|
ТОВА СЕ СЛУЧИ В ПОЛУНОЩ В Анкх-Морпоркския Кралски музей на Изкуствата .
На новия му служител Рудолф Пръснатов средно по веднъж на минута му хрумваше, че като цяло сигурно нямаше да е зле да беше споменал на Куратора за неговата никтофобия, страха му от странни звуци и, както беше разбрал вече, страха му от абсолютно всичко, което можеше да види (а като стана дума, и което не можеше да види), чуе, помирише или усети да плъзва по гърба му през безкрайните часове докато е на стража през нощта. Нямаше полза от това да си каже, че всичко тук е мъртво. Това изобщо не помагаше. Значеше, че така той се откроява.
И тогава той чу хлипането. Сигурно и крясък нямаше да е чак толкова зле. Поне когато чуеш крясък си сигурен. А тихото хлипане е нещо, което слухтиш, дали ще го чуеш отново, защото няма как да си сигурен.
Той вдигна лампата си в разтреперана ръка. Тук не би трябвало да има никой. Сградата беше надеждно заключена, никой не можеше да влезе. Както, като си помисли човек, и да излезе. Поиска му се да не си беше помислял за това.
Той беше в подземието, което не беше от най-ужасяващите места по обиколката му. Тук имаше предимно просто стари рафтове и шкафове пълни с неща, които бяха почти, но определено не и напълно изхвърлени. Музеите не обичат да изхвърлят неща, та да не би те се окажат много значими впоследствие.
Още едно изхлипване, последнато от издращване на ... керамика?
Значи плъх, някъде по задните лавици? Плъховете не хлипат, нали?
- Виж, не искам да ми се налага да ходя до там да те хвана! - произнесе Пръснатов от дълбините на сърцето си.
И лавиците се взривиха. На него му се сториха като на забавен кадър, късове керамика и статуетки пръскащи се докато хвърчат накъм него. Той се прекатури по гръб и вълната мина над главата му и се разби в полиците по отсрещната стена, съсипвайки ги.
Пръснатов лежеше на пода в мрака, неспособен да помръдне, очаквайки всеки момент да бъде разкъсан от фантомите, бликащи от неговото въображение.
Дневният персонал го намери сутринта, дълбоко заспал и покрит с прах. Чуха обърканите му обяснения, държаха се с него мило и се съгласиха, че друга кариера би била по-подходяща за темперамента му. Зачудиха се замалко какво ли е имал предвид, защото и най-добрите нощни пазачи са малко озадачаващи хора, но скоро им изхвръкна от главите... заради находката.
По-късно г-н Пръснатов си намери работа в магазина за домашни любимци на Пеликулските Стъпала, но напусна след три дни защото начинът по който го гледаха котенцата предизвиквал у него кошмари. Светът може да бъде много жесток към някои хора. Но той тъй и не каза на никого за великолепната бляскава дама държаща голяма топка над главата си, която му се усмихна преди да изчезне. Не искаше хората да си мислят за него, че е странен тип.
Но май е дошло време да си поговорим за креватите.
Лектрологията - науката за леглото и прилежащото му обкръжение, може да бъде извънредно полезна и да разкаже много за собственика си, ако не друго, че е много вещ и умел творец на инсталации.
Леглото на Архиканцлера Ридкъли от Невиждания Университет например си е легло и половина с осем колони. Включваше малка библиотека, барче и хитроумно вградена добре затворена тоалетна, която да му спести онези дълги студени нощни похождения със съпътстващия им риск да се препъне в чехли, празни бутилки, обуща и всякакви други препятствия изникващи пред мъж в тъмното молещ се само следващото нещо, на което ще се натъкне кракът му да е порцеланово или поне да се чисти лесно.
Леглото на Тревър Обещавков е къде ли не: подът у някой приятел, в сеното на някоя плевня оставена незаключена (което обикновено е много по-миризлив вариант) или в някоя стая в изоставена къща (въпреки че тея дни те са страшно малко), или пък спи на работа (но винаги много внимава в тези случаи, защото дъртият Смиймс изглежда изобщо никога не спи и може да го хване по всяко време). Трев може да спи навсякъде и го прави.
Гленда спи в прастар железен креват , чиито пружини и матрак полека и милостиво се бяха оформили по нея в течение на годините, образувайки щедра вдлъбнатина. Дъното на този висящ одър се държи над пода от една копа много евтини пожълтели любовни романи от онзи вид, с който някак естествено върви думата „пенюар”. Би умряла ако някой разбере, или вероятно този някой би умрял ако тя разбере, че е разбрал. Обикновено на възглавницата има прастаро плюшено мече на име Треперко.
