Малко преди да падне България под турско робство, последните български царе са се разпоредили да бъдат подредени и записани най-важните събития от българската история.

Това е станало по особен начин: Върху преведената от гръцки език световна история на Константин Манасий отстрани, в полетата на страниците са били записани събитията, които са станали в България от времето на нейното създаване до епохата на Иван Александър и Иван Шишман. Когато тази работа била свършена, възникнала една уникална по своята постройка книга. От дясната и страна се редят събитията от световната и византийската история, а от лявата–в празните полета–българската, макар и с голями паузи и пресекулки.

Днес разполагаме с два оригинални екземпляра на тази книга, известна под названието Манасиева хроника. И благодарение на нея можем да подредим най-важните събития от ранната българска история в оня вид, в който те са записани в историческа хроника, оставена от последните търновски царе.

Първото и най-важно събитие, за което разказва споменатата царска книга, е идването на българите отсам Дунава. Появата на българите на Балканския п-в е станала според нея в твърде стари времена – в годините на византийския император Анастасий (491-517). А от най-ранното идване на българите до времето когато е била съставена книгата, изтекли, според записките на търновските царе, общо 870 години.

Второто събитие, на което са държали някогашните български царе е било покръстването на българите. То е станало според тях 511 г. Преди съставянето на техните записки, т. е. 359 г. след първата поява на българите отсам Дунав. От официалния каменен надпис, издигнат от Борис І в чест на покръстването е известно, че то е станало в 866 г. (6374 църковна година). А след като от първата поява на българите до покръстването има 359 г., това значи, че първите заселвания на българи на Балканския п-в са станали през 507 г. – почти два века преди времето на Аспарух.

Българите са «в долната земя Охридска» още в самото начало на шести век – през 507 г.

Познанията за личността и ролята на Аспарух са били твърде високи. На него е отделено специално място «и отнели на гърците цялата тази земя» т. е. установили са своята власт нашироко на Балканите. По реда на описанието, Аспарух стои на второ място.

Нахлуването на Балканския полуостров започват почти веднага след смъртта на Атила. Първите сведения са от 480, 486, 488, 499 години. Победите са били грандиозни, дори погледнати с днешните мащаби. Само в сражението при р. Цурта са били унищожени четири византийски армии заедно със своите предводители, а общият брой на убитите византийци по сведения, взети от техни източници, е надхвърлял 4 хил. души. Завинаги са унищожени военните сили на провинциите Илирик «От тогава залезе завинаги славата на армията на Илирик, Комес Марцелин» и Тракия.

Името на Охрид носи нещо тайнствено. То е мириса на старина, болезненото усещане на неясни спомени. То е като копнежа по кремъците на дядовата диканя, по онова, което вече не се връща, но е в кръвта и в душата ни. Миналото на народа ни-потулено, скрито, изопачено, очернено, изведнъж бликва неочакваната хармония, музиката на тази невероятна, нечовешка, омагьосваща дума – Охрид! Своя, мила, като мириса на сухото сено, тръпчива като дива круша и неразбираема, напълно неразбираема!

Далече е Охрид. Чак до Албания, но близък и обичан от всяко българско сърце. Обвит с мъглата на легендите за Самуил, за страшните години на изпитания на държавата ни, притисната между войските на руснаците и гърците. И светлите води на Лихнида - Езерото на светлината, Бялото езеро със сладката си вода, пълно с безкрайност и свобода.

В старо време никой не се е питал, защо така е наречен градът. Вероятно са знаели защо. Говорели са езика, на който името има ясен смисъл и за това не е възниквал проблем с разбирането на значението му. Гърците по маниера на римляните го наричали Лихнидос от името на езерото, което на езика на местното население на българите означава „ Светло”. От там римо-гръцкото име на града означава „На Светлото езеро”. Гърците не разбирали българското име и не го ползвали. Българите наричали своята крепост на върха на хълма на брега на североизточната долина на своя език Охрид.

