Площад Сатор беше мястото, където градът ходеше, щом се почувстваше ядосан, объркан или изплашен. Хора, които си нямаха представа какво става, се събираха да чуят, какво ще кажат други хора, които също не знаеха нищо, защото споделеното незнание е увеличено незнание. Тази сутрин хората се събираха на групички, а някои бяха стъкмили и отборчета, защото е писано, или най-малкото е надраскано на някоя стена, че където се съберат поне двама души, най-малкото у един ще се намери нещо за ритане. Консервени кутии и плътно овързани парцалени топки досаждаха на възрастните по всички краища на площада, но когато Гленда се приближи, голямата порта на университета се отвори и отвътре излезе Пондър Стибънс, малко непохватно тупайки в земята една от онези противни кожени топки. Пльонг! И дрънна тишина от множеството зарязани търкалящи се тенекийки. Всички очи бяха вперени в магьосника и топката. Той я хвърли на земята и се чу двойно пльонг! от отскока и в земята. И тогава той я ритна. Вярно, този удар си беше малко кекав като за удар, но никой на площада никога не е бил ритал каквото и да е и на една десета по-далече. И ето че всички присъстващи от мъжки пол се впуснаха след нея, водени от прастар инстинкт.
Те победиха, помисли си унило Гленда. Топка, казваща пльонг!, когато другите казват тряс... Как да се бориш с такова нещо?
Тя се забърза към задния вход. В този свят толкова оплел се, че тя можеше да се натрапи на мракобесника Тиранин и да си тръгне невредима, на нея и трябваше място, което да си стои стабилно. В Нощната Кухня тя се чувстваше също толкова свойски, колкото и в спалнята си, това беше нейно си място, под нейн контрол. Там тя можеше да се изправи лице в лице срещу всичко.
На стената до боклукчийските кофи се беше облегнала една фигура, и, кой знае защо, тя я разпозна веднага, въпреки широкото наметало и шапката нахлупена над очите. Досега тя не беше срещала никой, който да се отпуска толкова пълно, колкото Пепе.
- Скив с’а, Гленда, - поздрави я глас из-под шапката.
- Какво търсиш тук? - сопна му се тя.
- Знаеш ли, колко е трудно да търсиш някого в този град, когато не можеш да кажеш на никого как изглежда този някой, а пък и не си сигурен, че наистина си запомнил името? - каза Пепе - Къде е Жу?
- Не знам, - отвърна тя - От снощи не съм я виждала.
- Няма да е зле да я намериш, преди да са я намерили другите, - рече Пепе.
- Какви други? - сепна се Гленда.
Пепе сви рамене:
- Всички други. Те засега тършуват все из джуджешките квартали, но то си е само въпрос на време. В магазина не можем да се разминем от тях, та аз едва-едва се измъкнах.
- Защо са я погнали? - паникьоса се Гленда - Четох въ вестника, че хората искат да я намерят, но тя не е сторила нищо лошо!
- Май не схващаш какво точно става, - каза (вероятното) джудже - Търсят я за да и зададат купища въпроси.
- Тук да не би да е замесен някак лорд Ветинари? - запита с подозрение Гленда.
- Не бих казал, - отговори Пепе.
- Що за въпроси тогава?
- О, нали знаеш, „Кой е любимият ви цвят?”, „Каква храна предпочитате?”, „Излизате ли с някого?”, „Какво бихте посъветвали съвременната младеж?” „Какъв лак ползвате?”, „Къде си правите косата?”, „Коя е любимата ви лъжица?”
- Тя надали си има любима лъжица, - Гленда реши да изчака, докато светът пак стане смислен.
Пепе я потупа по рамото:
- Виж сега, тя излезе на първа страница, разбираш ли? И оттогава „Вестника” не престава да ни притиска, че искали да опишат жизнения и стил. Което може и да не е чак толкова зле, но ти решаваш.
