ПРОЗОРЕЦ
web | Поезия
Повдигам се да стигна прозореца открехнат.
Зад него са жените - заоблени от парата, красиви.
Как искам да ги видя! Да можеше сега да мина по отвесната стена
или да бяха тук приятелите ми, да ме повдигнат.
А само как се гонят - гонитбата напомня
завръщане на стадо, което в залеза нахлува...
И през каква фуния господ гърдите е наливал,
щом тяхното люлеене на улицата чак се чува.
Пълзи червена мравка и някъде към обед
ще стигне гледката и ще умре върху прозореца с възторг помътен.
Повдигам се отново и дращя по стената,
а тялото ми сякаш вар гаси - така гори отвътре.
В живота винаги съм стигал до прозореца. И толкоз.
Език изплезил сетне, едва дъхът възпирам.
И няма кой да подаде ръка, и няма кой водата да отбие
към сушата, където моята надежда се задъхва като риба.
Ала напразно се измъчвам! Кой ще ти помогне
да видиш всичко - тук, в небето, или пък в безкрая на изкуството.
И за какво се питаме тъй често кой е между нас поета?
И за какво стоим един пред друг, изправени на пръсти?
______________________
КЪЛВАЧ
Бяхме деца - подивели от смях и бръмчене,
с един кълвач в пазвата срещу залеза тичахме.
Летяха вихрушки от прах и пера подир мене
и ти, куцо пиле - мое малко момиченце.
Но защо ме помоли веднъж да поносиш кълвача?
Аз поисках - за него - да те целуна.
И забравили, че отдавна у дома ни очакват,
запламтяхме в копривата, както във фурна.
В храсталаците сенчести се притискахме лудо -
не усещах, че нося в петата си трънче.
Зарад теб аз настигнах тогава една пеперуда,
зарад мен ти се убоде на малкото пръстче.
Докато те науча да сричаш цялата азбука,
за ръкава ме дърпаше ти като дивата шипка...
А когато се пуснахме и надзърнахме в пазвата,
видях, че кълвачът е мъртъв - кълвачът не диша.
Видях и окото му - разтопено от слънцето захарче,
и заплаках, заровил глава във перата му тънички.
Беше се стъмнило - ти през копривата бягаше.
А една крава отнесе нанякъде твоята кърпичка.
_________________________
КЪПАНЕ НА САМОДИВА
Жена премина под дървото
и на брега захвърли тежката си дреха.
Засветиха гърдите остри
от жълтата библейска жега.
Като върба изви горещото си тяло
и подир миг изчезнаха в реката
косите й от троскот и омара,
нозете й от злато.
На пръсти в пясъка нагазих
и разтреперан спрях в къпините.
Почаках... Ала тя не се показа.
Дали не се укри завинаги!
"Несправедливо е, животе мой - извиках -
да ми отнемаш хубавите мигове.
Ще я погледам само - без да види никой.
Върни ми я. Несправедливо е..."
Поисках още да извикам
и към реката, дето всичко меле.
Но моят вик едва достигна
до края на слънчасалото село.
Изтичах към брега и на тревата
намерих гребена й - кост от мрена.
А там, където дрехите лежаха
въздишаше едно листо червено.
|