Продължаваме фантастиката :))

-------------------
КОСМИЧНИТЕ РАКЕТНИ ЖИРОСКОПИ НА ТРЕТИЯ РАЙХ:
Генеалогиятар на немските космични летящи чинии с конвенционални ракетни двигатели.


Тази глава има за цел да левитира и издигне нашето познание за
немските летящи дискове на още по-космични висини, започвайки от там,
където свършихме в главата, посветена на реактивните чинии. Паралелно
на това ще съпоставим наново нашите експериментални и теоретични
заключения за антигравитационната физика на жироскопиращите маси,
получени в първите две глави, с още по-напредналите и успешно
изпробвани модели на немски летящи чинии, задвижвани с по-мощните
ракетни двигатели.
Отново, както и в предишните глави, ще потърсим отговор на най-
важния и същевременно най-простия въпрос на цялата тази книга, а
именно как се е създавала жироскопната антигравитационна подемна сила,
устремяваща нагоре в небето тези многотонни чинии, като и ракетите не
могат да се устремят. По-точно, как един немски инженер би развъртял
корпуса на летателния апарат, за да генерира този антигравитационен
физически ефект, използвайки съществуващите през 40-те години
многобройни немски конвенционални ракетни двигатели?
Основавайки се на многочислени, но редки публикации от немския
печат, в тази глава ще разгледаме монтирането на различните ракетни
двигатели - най-мощните и леки от съществуващите двигатели с вътрешно
горене - върху жироскопиращите лещовидни корпуси на летящите дискове.
Също както и в 3 и 4-та глави, ние веднага ще открием неизбежните
начални хибридни разработки на апарати с комбинирана аеродинамична и
антигравитационна, или пък ракетна и антигравитационна подемна сила.
След хибридните модели ще се спрем на елегантните истински чинии,
които са използвали чисто-антигравитационната подемна сила; а също и
на летящи дискове с няколко различни вида антигравитационни подемни
сили, използвани паралелно.
Набързо скалъпените прототипни модели с извънбордови двигатели бързо
отстъпват място на следващите подобрени модели с вътрешнобордови
двигатели. Малки десетметрови чинии с 3 - 5 двигателя са последвани от
гигантски 50 метрови ракетни жироскопи, задвижвани от петдесетина
ракетни двигателя. Ще обсъдим и историите за проектираните 150 метрови
чинии, задвижвани от същия голям брой двигатели. Ще направим
генеалогичната класификация на тези летящи апарати, започвайки с най-
простите от тях. След това ще поговорим за екзо-атмосферните,
орбиталните и междупланетните възможности на ракетните летящи чинии,
на тези излитащи в космоса ракетни жироскопи, построени в Германия от
глобалната империя на Илуминатитер по времето на Третия райх. Накрая
ще се спра на най-тайната немска космична програма за полети и кацане
на Луната, проведена от секретните научноизследователски отдели на СС.

6.1. Американската програма Аполо-Сатурн
за кацане на Луната - ракетната космична програма на ... Третия райх.

За да разберем напълно огромната немска тайна космична програма,
основана на ракетно-жироскопните летящи чинии, трябва първо да се
запознаем набързо с конвенционалната космична програма на Третия райх,
базираща се на класическата ракетна тяга. Това ще е много трудно в
рамките на един кратък параграф, защото тези многобройни секретни
ракетни програми биха напълнили няколко тома с описания и чертежи.
След моите семинари в Звездното градче край Москва през юни 1994 г.
на мен ми стана съвършено ясно, че на руските ракетни специалисти
почти нищо не им беше известно за авангардните и нетрадиционни немски
ракетни експерименти по време на войната. Цяла книга би могла да се
напише за десетките модели успешно изпробвани безпилотни управляеми
ракети от най-различни класи, но аз ще се спра само на пилотираните
космични програми.
Веднага след конструирането и успешното изпробване на прототипа на
ракетата Фау-2 или А-4 през 1941-42 година, се провеждат
експериментите с нейния крилат безпилотен вариант А-4А със стреловидни
и по-късно със силно-делтовидни криле. След това се изстрелва и
пилотирания му вариант А-4В, с който се извършват суборбитални
космични полети с пилот на борда до височина 150 км, с обикновеното
метанолово гориво (Ратхофер, 91).
Двустепената пилотирана междуконтинентална балистична ракета А-9/А-
10, е издигала втората си степен - пилотираната ракета А-4В - до 350 км
височина, и е долитала до източния бряг на САЩ. Има данни за четири
такива ракети, изстреляни от Пенемюнде към Ню-Йорк в последните години
на войната (Терз и Билек, IX.92).