- Не мисля, че тя си има жизнен стил, - промълви леко шашнато Гленда - Или поне тя не ми е казвала. И не ползва никакъв лак. Тя дори и праха не бърше. А и изобщо, защо просто не им кажете, че не иска да говори с никого, и толкова?
Лицето на Пепе за момент изрази издивяване, след което заговори натъртено, като човек (или джудже) мъчещ се да бъде чут отттатък някоя културна бариера:
- Да не би да мислиш, че си говорим за мебели?
- Ами за какво друго? И не мисля че е работа на сульо и пульо да разпитват за нейната домакинска работа.
- Не разбираш ли? Тя е популярна и колкото повече казваме на хората, че не може да говорят с нея, толкова повече те искат, и колкото повече им казваш не, толкова повече се заинтригуват. Хората искат да научат всичко за нея.
- Като например коя е любимата и лъжица ли? - сащиса се Гленда.
- Е, може и да съм си позволил малко ирония, - каза Пепе - Но вестникарите от целия град я търсят под дърво и камък, а „Ала-баламур” искат да я изкарат на две страници, - той се поспря и после услужливо уточни - Това значи, че ще пишат за нея и писаното ще излезе на две страници. Нисшият крал на джуджетата според „Satblatt” бил казал, че тя е икона на съвременността.
- Какво е зат-блат? - поинтересува се Гленда.
- А, джуджешкият вестник, - поясни Пепе - Едва ли ще го видиш някога.
- Но тя само излезе на едно модно ревю, нищо повече! - проплака Гленда - Тя само се разходи напред-назад! Сигурна съм, на нея няма да и хареса да се забърка във всичко това.
- Наистина ли си сигурна? - Пепе и хвърли рязък поглед.
И тогава тя се замисли, ама наистина се замисли за Жулиета, която чете „Ала-баламур” от корица до корица, без да припарва до „Вестника”, и кой знае как попива всевъзможни дивотии за разни лекомислени и глупави хора. Лъскави хора.
- Не знам къде е тя, - каза накрая по-кротко тя - Наистина не съм я виждала от вчера.
- Ох, тайнствено изчезване значи, - възкликна Пепе - Виж, ние вече тези неща ги научихме оттатък в магазина. Може ли да си поговорим на някое по-спокойно място? Надявам се, че никой не ме е проследил до тук.
- Ами, може и да те прекарам през задния вход, стига да не се навърта някой блюстител.
- Мен това ме урежда. С тея неща съм свикнал.
Тя го преведе през входа и през лабиринта от мазета и задни дворове, който някак си много интересно контрастираше с парадната фасада на Невиждания Университет.
- Нещо за пиене намира ли ти се? - обади се из-зад нея Пепе.
- Вода! - отряза го Гленда.
- Аз вода ще пропия, когато рибите почнат да излизат да пикаят на сушата, но все пак благодаря, - каза Пепе.
И тогава Гленда долови мириса на готвено идващ от Нощната кухня. А само тя готвеше в нейната кухня! Никой друг не можеше да вземе да готви нещо в нейната кухня. Готвенето беше нейна отговорност. Нейна. Тя профуча бегом по стъпалата с Пепе не изоставащ от нея по петите и, и забеляза, че мистериозната готвачка все още не е усвоила второто по важност правило в готвенето, а именно да почисти след себе си. Кухнята беше станала на кочина. Имаше даже и разсипано по пода тесто. Изобщо тя изглеждаше като обладана от някакъв бяс. А посред всичко това, свила се на кравай в изтърканото и леко вмирисано кресло на Гленда, кой си мислите: Жулиета.
- Направо като Спящата красавица, а? - обади се из-зад гърба и Пепе.
Гленда не му обърна внимание, а хукна към пещите.
- Тя е пекла баници. За кой й е било да се дигне до тук да пече баници? Та нея никога не я е бивало в печенето на баници.
Защото аз никога не съм я оставяла да изпече баница, каза си тя наум. „Това е, защото всеки път, щом нещо и се опъне, ти вземаш да го свършиш вместо нея”, - скара й се вътрешният й глас.