Днес, когато свещената за българското сърце земя на Македония, на която се е родил нашия народ, е откъсната от тялото на целокупната България и е разделена от Великите сили между Гърция, Сърбия и Албания, потребностите на сърбоманията в Сърбизирана Македония не могат да заобиколят остатъците от българските имена, с които е пълна тази земя. Така и името на града Охрид си търси своето сръбско обяснение. Нищо, че се пишат за македонците на Александър Велики, скопските сърбомани са скъсали всичките си връзки с древността и са се хванали на хорото на Велика Сръбия. Така те търсят „славянскиот” превод от някакъв стар славянски език, който по тези земи не може да бъде друг освен старосрпски. И са навързани измишльотини за това как „македонскиот” крал Самуил като видял езерото и хълма до него рекъл: ”Ох, рид” и това означавало „На този рид”. Много въображение и много уйдурдисване за да стане „ох рид” на „На ей този рид!” Излиза, че цар Самуил е дошъл на Охридското езеро от някъде доста далече, защото изглежда да се е изумил от гледката. Царят на македонците да не е виждал това чудо още като дете?

Тук, освен очевидното съчинителство от съвсем видимо ново време, се вижда и явен езиков парадокс. Думата „рид” в това си значение съществува в лексиката само на българите. Нито един друг език в света, освен английският, не съдържа думата „рид” в това значение. По същият начин няма нито един славянски народ, който да нарича някаква форма на възвишение на земната кора с тази дума. Обърнете всички речници на славянските народи и никъде няма да намерите дума „рид”, която да означава рид, хълм, рътлина, бърдо, хребет, възвишение. Освен в македонския, но той си е български, доста болен от вкараната му кръв от чужда група, но душата му е българска, само козината е српска. Като вкарват в устата на „македонскиот крал” собствено българска дума, авторите на тази „легенда” не си дават сметка, че в същност доказват теза обратна на официалната хипотеза на македонизма.

Съвременната почти научна конструкция на представите за произхода на сегашното население на Македония е изградена върху същата основа, на която е изградено тюркската теория за произхода на българите-славянска подложка и македонски калем, взет направо от реброто на Филип Македонски. Само дето бащата на Александър не е македонец, а влах от рода на Херакъл, според думите на сина му. Така скопските сърбоиди са чисти македонци, ама и почти срби. Както българите са славяни, ама и тюрки. Най-същественото в двете измишльотини е необходимата и достатъчна разлика в произхода на българите и македонците. Всичко е научно и допустимо, само българите да не са македонци и македонците да не са българи.

Но да се върнем на Охрид.

През ХVІ век във Франция работил един много ерудиран учен. Той бил силен както в историята, така и в езикознанието. Владеел класическите езици, древният език на галите и основните европейски езици. Познавал както историята на собствения си френски народ, така и Античната история, Древен Рим и Византия. Така се случило, че трябвало да изложи на едно место всичко, което знаел за историята на Латинската империя и събитията и народите, свързани със съдбата на тази държава на френските рицари. Така била написана „История на Византия” на Шарл Дюканж. В тази книжка авторът разказва за съдбата на рицарската държава в Константинопол и за народа на българите, който практически я унищожил. Като цитира Йоан Скилица по повод думи, казани на български от българи и написани на гръцки, Шарл Дюканж, познавачът на галския език, казва еднозначно, че употребения от Скилица израз показва, че през Х век българите са говорели, езика на галите във Франция от ІІІ век. Става въпрос за известната фраза : ”Везите , Цезар”. Тази показателна за Шарл Дюканж фраза на галски, не нашите езиковеди, а историците ни, превеждат умопомрачително като: „Бягайте, цезарю!” Освен езиковото невежество, тук присъства и военното невежество, което независимо от извинителния му характер, си е пак обикновено невежество. Бъркането в чужда материя с дълбоко посредствени знания и представи, дори и когато става въпрос за войната, от която всички разбират, си е проява на невежество и в известна степен и на лош вкус. Пред лицето на врага демонстрацията на паника се наказва със смърт. Във всички армии и по всяко време. Та, този паникьор, който би карал царя да бяга, не би могъл да си довърши изречението преди да му хвръкне главата. И на това бойно поле в лагера на българите не е имало човек, който да не знае това. „Бегите ,Цезар!” е чиста академична глупост. Друго е казал старият войник на царя. Това е разбрал Шарл Дюкаж. И го разбрал през езика на галите: „ Царствени, цезарят настъпва”. Обикновено оперативно донесение.

