имам проблем

много си мила, обаче някак не успях да те разбера

Прошката е средство да освободиш преди всичко себе си и си заслужава цената.

Скромността изразява точният баланс между крайностите.

Общо го рекох, защото е общо казано.

Зависи от хората, за които говориш - най- общо.

Основното е, че не е нужно да се прости на всяка цена! Не е нужно човек да се самонавива, защото започва да си вреди.

Като те чета май си жена, а жените когато казват че имат проблем обикновено не търсят решения на проблемите си, а само споделяне и изприказване.

Има решение на проблема ти, но не мисля че това търсиш.

Не съм съгласна!
Зависи от много неща.

Да освободя себе си??? Не е ли странно, че някой решава да "сгреши", после ще каже - "Извинявай" (къде го мисли, къде -не) и хоп - топката е у мен и аз трябва да се освободя?

На мен ми е добре така - ясно като ми показват какви СА, ясно да покажа и аз каква СЪМ и дали нещо, което ме касае го приемам или не! И нека да е ясно - не става въпрос за грешката, а за осъзнатия избор, да се направи такава!

Но да ти кажа... в повечето случаи прощавам (силна дума - по-скоро - приемам) постъпка или поведение, но се дистанцирам - за да не ми се налага да се НАТОВАРЯ С НЕЩО, от което после ЩЕ ТРЯБВА ДА СЕ ОСВОБОЖДАВАМ!

Благодаря, може би не е нужно ... обаче, обаче мене много осезаемо ми тежи ... не искам да нося това усещане цял живот

всъщност от какво значение е какви са точно човеците за които говоря

щом толкова важно се оказва ... да, жена съм и то леко позната
не крия има го и този елемент ... желание за споделяне
но основното е търсене на решение и понеже уважавам и зачитам много случайността и обичам да я провокирам ... ей ме тук насред мрежата

дали ще ти е възможно сега да ми изречеш решението, случайност такава

Е, моята гледна точка е малко по - различна и аз влагам различен смисъл в прощаването. А да простя на някого съвсем не означава, че приемам лошото отношение или поведение. Просто си задавам въпроса какво лично мен би ме накарало да се държа по този начин и отговорите понякога са доста стряскащи, показващи ми някой мои/латентни или не/ тъмни страни. Но разглеждайки ги на светло разбирам много по - добре и себе си,и поведението на съгрешилия.

Скромността изразява точният баланс между крайностите.

...какво лично мен би ме накарало да се държа по този начин...
Без пример можем да теоритизираме безкрай, но от думите ти излиза, че си способна на всичко?
Мога да разбера някои неща и без да съм способна да ги извърша, но нито това означа, че прощавам всичко, нито, че не бих могла да извърша някои неща.

Какво прости последно?

Има огромно значение какви са човеците (съгрешилите).

Без яснота, мога само да те посъветвам, да говориш с тях - ако ти са ясни мотивите им за действията, за значимостта от постъпките им - доколко те са важни за тях. Понякога се оказва, че нещо, на което ние отдаваме прекалено значение и държим да обсъдим и разнищим е НИЩО за другия - набрана инерция или подтискано усещане, което се е реализирало без оглед на последиците.

Все пак говориш за повтаряемост... Тогава мисля, че става въпрос за разбиране от твоя страна и приемане (евентуално) на качествата на отсрещния човек и в този ред на мисли - няма какво да му прощаваш!

Здрасти, джимблес!

Първо, поздравления за хубавата тема - За прошката!! Отдавна ми се върти в главата, дори пуснах тема в друг клуб, а във фейсбук, в моя приятелски кръг също скоро се вихри тази тема:-))... изглежда е прихватничево и "бацилът на прошката" циркулира насам-натам...

То това си е една от "вечните теми", де...

Трудността да се дават съвети идва от там, че отстрани никой не може да даде съвет, първо защото търсещият прошка така или иначе представя ситуацията много общо, като пропуска важни детайли. Второ, защото представя главно своята гледна точка, а истината, както знаем е многолика. И трето, защото няма човек, който напълно да е разрешил собствения си проблем с прошката, че да дава акъл на другите...

В този смисъл, надявам се, че не очакваш някой да ти даде отговор-панацея, а по-скоро да ти даде идея, как по-лесно би могла да "смелиш" вътрешните си съпротиви, колебания, съмнения относно прошката...

Тъй като не смятам, че си представила тук цялостната и пълна картина на конфликта от една страна, а от друга - това е или невъзможно, или нежелателно, мисля, че ще е по-подходящо да ти предложа схемата "от общото към конкретното", като се спра на "общото", а ти сама си го наложиш доколкото ти пасва на "конкретното"...

"Общото" в случая ще бъде един текст за прошката и отпратки към различни мисли и афоризми за прошката, с което се надявам да намериш вътрешния мир, тишина и мъдрост, които най-добре ще те посъветват, какво да правиш...

Тексът е писан от онкоболен и беше постнат в Клуба на онкоболните неслучайно, но това да не те плаши. От личен опит знам, че в духовен и психологически план, онкоболните имат сериозен проблем именно с невъзможността си да разберат естеството на прошката, да го приемат и да се научат да прощават на себе си и на другите... Но тази тема е универсална и се отнася за всички ни, така че, не е необходимо да чакаме да се разболеем от рак, за да се научим да прощаваме, нали

Ето и текста:

Чудото на прошката

[линк]

А ето и мисли за прошката:

*Ако, си решил да наказваш другите, заради грешките им спрямо теб, трябва да си готов да понесеш тежестта на техните им истини...защото нещата винаги се обръщат.Да умееш да ПРОЩАВАШ – това е ВЪТРЕШНО изкуство.