Гленда отваряше пещ след пещ. Бяха пристигнали тъкмо навреме. Съдейки по миризмата двадесетина баници асорти тъкмо бяха станали готови.
- Ами пиячката? - жаждата на Пепе явно никога не пресъхваше - Не може да няма някое бренди. Във всяка кухня все някъде е скътано по някое бренди.
Той я наблюдаваше, как вади баниците от пещите, увила ръце в престилката си. На Пепе, като на мъж, който предпочита да си пие яденето, баниците му бяха безразлични, така че той главно слушаше полугласния монолог на Гленда, докато баница след баница се редяха на масата.
- Нали изобщо не съм и казвала да прави така. Защо го направи? - „Защото все едно съм и казала точно това да прави, ето защо”, вметна наум тя - А тези баници хич не са лоши, - каза тя по-силно. И изненадано.
Жулиета отвори очи, огледа се в просъница и после лицето и се сгърчи в паника.
- Няма страшно, всичките ги извадих, - успокои я Гленда - Браво на тебе.
- Ми то аз не знаех к’во да прая, а Трев беше все зает с топкоритане, и аз си рекох, че за утре шъ си тряът баници и що не зема да напрая малко, - заобяснява се Жулиета - Извинявай.
Гленда отстъпи крачка назад. Откъде да започна? - зачуди се тя. Как да разплета тази бъркотия, станала защото аз сбърках, и после как да я заплета отново, та да се оправи? Жулиета не просто разнасяше дрехи натам-насам, а беше станала нещо като мечта. Мечта за дрехи. Искряща, жизнена, съблазнително възможна. По спомените на Гленда за ревюто, тя буквално сияеше, като че вътре в нея беше запалена светлина. Това беше някаква магия, така че не й е работа на нея да прави баници. Тя се прокашля.
- Аз те научих на много неща, нали така, Жулиета? - започна Гленда.
- Да, Гленда, - отговори хрисимо Жулиета.
- И те винаги са ти били от полза, нали така?
- Да, Гленда. Помня, че точно ти ми каза, да пестя сяко пени, и е много гот че ми го каза.
Откъм Пепе се дочу някакъв странен звук и Гленда, цялата изчервена, не посмя да го погледне.
- Е тогава ще те посъветвам още едно нещо, Жулиета.
- Да, Гленда.
- Първо, никога, ама никога не се извинявай за нещо, за което няма защо да се извиняваш. И най-вече никога не се извинявай за това, че си каквато си.
- Да, Гленда.
- Разбра ли?
- Да, Гленда.
- Пепе е тук, защото „Ала-баламур” иска да пише нещо за теб, - продължи Гленда - Снимката ти беше във вестника и тази сутрин и... - тя се запъна - С нея всичко ще е наред, нали?
Пепе застина посред измъкване скришом на бутилка от шкафа и каза:
- Тук можеш да се довериш на мен и Мадам. Само хора много достойни за доверие могат да дръзнат да изглеждат толкова недостойни за доверие като мен с Мадам.
- И тя няма да трябва да прави друго освен да показва дрехи... Не пий това, то е винен оцет!
- Аз само винената част, - оправда се Пепе - Да, няма да и се налага да прави друго освен да показва дрехи, макар че съдейки по навалицата пред магазина ни, някои ще искат тя да показва обувки, шапки, прически...
- Но без разни такива, - отсече Гленда.
- Едва ли в целия свят ще намериш по-голям експерт по всякакви най-разнообразни такива от Мадам. Всъщност ще съм много изненадан, ако ти, Гленда, си чувала и за една стотна от разните такива, известни на Мадам, особено като се има предвид, че тя самата е измислила доста от тях. Така че, понеже няма как да не ги познаем, ако ги видим, ще я държим под око.
- И тя ще се храни редовно и прилично и няма да я лишавате от полагащия се нощен сън, - продължи Гленда.
Пепе кимна, макар че тя подозираше, че тези идеи му бяха чужди.
- И ще и се плаща, - добави тя.
