни някакви полунедопечени полуфабрикати заедно със салата, приготвена преди три дни. Сметката е като в гръцко заведение с жива музика.
Опитвам се да успокоя нещата и да не допусна мъжът ми да вдигне скандал на собственика на заведението. Успокоявам го някак, че са му сервирали топла бира, а на мен една кока кола дето на вкус не прилича на кока кола и двамата се упътваме към българския ни дом. Входът на блока е като гробница. Няма ламби. По-късно, приятелката ми, жителка на същия блок, ще ми обясни, че никой не иска да даде нито стотинка за общия вход.
За щастие, у дома е както трябва - приятелката ми се е погрижила да е чисто и проветрено. Поемаме дъх. Даже ни е оставила сладки на кухненската маса.
Тичам до моята приятелка, тя е единственото, което искам да видя. Тя си е същата, моята приятелка, с която сме делили всичко, от залъка хляб, до новата и рокля, която сме обличали наред за да впечатлим първите ни любови... Тя не се е променила, за щастие. Все си е същата - едно лъчезарно същество, което е част от мен.
На следващия ден: посещения по роднини. Някои са ми любими, други са ми симпатични, трети - трябва да посетя по задължение. Мъжът ми накрая се движи като въртолет от ракиите, които е изпил по задължение. Денят завършва с вечеря в приличен нов ресторант, препоръчан от роднини и с напитка в заведението на мода на нашия квартал. То е на ниво. Мохитото е мохито наистина. Значи, съществуват и истински заведения на българска земя!-радвам се и го натяквам на половинката, стремейки се да защитя българската увеселителна индустрия.
Следващият ден е изпълнен с .... държавни институции. Намирам се пред банката, дето трябва да си платя таксата за личния паспорт, десет минути преди да е влязъл персоналът. Поканват ме вътре да почакам, за да не се простудя, понеже съм забравила, че и през лятото в България е студено призори и съм с леки дрешки. За пет минути съм приклучила. Следва участъкът. За щастие, с леля ми сме първите на опашката. Подпълвам бързо бланката, снимат ме и сме готови. Лелчето ще ми вземе личната карта, когато дойде време - няма да мисля и за това. Следват сметките. Уведомяват ме, че все още не са излезли уравнителните, но дължа около 200 евро за нещо, което не съм използвала.... Подготвена съм - нали и миналата година ги плащах, знам си.... Следват годишните пълномощни, дето трябва да дам на всички, дето ми движат нещата в България.... Там се заапича историята... Два часа обикаляме, за да намерим нотариус, дето не е във ваканция. Накрая го откриваме и ни свършва работа за половин час. Много са експедитивни.... На края на деня единственото, което искам е да се свра в едно легло и нищо друго. Но продължаваме обиколката по роднини, така трябва, всички ни чакат.... Накрая се добирам до дома на моята приятелка, след като съм сложила половинката за сън. Оставам с нея до 2 или 3 нощес.-... И когато си тръгвам, не искам да си тръгна.... Така ми е добре, не се чувствам даже уморена, искам да си приказваме, ако е възможно, вечно.....Единствено с нея аз съм напълно аз, мога да споделя всичко и да не го чуя утре зад гърба ми, мога да поплача, мога да не се тревожа за нищо.
Тръгваме си от България. Моята приятелка е единствената, която ще ми липсва.
И си давам сметка, че родина е там, където е семейството ти и приятелите ти. Ако можех да пренеса само приятелката ми там, където живея.... Но не мога и някак така ще си остана с два дома и с две родини.... А вие, изпитвали ли сте го това?