* Да се научиш да прощаваш - това е подарък, който правим най-вече на самите себе си.

*Прошката ни освобождава от миналото, от някогашни преживявания и обсебващи отношения.

*Прошката носи невероятно усещане за вътрешна свобода.

*Прошката е нещо, от което има нужда най-вече самият прощаващ...

*Най-сладкото отмъщение, е отмъщението на прошката.

А ето и разсъждения по темата от фейсбук:

* Ние никога няма да престанем да грешим, защото сме човеци, а да се греши е човешко. В този смисъл няма някакви си там хора, които грешат и други, между които сме и ние, които не грешат. И коя е тази етика, според която нашите грешки са по-...малки от чуждите? И кой е този, който не допуска грешки? Според една такава етика е казано"Не съди, за да не бъдеш съден", а също "Нека хвърли камък по грешника този, който е безгрешен". Ти смяташ ли се за безгрешна и какви гаранции ще дадеш, че никога повече няма да грешиш, за да се прекъсне, както сама казваш, веригата от грешки. И тъй като, този кръг на мисли за грешките и за безгрешните е един вид порочен кръг, много по-логично и етично би било да се научим да прощаваме, както на себе си, така и на другите, защото никой не е застрахован и от етични грешки. Най-важно е да работим върху себе си, защото най-голямата отговорност носим именно за себе си, а не за грешките на другите.

* Етика= моите действия да не накърняват друго същество - така представена етиката е по-скоро пожелателна, отколкото действителен факт. Няма човешко същество, което никога да не е накърнявало с действията си друго същество. Така че, етиката е система от норми за поведение с пожелателен характер, к...оято регулира човешките отношения. И тази система е променлива величина - променя се във времето, променя се в зависимост от обстоятелствата, от културата, от много фактори... "Етиката на прошката" препоръчва човек да развие способност да прощава априори и независимо от други съображения.

Иначе прошката, казват, минава през това да видиш себе си като същия боклук като тях и през това да им простиш.

Някой го е казал точно с тези думи? Щото аз казвам, че откакто осъзнах какъв боклук съм и аз, много ми олекна и по-лесно приемам хората и постъпките им.

Не гледайте как изглежда, разберете какво Е

Действително, притежавам потенциала за всичко. Това и се опитвам да си простя.
Но стига за мен, че стана много драматично.

Скромността изразява точният баланс между крайностите.

УАУ-всичко?! Не зная дали да ти завиждам или да ти съчувствам.

Просто ми се вижда, че на всяка цена държиш да си съвършена, като същевременно постоянно обясняваш на другите какви са им недостатъците и как трябвало да се "поправят". Каква си всъщност, нямам идея, казвам каквото виждам в тоя клуб.

Как да простиш на някой, който непрекъснато те тормози? И като простиш, какво - той ще продължи да те тормози, а ти ще му се усмихваш и ще казваш колко го обичаш? Малко хора могат да постигнат това, а и да го постигнат - не знам какво ще ги сгрее. Разбирам веднъж да е сгрешил и извинил - да простиш, макар че той веднъж направил ли го е умишлено, не вярвам да се разкае завинаги и повече да не иска да ти вреди.

Пък и наистина не казваш нищо конкретно, то така не може да се разбере за какво става дума, че да ти се помогне.

Просто ми се вижда, че на всяка цена държиш да си съвършена, като същевременно постоянно обясняваш на другите какви са им недостатъците и как трябвало да се "поправят". Каква си всъщност, нямам идея, казвам каквото виждам в тоя клуб.


Нищо не виждаш, нищо.

Скромността изразява точният баланс между крайностите.

поклон ... наистина успях да се огледам ... открихте ми идеи и оттук нататък аз трябва сама да си свърша работата

Благодаря на всички

не приключвам тематa, ако някой ... нещо, по някое време ... оставам отворена

и понеже няма да съм аз, ако ... ми ... таковата ... така де

А може би не трябва да прощаваш, а да се защитиш от тези двама човеци, ако ти вредят?

Днешната мисъл-утрешна реалност.

Джъмби, мисля, че повечето чувствителни хора имат тази своя вътрешна битка.
Чета сега една книга, в нея пише, че имаме право да изпитваме негативни чувства - злоба, гняв, омраза. Това е естествено.

Някак си го проектирах върху себе си.
Винаги съм се чувствала виновна заради лошите си чувства.
От книгата разбирам, че не е редно да чувствам вина.

Много искам да си успяла да намериш посоката на решение, така, както си писала в последния си постинг.

"Умиране няма и задачата има решение." - Ст. Джонсън

Разбира се,че имаме право да изпитваме негативни чувства .Проблемът е в това, че понякога ни е забранено да ги показваме и да им даваме израз. Гвяв,яд ,недоволство... Обикновено това е позволено само на някои хора, превилигировани от съдбата. Защо на родителят ,на съпругът,на шефа винаги им е разрешено да се ядосват и крещят , а на детето, жената ,на подчиненият-не.
Никой не ни учи как да изразяваме отрицателните си чувства по здравословен за нас начин .Тогава ги подтискаме и ги заравяме навътре в себе си ,после те в неочакван момент се показват на повърхността като болести. Ако можехме да ги изразяваме ,щяхме да можем да простим на мига вредите, което другите ни причиняват .
Коя е тази книга?

Днешната мисъл-утрешна реалност.