- Ще делим с нея приходите, ако работи изключително за нас, - обеща Пепе - Мадам искаше да обсъди с теб това.
- Да, някой може да поиска да и плати повече от вас, - забеляза Гленда.
- Леле, леле. Как бързо се учим. Не се и съмнявам, че за Мадам ще е голям кеф да си говори с теб.
Жулиета ги гледаше все още в просъница.
- Искаш от мен да се върна в модната къща?
- Нищо не искам от теб, - заобяснява Гленда - Ти решаваш, ясно? Само ти решаваш, но все пак ми се струва, че останеш ли тук, това което ще правиш, ще са най-вече баници.
- Е, не само баници, - възрази Жулиета.
- Добре де, вярно, също така и сладкиши, бъбъл-енд-скуик и деликатеси асорти за късно през нощта, - склони Гленда - Но се сещаш, какво имам предвид. От друга страна можеш да ходиш да показваш всичките онези шикозни дрешки и да обиколиш купища шикозни места далече-далече от тук, да срещнеш много нови хора и през цялото това време да знаеш, че ако всичко се разбичка, пак ще има къде да бачкаш.
- Ха, ей това е гот, - обади се Пепе, който беше намерил още една бутилка.
- Аз наистина искам да ида, - реши Жулиета.
- Тогава върви още сега. Ама наистина още сега, или най-малкото веднага щом той си изпие кетчупа.
- Но тряа да ида да си зема партакешите!
Гленда бръкна в жилетката си и извади бордово-червено книжле с печата на Анкх-Морпорк изкаран в златно отгоре.
- К’во е това? - попита Жулиета.
- Банковата ти книжка, - разясни Гленда - Твоите пари са насигурно в банката и можеш да си ги вземеш когато си поискаш.
Жулиета запрехвърля банковата книжка от ръка в ръка.
- Ненъм дали някой от наште досега изобщо е бил в банка, освен Чичо Джефри, а него го гепиха още преди да се е прибрал в къщи.
- Трай си за това. Не се връщай вкъщи. Купи си много нови неща. Оправи си всичко и чак след това може да минеш през вкъщи и да се видиш с татко си и останалите. Работата е там, че не тръгнеш ли веднага, винаги ще се тормозиш, че не си го направила. Важното обаче е да тръгнеш веднага. Давай. Излизай. Пробивай. Направи всичко онова, което и аз е трябвало да направя.
- Ами Трев? - сети се Жулиета.
Гленда се замисли.
- Как вървят нещата с теб и Трев? Видях ви как приказвахте снощи.
- Че к’во, приказките да не са забранени? - премина в отбрана Жулиета - То и без друго той само ми каза, как щял да ходи да си намери по-добро бачкане.
- Какво? - изуми се Гленда - Толкова години откакто го познавам, той и един ден не е работил като хората.
- Той каза, че шъ ходи да си намери нещо, - повтори Жулиета - Казва, че Лут му казал така. Казва, че Лут му казал, че щом Трев открие кой е Трев, нали, той щял, нали, да разбере какво може. И тогава аз му казах, че той е Тревър Младонадеждов, а той каза че, знаеш ли, много съм му била помогнала.
Пада ми се, а? - каза си наум Гленда. Говоря за променяне и развитие, така че трябва да призная, че и той също може да се промени. На глас тя каза:
- Ти решаваш. Само ти решаваш, само гледай да не си дава воля на ръцете.
- Той никога не си дава воля на ръцете, - отвърна Жулиета - Което е леко смахнато. Нито веднъж не ми се наложи да го сритам с коляното в онуйката, ама нито веднъж.
Откъм Пепе, който току-що беше открил соса Уау-уау, се чу задавен смях. Шишето беше почти празно, а теоретично, той трябваше да е останал без стомах.
- Ама нито веднъж ли? - втрещи се от тази неестествена история Гленда.
- Не, беше все много учтив и съвсем мъничко тъжен.
