Убиец

Влюбих се във най-красивата си жертва –
плашилото, което си уших.

Уших го след убийството на телевизора,
което планирах, откакто го имам.
Трябваше да е като нещастен случай,
за да не ми тежи на съвестта,
тъй като дълго събирах пари да го купя.
Всеки път го местех, като чистех шкафа
и веднъж съвсем случайно го изпуснах.
„Най-сетне завинаги млъкна!“ –
помислих си с прикрито задоволство,
бях щастлив и се гордеех с себе си.
И само огледалото видя какво направих,
а то беше безлично и нямаше собствено мнение.
Затова още не го бях строшил.

Обичах да чупя предметите,
които ми принадлежат,
за да не могат да ме притежават.
Счупих радиото, нощната лампа,
продъних леглото, разковах гардероба,
изгорих етажерката с всичките книги,
сушоара удавих във мивката,
застрелях часовника с тапа,
а прахосмукачката обесих със завесите.

Така унищожавах вещите си,
за да надвия самотата.
Затова не се привързвах към живота си.
Убивах го, преди да се развие.
А той се връщаше със новите предмети,
за което ги наказвах всеки път.
Но те нямаха душа.

Отдавна си мечтех да убия и човек.
Но толкова мразех лицата на хората,
защото бяха красиви и щях да се влюбя.
Затова не познавах и никого, даже и себе си.
Не вярвах на безличното ми огледало,
което много често лъжеше.

И така реших да ушия плашило
вечерта, когато убих телевизора.
Трябваше да бъде грозно,
за да не може да ме прелъсти.
И да бъде доста уродливо,
за да ми се възхищава.

Изрязах грубо плат от старите завеси
във формата на тяло с неизвестен пол,
напълних го с пуха от моята завивка
и го заших със много едър шев.
Облякох го със дрехите, които вчера скъсах
и го сложих върху счупения стол.

Беше страшно грозно, но нямаше лице.
Как да му направя и душа, която да убия?
От къде да му взема лице?

Нямах избор, трябва да се доверя на огледалото.
И нарисувах това, което ми показа то,
върху кривата едро зашита глава на плашилото.

Странно. То се усмихваше, но очите му плачеха.

Сигурно плаче, защото е грозно.
А защо се усмихва тогава?
Сигурно се беше влюбило във мен.
Или огледалото пак ме беше излъгало.

Как можех да знам дали вече има душа
и ако има дали е вече моя?

Трябваше да ме обича,
за да мога да го наранявам.
Трябваше да вижда как убивам
и да знае, че и то ще умре.
А може би знаеше и затова очите му плачеха.

Повдигаше ми се, като го гледах,
беше толкова грозно и безпомощно.

Планирах вече как да го убия,
така че да изпитам болка
и да съжаля, че го създадох.
Бях започнал да го съжалявам,
за което трябваше да се накажа.

Съборих шкафа, където преди стоеше телевизора,
и започнах да скачам отгоре.
Той се разпадна, но аз продължавах да скачам.
Огледалото ме гледаше със безразличие,
а плашилото се смееше,
Сякаш ми бе съучастник.

Аз продължавах да скачам отгоре и пеех,
за да не си разбия главата в огледалото.
Не исках да чувам как пукат дъските.
Виках и исках да спра, но не можех.
Трябва да скачам, докато не си отиде самотата.
А проклетото плашило ме гледаше и плачеше,
сякаш искаше да спра.
Но аз напук продължавах,
защото това ми харесваше.
Но защо и аз плачех тогава?
Ами ако огледалото не ме беше излъгало?

Престанах да скачам и гледах плашилото.
То сякаш ме викаше,
сякаш искаше да го погаля.
Всъщност не беше толкова грозно.
Лицето му ми беше някак си познато.

Като че ли му беше все едно, че убивам,
искаше само малко нежност от мен.
Затова може би плачеше.
Затова плачех и аз.

Погалих нежно лицето му,
което сам нарисувах
и прегърнах уродливото му тяло,
което сам уших.
И двамата плачехме и се прегръщахме.
Усещах тялото му и знаех, че е мое.

Исках да го чувствам все по-силно.
Стисках го, опрял лицето си във неговото
и сълзите ни се смесваха.

Целувах го и знаех, че вече има душа
и затова вече не е толкова грозно.

Исках да чувствам, че го притежавам
като всички предмети, които убивах.
Затова го стисках все по-силно
и си повтарях колко се мразя.

Огледалото беше виновно,
защото му даде лицето ми.
А аз му дадох душата си.

Шевовете изпращяха и плашилото се скъса.
Пухът, със който беше пълно, се разпръсна в стаята.
Остана само купчина разкъсан плат.

А аз седях пред огледалото
и очите ми вече не плачеха.
Напротив. Усмихвах се и бях щастлив,
че най-сетне убих това проклето плашило.

Мечтата ми се беше сбъднала.

Смеех се на себе си и счупих огледалото.
Влюбих се във най-красивата си жертва –
плашилото, което си уших...