Съгласно традицията на сантименталностите, такова мече би трябвало да има само едно око, но в резултат на шивашка грешка още в Глендиното детство, то си имаше три и е по-просветлено от средностатистическото мече.
Леглото на Жулиета Столоп е било рекламирано на майка и като точно като за принцеса и общо взето прилича на леглото на Архиканцлера, макар че почти във всяко отношение е по-малко, доколкото се състои от няколко перденца от газ обкръжаващи едно много тясно и много евтино легло. Майка и понастоящем е мъртва. За това може да се съди по факта, че когато леглото се строши под тежестта на растящото момиче, някой го беше подпрял с каси за бира. Една майка би се погрижила най-малкото те, както и всичко останало в стаята, да бяха боядисани в розово и на мънички коронки.
Г-н Лут беше на седем години, когато за пръв път разбра, че спането, поне за някои хора, включвало и специална мебел.
Два часа през нощта. Наситена тишина цареше из древните коридори и вестибюли на Невиждания Университет. Тишина в Библиотеката; тишина в залите. Толкова много тишина, че можеше да се чуе. Където и да отидеше, тя натъпкваше ушите с невидима вата.
Пльонг!
Тихият звук отлетя, миг от течно злато посред стигийската тишина.
И над стъпалата пак се възцари тишина, докато не я прекъсна шушненето на официалните меки чехли с дебели подметки на Смиймс – Просто Момче за Свещите, който си правеше обиколката през дългата нощ от свещник на свещник, заменяйки свещите с нови от официалната си кошница. Тази нощ му помагаше (въпреки че, ако се съди по това как той от време на време изсумтяваше, не му се помагаше достатъчно) един покапвач.
Наричаше се Просто Момче за Свещите, защото така бе отбелязана длъжността му в университетските документи още от времето, когато е била създадена преди почти две хиляди години. Поддържането на свещниците, фенерите и, не на последно място, на големите канделабри пълни със свещи беше една никога не свършваща работа. Фактически това беше най-важната работа в тази сграда, ако питаха Просто Момчето за Свещите. Е, ако го притиснеха, Смиймс би признал, че тук имаше и едни хора с островърхи шапки, да но те идваха и си отиваха и най-вече само се пречкаха. В Невиждания Университет нямаше много много прозорци и без Просто Момчето за Свещите и посред бял ден пак щеше да е тъмно. Че магьосниците биха могли просто да излязат и да си намерят в прииждащите тълпи още някой човек способен да се катери по стълби с джобове пълни със свещи, такава мисъл изобщо не му беше хрумвала. Той беше незаменим, също като всяко друго Просто Момче за Свещите преди него.
А сега точно зад него се чу дрънченето от разгъването на официалната сгъваема стълба. Той се извърна рязко.
- Оправи я тая проклетия бе! – изсъска той.
- Съжалявам, майсторе! – извини се временният му чирак, мъчейки се да обуздае изплъзващото се, пръстосмазващо чудовище, в каквото се превръща всяка сгъваема стълба удаде ли и се възможност, а често и без каквато и да е възможност.
- И го спри тоя шум! – изрева Смиймс – Искаш ли до края на живота си да си все покапвач?
- Фактически много ми харесва да съм покапвач, сър...
- Ха! Недостигът на амбиции е проклятието на трудовите маси! Айде де, дай ми я!
Просто Момчето за Свещите посегна към стълбата точно когато нещастният му помощник я затвори.
- Извинявайте за това, сър...
- Винаги ще се намери място за още някой в свещоливницата, нали знаеш, - спомена Смиймс ближейки кокалчетата на пръстите си.
- Напълно, сър.
Просто Момчето за Свещите зяпна кръглото сиво безхитростно лице. В него имаше нещо непоколебимо дружелюбно, което беше доста смущаващо, особено ако знаеш, какво точно гледаш. А той знаеше, какво е то, о да, но не и как се нарича.
- Та как ти беше името? Не мога да помня имената на всекиго.
- Лут, господин Смиймс. С „т” накрая.
- Мислиш ли, че това „т” помага много-много, а Лут?
- Всъщност не, сър.
- Къде е тоя Трев? Трябваше да е тук тая нощ.