Това значи, че е замислил нещо, намеси се вътрешното аз на Гленда. Тя самата каза:
- Е, ти решаваш. Тук не мога да ти помогна, но не забравяй, коляното си е пак с тебе.
- Ами какво...? - започна Жулиета.
- Виж какво, - прекъсна я твърдо Гленда - или ще тръгнеш незабавно да видиш света, да спечелиш купища пари, снимката ти да е по всички вестници и всички останали неща, по които знам, че много си падаш, или ще трябва сама да се оправяш с всичко.
- Някое време още ще сме тук, - намеси се Пепе - Знаеш ли, този сос ще е чудо с мъничко водка. Това ще му даде малко пикантност. Малко искра. Като се замисля, с много водка ще стане още по-добре.
- Но аз го обичкам! - проплака Жулиета.
- Е добре тогава, стой си тук, - каза Гленда - Целували ли сте се изобщо.
- Не! Той все не стига до там.
- Може да е един от онези господа, които не харесват жени, - обади се превзето Пепе.
- Ние ще се оправим и без твоето съдействие, - скастри го Гленда.
- Ама с’а, с някои други като Скапания Джони, шъ си скапя коляното от ритане, а Трев е просто... любезен, и толкова.
- Виж, знам че ми каза да не се меся, и знам, че навремето съм бил страшен грешник и се надявам да си остана такъв, обаче съм обиколил повече къщи от пощальон, така че причината за тази прецаквация ми е ясна, - предложи услегите си Пепе - Стига му умозрението на него да види, че тя е толкова прекрасна, че би трябвало да я нарисуват застанала на някоя голяма мида някъде без горни дрехи, а разни необяснимо откъде пръкнали се дебели розови бебчета да хвъркат навсякъде наоколо, докато той има само каквото е научил на улицата. Сиреч, безнадежно е, нали? Той няма никакъв шанс и си го знае, дори ако още не знае, че го знае.
- Ми че аз шъ си го цункам, ако си поиска и хич няма да го ритам в онуйката, - възрази Жулиета.
- Сама се оправяй, - каза и Гленда - Аз не мога да се оправя вместо теб. Ако се бях опитала, така щях да го наредя, че всичко съвсем ще се оплеска.
- Но... - започна Жулиета.
- Не, дотук с приказките, - отсече Гленда - Заминавай и си купи всякакви готини неща. Парите са си твои. А ако ти не се грижиш добре за нея, господин Пепе, коляното ще е само за загрявка.
Пепе кимна и много нежно помъкна Жулиета навън по каменните стъпала.
И какво щях да правя сега, ако бяхме в любовен роман? - запита се Гленда, когато стъпките им заглъхнаха в далечината. Тя беше станала голям експерт по въпроса какво да се прави, ако си в любовен роман, въпреки че едно от нещата, които доста я дразнеха в любовните романи, както тя вече беше споделила на Треперко, беше, че в тях никой нищо не готвеше. Че то в крайна сметка готвенето си е важно нещо. Толкова ли не могат да изкарат някой баничарска серия? Никак ли не може да има роман под заглавието „Гордост и козунаци”? Или поне някой друг съвет как да се правят вълшебни сладки нямаше да дойде зле, пък и с продълженията ще е от лесно по-лесно. Много повече щеше да и хареса ако, представете си, дори и любовниците понякога попадаха в кухнята на живота. Така щеше да има поне някакво признание, че хората в действителност се хранят.
Някъде в този момент тя разбра, и то цялото й тяло разбра, че е на път да изригне в потоп от сълзи. Вместо това се зае да мете. След което изчисти пещите. Тя винаги ги оставяше блестящи, но това не беше причина да не ги измие отново. Със стара четка за зъби изчегърта дребни остатъци мръсотия от разни трудни ъгълчета, изстърга всички гърнета с фин пясък, изпразни пепелта, преся жаравата, изми пода, върза две метли една за друга за да разкара дългогодишните паяжини по високия таван и пак затърка пода докато сапунена вода не протече по каменните стъпала и не отми следите от стъпки.
