|
Ще започна с лошо... Не, просто не мога! Въпреки че историческата база на романа е несъстоятелната идея за тюркско-номадския произход на "прабългарите", което според мен силно ще смущава бъдещите читатели (във време идущо, в което родната ни историография най-сетне ще заприлича на наука!) - въпреки това, КНИГАТА СИ СТРУВА!
Има само едно малко неестествено скачане в повествованието, както и твърде плъзгащото се по повърхността действие, с отделни задълбочавания за някои неща, които после са дадени в бележки, твърде подробни за отделеното им в текста място (аз в "Пълноземие" имам същия недостатък).
Прави впечатление (за корицата вече казах, че е стилна и изящна, свалям шапка, но предпечатът има пропуски) езикът на автора: ясен, с къси изречения, точни определения, находчиви метафори (за това ще спомена накрая) - тоест всичко онова, което доста ми липсва на мен.
Важното и ценното в книгата е ФИЛОСОФИЯТа, която най-добре сама говори за себе си:
**************************************
“В Константинопол ми каза, че гневът е най-бързият кон до царството на Хаоса (/гневът е най-бързият кон към царството на Хаоса, а щом се озовеш там, можеш да правиш неща, които не са по силите на другите хора.../)... познаваш ли и други, не тъй бързи коне? ... Можеш да използваш всичко, което ти влияе силно - скръб, радост, болка, спомен... Ако ме питаш за любовта, то знай, че вероятно можеш и нея да използваш. Само че това е най-глупавото нещо. Недей да я използваш. Отдай й се.” - Кубрат на Барсех.
“А колкото до Хаоса и Едфу - те не воюват помежду си както Ормазд и Ариман, а взаимно се допълват. Единият не може без другия. Светът - и всичко в него - е хармоничен. Дори в битките съществува хармония. Ако я доловиш и се слееш с нея, си победител. Това обаче персите не го разбират. Тяхната вяра им представя изопачена картина на света. (/те изпитват нужда да разделят света и божествената същност на две - Добро и Зло. Вероятно им се струва, че тъй разполагат с две неизменни опори, в които могат да се вкопчват, щом се почувстват застрашени. С други думи, персите са предвидими, защото робското у тях непрекъснато ги принуждава да търсят сигурност. Боят се да рискуват, а точно рискът е законът на живота. Рискувай винаги и ще спечелиш/).” - Кубрат на Барсех.
“Но те дори не познават Тангра! - възразих. - Те вярват в Ормазд и в онзи, лошия... как беше?... Ариман! - И точно затова са роби втори път (/Изглежда, че тукашните чукари и пустини не раждат дори по зрънце свобода за всеки. Единственият, който е свободен, е шахът. Обичаят обаче изисква от него да превърне останалите в свои роби... А за роба свободният човек е бог или най-малко господар, защото е божествено свободен/). Тангра е бог, който ти дава свободата да решаваш сам и сам да носиш последиците от своите решения. Не те наказва, нито поучава: не иска да си му слуга или роб. Едиственото, което изисква от теб, е да си отговорен. И го постига, като не позволява да се криеш зад гърба му. Тангра е бог за истински мъже (/Докато Ормазд и Ариман изтръгват отговорността от твоите ръце и постепенно те превръщат в двуличник и предател на самия себе си... Постъпваш тъй или инак, за да угодиш на Ормазд. Ако чувстваш, че си постъпил зле, се успокояваш с мисълта, че не си съвсем виновен, защото Ариман те е подтикнал. Оправданието е готово... - Но нали и ние принасяме редовно жертви! - Това не е израз на подчинение, а просто символ. Показва на обикновения човек, че може да се занимава спокойно с делата си, защото силата и редът са в сигурни ръце. Кара всички хора да гледат в една посока и да се взират в делата на истинския властник - кана. Не ги подлъгва да шарят с поглед по небето, за да зърнат нещо, за което нямат сетива. Да дириш одобрение от господаря наистина е занимание за роби./).” - Кубрат на Барсех.
“Дори ако се възхищаваш от някого, не го превръщай в идол, защото ще останеш вечен идолопоклонник и жалък подражател. Ако желаеш наистина да станеш голям човек, сравнявай се единствено със себе си и се старай... /утре да си по-добър от днес... и тогава - каквото и да разправят старите гърци за съдбата на човека - можеш да надскочиш боя си, да постигнеш повече от това, което ти е било писано./”. - Кубрат.
“Понякога се чудя защо ли толкоз се гордеем с ума си, след като всички важни решения идват от сърцето. Умът само придава приемлив вид на неговите заповеди и като прекалено грижовна майка крие от нас ония бездни и чудовища, с които, без да знаем, пълним собствения си малък хаос. А това ни прави напълно подвластни на Хаоса, който ни се изпречва по пътя към света на Едфу. .../Кубрат/ постигнал върховното господство - над самия себе си. Докато повечето хора по-лесно биха гледали смъртта в очите, отколкото за миг да зърнат същността си. ... Вероятно именно затуй ценим толкова ума - защото угоднически скрива болезнените истини.” - Барсех.
“Всеки човек живее и действа едновременно в три свята, но повечето хора имат сетива само за един от тях и затова го смятат за единствен и наш. Другите два обикновено са невидими за очите и ние не си даваме сметка за събитията, които се разиграват там. Нашият свят е неразривно преплетен със света на Хаоса и същевременно се опира на него тъй, както корабът - на водата. Действието на Хаоса е двояко - той дава енергия и сила на всичко, което ни заобикаля, но заедно с това неуморно го напада и руши... /Нищо не усещаш/, защото притежаваш свой собствен мъничък хаос. Ти го създаваш всеки миг със своите мисли, действия и чувства, а той, макар че представлява част от всеобщия, те защитава от него и го прави недоловим за сетивата ти. А и атаките на Хаоса са такива, че повечето хора изобщо не ги разбират, че са били атакувани. ...Хаосът ни напада не със студ, болка или оръжие, а със събития, които ние приемаме като случайни. ... Именно решенията на хората са това, от което Хаосът се бои. Защото те въвеждат ред в света. ... Той воюва срещу всички, които са достатъчно умни, решителни и упорити да искат да променят живота си. Помисли: животът на обикновените хора... минава почти без събития... защото те се оставят Хаосът да ги влачи където му се прииска. ... Ако /такива маловажни хора/ ги сполети неочаквано събитие, то не е заради тях самите, а заради някой друг”.
*******************************************
Ето това е. Какво мога да добавя аз?
Освен да дам пример за ЛИРИКА и МЕТАФОРИ:
****************************************
“Защо някои спомени се връщат отново и отново като пролетни ята - все по недостижими и все по-прекрасни?”
“Храбростта, както учат халдейците, е под знака на Марс, а и писането - също. Който пише, е воин: туй най-добре се вижда в латинския език. Пиша означава оставям следа с остър предмет - все едно с меч. Оттам идва и нашата дума скръб - по онези, връз чиито тела мечът е оставил кървавата си диря”.
***********************************************************
Изящно и без натруфеност. А за край на постинга си не мога да избера нещо друго, освен пак цитат от романа (с което свалям шапка на Автора):
******************************
ПАТЕТИКА: “Нека Тангра те дари с воля и мъдрост... зная, че най-доброто от кан Кубрат живее в ума и сърцето ми... в твоите - също. А туй ще рече, че дори да не си пряк потомък на кана, ти имаш сили за всичко. Знаеш ли кой си и какво искаш да постигнеш? Откри ли мисията си?” - Барсех, вторият син на Кана.
**************************************************************
Чувствай се като у дома си... а после те изхвърлят! Хора!
|
Последният лов на Кана