Първата американска орбитална ракета Атлас, извеждаща в орбита в
началото на шестдесетте години пилотираната капсула Меркурий, е един
удължен вариант на ракетата Фау-2, даже излитащ от същата стартова
площадка. Тя е проектирана от същите немски ракетни инженери от
Пенемюнде, проектирали и оригиналната Фау-2. Съвсем е ясно даже и за
неспециалистите в ракетната техника, че тази огромната ракета-носител
Атлас не би могла да бъде творение на американското ракетостроене,
защото нейният единствен хилав американски предшественик - ракетата-
джудже Редстоун (която се монтира като първа степен на върха на
трофейни немски ракети Фау-2, и след това двете се изстрелват заедно
от базата в Уайт Сендз, в пустинята Ню Мексико), е около шест пъти по-
малка от Фау-2, и към десет пъти по-малка от последвалата я ракета
Атлас. Според американската пропаганда Атлас беше директния наследник
на джуджето Редстоун в пентагонския ракетен арсенал. Твърде вероятно е
цялата ракета Атлас да е разработена не в Америка в края на петдесетте
години, а в Германия още преди края на войната, като заместителя на
балистичната ракета А-9/А-10.
Пилотираният антиподаленр суборбитален ракетен бомбардировач-совалка
на д-р Зенгер е разработен като още един алтернативен конкурент на
немската пилотирана междуконтинентална двустепенна балистична ракета А-
9/А-10. Тази ракета е можела да достигне само до източния бряг на САЩ.
Пилотът е трябвало да скочи с парашут малко преди ракетата да удари
целта си - например небостъргача Емпайър стейт билдинг в сърцето на
Манхатън. След приводняване той е бил прибиран от чакаща наблизо
немска подводница. Като конкурент на А-9/А-10, антиподалният (в
превод който може да достигне до обратната точка на земното кълбо)
бомбардировач е могъл да бомбардира Ню Йорк от около 80-100 км.
височина, след което пак да напусне атмосферата на Земята като апарат
с многократно навлизане в атмосферата, или MRV, multiple reentry
vehicle, долитайки по инерция до Тихия Океан. Там пилотът трябвало да
скочи с парашут и да бъде прибран от чакащата го немска подводница. В
следващите варианти се предвижда антиподалният бомбардировач да се
приводни на водна ска и да бъде прибран от немска транспортна
подводница за повторна употреба, като истинска совалка.

В началото аз самият бях голям скептик относно идеите за
пилотирани немски суборбитални полети, поне докато не намерих в
литературата три изключително редки снимки на немски космически
скафандър, използван през 1944-45 г. от пилота на летящото крило Ho-
XI.V.3 на братя Хортен. Това е двумоторния турбореактивен
бомбардировач от типа стелт (stealth, или невидим за радара и
неоткриваем за инфрачервената наводка на противовъздушните ракети), от
който е откопиран и построения 40 години по-късно американски
стратегически бомбардировач В-2 Стелт на Нортроп.
S18 + S19: 2 хоризонтални снимка на скафандъра, една под друга на
една страница.
zzzzz
S20: Вертикална снимка на скафандъра, на съседната страница, може и
с текст от едната й страна..
zzzzz
Един внимателен анализ ми показа, че това е скафандър
значително по-модерен от появилите се 20 години по-късно скафандри
на американските астронавти от програмата Меркурий, или руските от
програмата Восток. Маркучите за подаване и отвеждане на кислорода
са прикрепени към гръдната му част, което за опитното око на
специалиста говори, че целият скафандър е под нормално атмосферно
налягане. Докато в по-примитивните руски и американски скафандри
на техните първи пилотирани полети маркучите влизат директно в
шлема на космонавта, показвайки, че само той е под нормално
налягане. Останалата част от тялото е стегната от гумените ластици
на костюма, които само имитират външното атмосферно налягане, но
скоро подтискат кръвообръщението. Затова тези набързо-скалъпени
скафандри, обикновено разработени от пилотски височинни костюми,
не могат да се използват за по-дълго време.
Ръкавиците на немския костюм се прикрепят към него със сложно
херметично байонетно заключване, а не с обикновен нехерметизиран
цип, както на американските костюми от програмата Меркурий, и даже
първите полети от програмата Джемини. Сложните плъзгащи метални
херметизирани стави на лактите, рамената, колената и таза показват,
че костюмът дава отлична подвижност на космонавта вътре даже и при
намалено или липсващо външно атмосферно налягане. Иначе как би
могъл пилотът на летящото крило да го управлява свободно на
височина между 10 и 15 км, в нехерметизираната кабина и разредения
въздух там, ако ставите на скафандъра биха се "заклинили" в
следствие издуването му под действието на вътрешното налягане,
превъзхождащо външното.
Определено смятам, че тези революционни скафандри са изработени
предварително за многобройните немски тайни програми за екзоатмосферни,
орбитални и космически полети с ракети и летящи чинии, а в последствие
са използвани и при набързо-скалъпените в края на войната стратосферни
самолети без кабини под налягане. Да не забравяме, че за прецизното
немско машиностроене, развило най-добрата индустрия за фотокамери в
света, изработването на сложните детайли на костюма не би
представлявало никаква непреодолима пречка.