Ах да, остана още едно нещо. В ледницата беше останало малко аншоа. Тя стопли една две и ги занесе до големия котел на тринога в ъгъла на кухнята където снощи беше написала с тебешир „Не Пипай”. Свали капака и надзърна в дълбините му. Ракът, който Достовера Влачишлепова й беше дала снощи, което сега и се струваше страшно отдавна, й помаха с очи.
- Чудя се, какво ли щеше да стане, ако не бях похлупила котела? - рече тя - Интересно, колко ли бързо се учат раците?
Тя му пусна разкашканата аншоа, ракът я изгледа накриво, но изглежда я одобри. Свършила с това, тя застана посред кухнята и се огледа за още нещо за чистене. Черното желязо нямаше как да блесне, но всяка повърхност беше изтъркана и подсушена. Колкото до чиниите, човек направо можеше да яде от тях. Трябва ли да се свърши една работа както трябва, свърши си я сама. Версията на Жулиета за чистене беше почти божествена, сиреч непредсказуема, непостижима за човешки ум и много рядко срещана.
Нещо докосна косата и. Тя разсеяно го отмахна и установи, че държи в пръстите си черно перо. Тези отвратителни твари в тръбите. Някой трябваше накрая да направи нещо относно тях. Тя взе най-голямата си метла и потропа по една тръба.
- Махайте се! Да ви няма тук! - викна тя.
Някъде от тъмнината се дочу дращене и приглушено „Оук! Оук!”
- Моля, госпо’ице, - разнесе се още един глас и тя видя надолу по стъпалата безформеното лице на... Как му беше името? А, да.
- Добро утро, господин Цимент, - поздрави трола тя.
Не можа да не обърне внимание на кафявите лекета от покапало под носа му.
- Ненъм къде е гусин Трев, - обяви Цимент.
- Цяла сутрин не съм го мярвала, - каза Гленда.
- Ненъм къде е гусин Трев, - повтори тролът, този път по-силно.
- За какво ти трябва? - зачуди се Гленда, защото доколкото знаеше тя, свещоливницата си вървеше сама: казваш на Цимент да оклепва свещи и той оклепва свещи, докато не му свършат свещите.
- Гусин Лут болен, - поясни Цимент - Ненъм къде е гусин Трев.
- Веднага ме заведи при господин Лут! - нареди му Гленда.

Малко е жестоко да наречеш някого дивак, но хората, които живееха и работеха в свещоливницата пасваха на думата перфектно. Диви си бяха. Ако ги мернеш където и да е другаде из лабиринтите на подземията, винаги ще бързат нанякъде присвити, но през повечето време те само работеха, спяха и някак оставаха живи. Лут беше легнал на вехт дюшек, плътно обгърнал се с ръце. Гленда го погледна веднъж и се обърна към трола:
- Върви да намериш господин Трев.
- Ненъм къде е гусин Трев, - каза тролът.
- Продължавай да търсиш!
Тя коленичи до Лут. В очите му се виждаше само бялото.
- Господин Лут, можеш ли да ме чуеш?
Той като че ли се събуди.
- Трябва да бягате, - продума той - Много ще е опасно. Вратата ще се отвори.
- Каква врата? - тя се опита да говори бодро и огледа диваците, които се бяха вперили в нея в кротък ужас - Някой от вас може ли да намери нещо, с което да го завием?
Само от въпроса те панически избягаха от стаята.
- Видях вратата, значи тя пак ще се отвори, - каза Лут.
- Аз не виждам никаква врата, господин Лут, - съобщи му Гленда и се огледа.
Очите на Лут се отвориха широко.
- Тя е в главата ми.
В свещоливницата няма такова нещо като уединение. Тя беше просто разширение на един дълъг, безкраен коридор. Хора постоянно минаваха покрай тях.
- Мисля, че си се преуморил, господин Лут, - заговори му Гленда - Претрепваш се от работа по цял ден, поболяваш се от тревоги. Имаш нужда от почивка.