- Много е болен, сър. Помоли ме да го отменя.
Просто Момчето за Свещите изсумтя.
- За да работиш над стъпалата, трябва да изглеждаш свястно, Луд!
- Лут, сър. Извинявайте, сър. По рождение не изглеждам свястно, сър.
- Е, добре де, тук поне няма кой да те види сега, - склони Смиймс – Хубаво значи, следвай ме и се опитай да не изглеждаш чак толкова... добре де, просто се опитай да не изглеждаш.
- Да, майсторе, но мисля, че...
- Не ти се плаща да мислиш, млади... момко.
- Ще се постарая да не го правя, майсторе.
Две минути по-късно Смиймс се изправи пред Императора, придружен от подобаващо изумения Лут.
Планина от сребристо-сива лой изпълваше почти цялата усамотена пресечка на два каменни коридора. Пламъчето на тази свещ, по-точно, ако я погледвеше човек внимателно, мега-свещ събрана от остатъците на много много хиляди други свещи изгорели ток по-рано, прокапали и разплули се в едно цяло, мъждукаше току до тавана, твърде слабо, че да осветява каквото и да е.
Гърдите на Смиймс се издуха. Той беше пред лицето на Историята.
- Виж, Луд, и се диви!
- Да, сър. Виждам и се дивя, сър. И е Лут, сър.
- Две хиляди години ни гледат от висотата на тази свещ, Луд. Разбира се гледат от по-голяма теб, отколкото мен.
- Абсолютно, сър. Само така, сър.
Смиймс хвърли един поглед на кръглото дружелюбно лице и не видя в него нищо освен излъскано усърдие, което а-а да изплаши човек. Той изръмжа, разгъна стълбата без нищо повече от някой прищипан пръст и внимателно се изкатери докъдето можеше по нея. От този базов лагер нататък поколения Просто Момчета за Свещите бяха издялали и поддържали стъпала в накъмглавинната страна на гиганта.
- Наслади се на гледката, момко, - викна той надолу и този път базовото му лошо настроение беше посмекчено от досега му с величието – Някой ден може и ти да си ... мъжът, който ще изкачва тази свещена лой!
За момент Лут изглеждаше като човек, мъчещ се да прикрие изражението си на някой, сериозно надяващ се, че в бъдещето му има нещо повече от една голяма свещ. Лут беше още млад и затова не изпитваше почитта към възрастта, свойствена предимно на тези които са на такава. Но скоро бодрата му не-съвсем-усмивка се завърна. Тя никога не се губеше задълго.
- Дасър, - отвърна той, тъй като това обикновено вършеше работа.
Някои твърдяха, че Императорът бил запален през самата онази нощ, когато бил основан НУ и оттогава никога не бил гаснал. Несъмнено Императорът беше огромен и беше точно каквото би се получило, ако за сигурно две хиляди години всеки път като догори предишната свещ, запалваш от фитила и нова и я залепваш върху горещия восък на предишната. Естествено вече не можеше да се види свещник. Той беше някъде в дълбините на лоената маса някъде на по-долния етаж. Някъде преди хиляда години от университета бяха направили голяма дупка в тавана на долния коридор, а Императорът вече се извисяваше над пет метра от пода на този. Общата височина беше над десет метра чиста, естествена, изпокапала свещ. Смиймс много се гордееше с нея. Той беше пазител на свещта, която никога не угасва. Тя беше пример за всички, неугасим светлик, пламък в мрака, фар на традицията. А в Невиждания Университет възприемаха традицията много насериозно, поне когато си спомняха за нея.
А сега точно, всъщност...
Отнякъде се чу звук все едно някой беше настъпал много голяма патица, последван от вика „Хей, след Мегапода!”. И тогава настана същински ад.
Едно ... същество изскочи от мрака.
Има такъв израз: „нито звяр нито риба нито зелен хайвер”. Е, това нещо беше всичко това едновременно, както и части от разни други животни, неизвестни нито на науката, нито на кошмарите, нито дори на кебапчийниците. Със сигурност имаше нещо червено и разни развяващи се неща, и Лут беше сигурен че се мярна и огромен сандал, но имаше и безумни, изцъклени очи и грамаден жълто-червен клюн, а после нещото изчезна по друг сумрачен коридор, не преставайки да издава резкия крякащ звук, какъвто правят ловците на патици точно преди да бъдат застреляни от други ловци на патици.