На езика на галите, които до ден днешен живеят в Шотландия и говорят древния си език, запазен в доста голяма степен, името на Охрид звучи като „Владетел на езерото”. Че думата е съставна се вижда с просто око. Първата дума е „Ох” , а втората е „рид”.

В старо английския език и в шотландския думата „loch” означава „езеро” или „залив”. Думата „ride” има много значения, но всички те са свързани с представата за издигане, за възкачване, за властване, за упражняване на контрол, за подтисничество и така за езда на кон.

От двете старо английски думи „loch” и „ride” е образувана думата „ Владетел на езерото”- „lochride”. Изгубването на представката говори, че вероятно тя е възникнала като определителен член. В съвременният български език старата дума за езеро е запазена във формата „локва”. И в келтската дума „loch” и в българската дума „локва” коренът е „ох” или „ок”, който седи в името на града, построен на хълма до езерото Лихнида.

Когато разгледаш околностите на Охридското езеро неминуемо стигаш до извода, че крепостта на хълма до североизточния бряг не е построена като военна опорна точка. Тази крепост контролира движението на съдовете по езерото и съответно търговията през водите му. Вътре в крепостта е открита и ... митница. Разположението на езерото е такова, че на него излизат основни комуникации от север на юг и от изток на запад. Някога Охридското езеро е било пътен и съответно търговски възел. За това е била необходима крепостта на върха на хълма, от която влизането в езерото е бързо и безпроблемно. Тези задачи и възможности на крепостта са и дали името „Господар на езерото”, което на езика на старите българи звучи като „Охрид”, както биха го нарекли и прадедите на Шарл Дюканж.

За това този град има тази неописуема привлекателност за българите. Мирише на България. Името му кънти в душите ни като славата на бащите ни. Носи духа на величието на Българското ни отечество Владетелят на езерото - Охрид.

Много години на отсъствие на българите от историческата сцена и на заличаване на това присъствие от заинтересованите страни. Днес славното езеро в самото сърце на България, по чиито чисти светли води много векове са се носели белите крила на корабите на българския цар, на българските рибари и търговци, е разделено между Македония и Албания. До него е езерото Преспа. То пък разделено между Македония, Албания и Гърция. Сред водите на Малкото езеро е остров Ахил, старата Преспа с опразнения гроб на Цар Самуил, а костите му се търкалят в чекмеджетата на един грък в Солунския университет, който носи името Аристотел, възпитателя и учителя на Авитохола Александър Велики, откраднат и присвоен още от византийско време. Изгоненият от града при освободителното въстание на атинските гърци македонец чак през ХІІ век е произведен в гръцки философ. Човекът, който би се обърнал в гроба от срам, ако чуе, че някой си позволява да го нарече грък!

Ние сме изоставили отдавна своето антично наследство, станало вече гръцка собственост „по давност”. Но цар Самуил с нищо не е заслужил наследниците му да гледат как синовете на безпощадните му врагове, на борбата с които посвети живота и силите си, се гаврят с костите му и не ги оставят в покой. Нещо повече, вместо протести, ноти, настояване и сила, нашите компетентни органи се чудят с какво да компенсират гръцката страна, че да си вземем костите на Царя и да ги погребем в Пантеона на българските царе. Тази глупост би била почти безобидна, ако не се отнасяше до църквата „Св. Четиридесет мъченици” в Търново. Авторите на идеята за Пантеон на българските царе или не разберат какво пипат поради вродена някаква недостатъчност, защото са прочели поне „два вагона книги”, от които би следвало нещичко да са разбрали от историята, или слугуват на точно гръцката кауза на унищожаването на следите на българското антично и средновековно минало на Македония. Не е достатъчно да се наричаш българин, трябва да сú и българин! Да знаеш и пазиш наследството на дедите не за себе си, а за тези, които ни следват. Така че повече да няма поколения, които да се питат какво означава на български името на Охрид!