Тристепенната ракета носител А9/А10/А11 е трябвало да изведе около
десет тона тегло в орбита около Земята, а четиристепенната ракета
А9/А10/А11/А12 - 150 тона. Това е бил пилотиран ракетен кораб, който
е трябвало да достигне до Луната. Този предъвкан по-късно проект стана
и основата на американския проект Аполо/Сатурн-5, проектиран от Вернер
фон Браун и от същите немски инженери от Пенемюнде, работещи в
последствие за НАСА, които успешно закараха американците до Луната в
края на шестдесетте години. Най-голямата комедия е, че още през 1947
година, или само две години след края на войната - колкото е потрябвало
на американците да преведат планините от пленени немски чертежи и
открития, специалисти от Пентагона еуфорично предлагат до 1950 година
да се изпрати с пилотирана ракета човек на Луната.
Тъй като най-мощната ракета в американския арсенал - ракетата-джудже
Редстоун - явно не би могла да стори това, става ясно, че единствената
друга технология, която би могла да свърши работата, е разработената и
готова преди края на войната немска технология, за която пентагонските
експерти разбират от току-що преведените документи. Най-вероятно е
ставало дума за ракетния комплекс А-9/../А-12.
Двигателите на този исполин трябва да бъдат от класата на
двигателите на ракетата Сатурн-V. При нея 5-те двигателя на първата
степен развиват тяга от 660 тона всеки, или 3300 тона общо. Мненията
между старите кримки в НАСА са, че проектите за тези двигатели са също
доразработени от пленени немски чертежи, проектирани 20 години преди
това в Пенемюнде за следващите поколения от немски лунни ракети.
Защо ли са си играли немците да проектират такива огромни ракети
при наличието на много по-революционните антигравитационни ракетни
чинии? - биха запитали много от читателите. Ако си спомним обаче за
строгите изисквания за секретност в тайните общества, ще разберем
например, че учените работещи върху секретните ракетни програми никога
не се посвещават в тайните на още по-високо засекретените
антигравитационни програми с ракетни чинии. Конструкторите на
последните пък никога не се посвещават в тайните на
електрогравитационните космични програми. Те пък - в тайните на
,%&$3/+ -%2-(2% телепортационни програми. А последните - в тези на още
по-фантастичните и ултра-секретни междузвездни хронокоридорни
изследвания и пътешествия.

Само тези революционни постижения в областта на ракетната техника
са достатъчни да запишат завинаги имената на сега никому неизвестните
немски ракетни специалисти в залата на вечната слава на земната
астронавтика. Но тези епохални открития са едва ли не само началото на
още по-секретните немски космични програми, използвали нетрадиционни
ракетни горива, на които ще се спрем набързо в следващата точка.

Феноменални горива за космичните ракети на Третия райх.

По-горе споменахме за успешното използване за първи път от немците
в новите мощни прототипи на ракетата А-4 на авангардното ракетно гориво
течен водород.
Не друго, а немското официално списание Шпигел, в интервю с генерал-
майор Валтер Дорнбергер - главнокомандващия ракетния
научноизследователски център в Пенемюнде през войната, съобщи за
проведените в началото на петдесетте години от немски ракетни инженери
в американската база в Уайт Сендз, Ню Мексико, и досега секретни
експерименти със стари немски трофейни ракети Фау-2. Опити които след
това естествено мълниеносно са "забравени". В тях също се използва за
гориво течен водород, но окислителят е новата революционна смес от
течен кислород и течен ... озон. Тази ракета Фау-2 достига височина от
2400 км, или 20! пъти средната височина на обикновената "метанолова"
ракета Фау-2. Това е мощност, която май е достатъчна да изстреля
еднотонната й бойна глава директно в орбита около Земята.
Немците обаче не спират до тук. В следващите прототипи на А-4 се
изпробва и най-невероятното гориво, за което съм чувал някъде. Това е
обикновеният ... хелии! Оказва се, или пък някой от техните извънземни
наставници подшушва гальовно на ухото на немските конструктори, че при
високи електростатични напрежения хелият губи един или няколко?
електрона от външната си обвивка и гори с калоричността на малко
слънце. Предполагам, че един портативен бордови Ван-де-Граафов
електростатичен генератор, задвижван от бутилка сгъстен въздух, би
доставил нужните няколкостотин хиляди волта директно на горивната
камера на двигателя, окачена чрез специални високоволтови изолатори
към корпуса на ракетата.
Най-вероятно охладеният хелий да е наливан в резервоара на ракетата
в течна фаза. Немската криофизика е най-добрата в света от началото на
века насам, и производството на достатъчното му количество не би било
проблем за немците, след като те вече успешно използват течния
кислород и водород в тяхната ракетна техника. Височината, достигната
от този прототип на А-4 е вероятно толкова секретна, че даже и повечето
от немските инженери на проекта не са информирани за нея. От немски
източници е известно също, че и турбореактивната Флугшайбар на
Белонцо, Миите и Шривер също е модифицирана да гори хелии (ТХГ-2).

Мнозина биха се съгласили, че това е повече от достатъчно като
постижения, за да се изчерпи май всичко, което може да се изцеди от
първите немски ракети. Не така обаче мислят обладаните от невероятна
творческа треска ракетни конструктори на Третия райх. Те изведнъж
осъзнават, че не са си поиграли въобще с най-интересната играчка в
арсенала на ракетната техника - с хибридните ракетно-антигравитационни
устройства.