- Ехей! След Мегапода! – не беше ясно откъде дойде викът, като че ли идваше отвсякъде – Насам, насам! Хей, след Мегапода!
Викът беше подет от всички страни и от тъмните сенки по всички коридори с изключение на онзи по-който избяга дивечът, запрепускаха странни фигури, които, като ги поосвети бледият пламък на Императора, се оказаха старшият преподавателски състав на университета. Всеки магьосник беше яхнал раменете по на един як университетски портиер с бомбе, когото подкарваше посредством бутилка бира на въже, окачена, както повеляваше традицията, на прът извън обсега на портиера.
Скръбното крякане пак се разнесе от далечината и един от магьосниците размаха жезъла си във въздуха и изрева:
- Изпускаме птичето! Хей, след Мегапода!
Гмежта от магьосници, току-що стъпкали халтавата стълба на Смиймс под подкованите подметки на жребците си, се втурнаха от раз напред, ръгайки се и блъскайки се за по-добра позиция.
Още някое време „Ехей! След Мегапода!” отекваше в далечината. Като се убеди, че са си тръгнали, Лут изпълзя от укритието си зад Императора, прибра каквото беше останало от стълбата и се огледа.
- Майсторе? – нададе глас той.
Отгоре се чу изсумтяване. Той погледна натам.
- Наред ли сте, майсторе?
- Горе-долу, Луд. Виждаш ли ми краката?
Лут повдигна фенера:
- Да, майсторе. За съжаление стълбата е счупена.
- Добре де, направи нещо. Аз трябва да гледам да не се изпусна.
- Мислех, че не ми се плаща да мисля, майсторе.
- Я не ми се прави на много умен!
- Може ли да се правя на достатъчно умен, че да ви сваля безопасно долу, майсторе?
Пълно мълчание беше последвалият строг отговор. Лут въздъхна и отвори голямата си платнена чанта с инструменти.
Вкопчил се отчаяно в зашеметяващата свещ Смиймс чу далече долу някакви странни престъргвания и прещраквания. След което, стряскащо тихо и внезапно, до него изнигна леко поклащаща се заострена фигура.
- Сглобих прътовете от три от големите гасачки, майсторе, - обясняваше отдолу Лут – Виждате ли, къде съм закачил куката за полилей на върха? И въже. Виждате ли го? Мисля че ако закачите примка около Императора, няма да се се преплъзва много и ще можете да се спуснете бавно. А, има и кутия кибрит.
- Това пък за какво? – сопна се Смиймс, протягайки се за куката.
- Нямаше как да не забележа, че Императорът е изгаснал, сър, - отвърна бодро гласът отдолу.
- Не, не е!
- Предполагам, че ще установите, че е, сър, защото не виждам...
- В най-важния отдел на университета няма място за хора със слабо зрение, Луд!
- Поднасям ви извиненията си, майсторе. Не знам какво ми стана. Изведнъж видях пламъка!
Отгоре се чу драскане на клечка и кръг жълтеникава светлина цъфна на тавана, когато беше запалена свещта, която никога не гасне. Малко по-късно Смиймс много предпазливо се спусна на пода.
- Отлична работа, сър, - поздрави го Лут.
Просто Момчето за Свещите забърса валмо покапал лой от не по-малко зацапаната си риза и рече:
- Е добре. Само че ще трябва да се върнеш сутринта да прибереш...
Лут обаче вече се катереше по въжето като някой паяк. От другата страна на великата свещ се раздрънчаха изпопадали пръти за гасене на свещи и момчето се плъзна обратно при майстора с куката под мишница. И ето го застанал излъчвайки усърдие и изчеткана (макар и не особено добре облечена) ефикасност. В това имаше нещо почти обидно. А Просто Момчето за Свещите не беше свикнал с такова нещо. Той се почувства задължен да поокърши перцата на момъка, за негово добро разбира се.
- Всички свещи в университета трябва да бъдат палени с дълъг фитил от все още горяща свещ, момче, - каза строго той – Откъде го взе този кибрит?
- Не бих искал да кажа, сър.
- Не ще и дума, че не би, няма как! А сега ми кажи, момче!
- Не бих искал да причиня неудобство на никого, майсторе.
- Нежеланието ти ти носи чест, но аз настоявам, - заяви Просто Момчето за Свещите.
- Ъъ, падна от сакото ви, докато се качвахте по стълбата, майсторе.
В далечината се разнесе един последен вик: „Мегаподът уловен!” Но около Императора тишината слухтеше с провиснало чене.
- Имаш грешка, Луд, - рече бавно Смиймс – Струва ми се, че ще излезе, че някой от господата го е изпуснал.
- О, да, сигурно е било това, сър. Ще трябва да се науча да не правя прибързани заключения.
И отново Просто Момчето за Свещи се почувства извън равновесие.
- Е, добре тогава, повече няма какво да говорим за това, - беше единственото, което съумя да измисли той.
- Какво точно стана тогава, сър? – попита Лут.
- А, това ли? Това беше една от магично съществените магични дейности на господата, момко. Жизненоважни за правилното светуване на света, обзалагам се. Може пък даже да са вкарвали звездите в пътя им, о да. Това е едно от нещата, които, знаеш ли, трябва да правим понякога, - добави важно той, внимателно присламчвайки и себе си към магьосническото съсловие.
- Само че изглеждаше като кльощав човек с голяма дървена патица вързана на главата му.
- Ами, да, и така може да е изглеждало, като се замисли човек, но това е защото така изглежда на хора като нас, дето не сме надарени с окулярно зрение.
- Имате предвид, че е било някакъв вид метафора?
Предвид обстоятелствата Смиймс се справи с това много добре, което значеше освен друго да е толкова в свои води с изречението, че още малко по бельото му да се полепят миди.
- Правилно, - каза той – Това ще да е такава фора, която да метне хората, че е нещо толкова глупаво, колкото изглежда.
- Именно, майсторе.
Смиймс погледна надолу към момчето. Не е негова вината, помисли си той, какво да направи че си е такъв. Обзе го нехарактерен порив на сърдечна топлина.
- Схватливо момче си ти, - похвали го той – Някой ден може пък да станеш главен покапвач.
- Благодаря ви, сър, - отвърна Лут – Но ако нямате нищо против, надявах се на нещо по-скоро на свеж въздух, така да се каже.
- О, - въздъхна Смиймс – това може и да е малко ... затруднително, така да се каже.
- Да, сър. Знам.
- Просто има твърде... е добре, виж сега, не че е до мен, но, такова... така де... ами, нали знаеш. Заради хората е. Нали знаеш какви са хората.
- Да. Знам какви са хората.
Изглежда като плашило, а говори префинено като някой джентълмен, помисли си Смиймс. В ума бръснач, в лицето говно. Поиска му се да потупа малкия... приятел по неуместно кълбовидната му глава, но се въздържа.
- Най-добре да си стоиш долу в свещоливницата, - заключи той – Там е топло и закътано и си имаш собствена постелка и всичко е мирно и кротко, а?
За негово облекчение момчето замлъкна докато вървяха по коридорите, но накрая промълви замислено:
- Чудех се, сър... Свещта, която никога не гасне, колко ли пъти ... не е угасвала?
Смиймс преглътна канещата се да излезе от устата му хаплива забележка. Някак си знаеше, че в дългосрочна перспектива това щеше само да усложни положението.
- Свещта, която никога не гасне, пропусна да угасне три пъти откакто аз съм Просто Момче за Свещите, момко, - отговори той – Рекорд си е това!
- Завидно постижение, сър.
- Да пукна, така си е! При това въпреки всичките му странни работи, дето се случват напоследък.
- Наистина ли, сър? – оживи се Лут – Да не са се случили по-странни неща от обикновено?
- Млади... момко, по-странни от обикновено неща се случват непрекъснато.
- Едно от момчетата в миялнята ми каза, че вчера всички тоалетни на Тесарактичния етаж се превърнали в овце, - заразправя Лут – Щеше ми се да го видя това.
- На твое място не бих ходил по надалече от миялните, - намеси се бързо Смиймс – И да не те безпокои, какво правят господата. Те са най-големите умове на света, от мен да знаеш. Само като ги попиташ... – той се замисли да се сети нещо наистина трудно, като например – Колко прави 864 по 316...?
- 273024, - каза не съвсем шепнешком Лут.
- Какво? – шашардиса се Смиймс.
- Само си мислех на глас, - оправда се Лут.
- А. Хубаво. Ъъ... Е, това е то, виждаш ли. Те ти дават отговора преди да си се усетил. Най-големите умове на света, - си дойде на думата Смиймс, дълбоко вярващ че повторението е майка на знанието – Най-големите умове. Нагърбили се с проблемите на вселената. Най-големите умове!
|
Unseen Academicals, превод