За нейна изненада един от диваците се върна понесъл одеяло, доста обширни части от което все още можеха да се огъват. Тя тъкмо го зави с него, когато пристигна Трев. Който нямаше избор по въпроса за пристигането, тъй като Цимент го мъкнеше за яката. Трев погледна Лут и след това Гленда:
- Какво му е?
- Не знам, - тя вдигна пръст до главата си и го завъртя в универсалния жест значещ „побъркал се е”.
- Трябва да си вървите. Ще стане много опасно, - проплака Лут.
- Моля те, кажи ни, какво става, - заувещава го Гленда, - Моля те, кажи ми.
- Не мога, - отвърна Лут - Не мога да изрека думите.
- Значи има думи, които не искаш да кажеш? - включи се Трев.
- Думи, които не искат да бъдат казани. Силни думи.
- Ние не можем ли да помогнем? - настояваше Гленда.
- Болен ли си? - попита Трев.
- Не, господин Трев. Тази сутрин нормално си изпразних червата, - това беше проблясък от стария Лут: точен, но леко чудат.
- Болен в главата ли? - изтръгна се от отчаянието на Гленда.
- Да. В главата, - съгласи се Лут - Мрак. Врати. Не мога да ви кажа.
- Има ли някой, който да може да лекува от такава болест?
Лут някое време помълча, след което призна:
- Да. Трябва да ми намерите философ обучен в Юбервалд. Те помагат на мислите да се изправят.
- Това ли беше каквото направи с Трев? - сети се Гленда - Ти му каза, какво мисли за баща си и прочее и това много го успокои, нали така, Трев?
- Да, така беше, - съгласи се Трев - Но няма що да ми го натякваш така. Вярно, помогна. Не може ли някой да те хипнотизира? - обърна се той към Лут - Веднъж видях един в цирка, та той само като размаха пред хората лъскавия си часовник и глей ги само какво ще направят. Дори като кучета лаеха.
- Да. Хипнозата е важна част от философията, - каза Лут - Тя помага да се отпусне пациентът, така че да може да си чуе мислите.
- Ето значи, - ободри се Гленда - Защо не опиташ да си го направиш сам? Все ще ми се намери нещо лъскаво за размахване.
Трев извади от джоба си любимата си консервена кутия:
- Та-да-дан. А май ще ми се намери и малко връв.
- Много добре, но аз няма да съм в състояние да си задам правилните въпроси, защото ще съм под хипноза. А начинът на задаване на въпросите е много важен, - изтъкна Лут.
- Сетих се, - възкликна Трев - Аз ще ти кажа сам да си зададеш правилните въпроси. Ти щеше да знаеш кои въпроси да питаш, ако беше за някой друг, нали?
- Да, господин Трев.
- Ти нямаше нужда да хипнотизираш Трев, - напомни му Гленда.
- Да, но неговите мисли бяха съвсем близо до повърхността. Опасявам се, че моите няма да са толкова леснодостъпни.
- Наистина ли може да бъдеш хипнотизиран сам да си зададеш правилните въпроси?
- Във „Вратите на заблудата” Фусбиндер съобщава за метод за самохипноза, - замисли се Лут - Евентуално е възможно... - гласът му заглъхна посред изречението.
- Ами да почваме тогава, - каза Трев - По-добре бързо да мине, отколкото да се минеш, както казваше баба ми.
- Мисля, че идеята не е чак толкова добра.
- На мен хич не ми навреди, - окуражи го Трев.
- Нещата, които не знам... Нещата, които не знам... - замърмори Лут.
- Какво за тях? - попита Гленда.
- Нещата, които не знам... - повтори Лут - Мисля, че са зад вратата, защото ги затворих там, защото мисля, че изобщо не искам да ги знам.
- Значи трябва да разбереш, какво не искаш да знаеш?
- Да.
- Добре де, колко по-зле може да стане? - подметна Трев
- Много по-зле, - отговори Лут.
- А какво щеше да ми кажеш, ако проблемът беше мой? - запита го Гленда - Искам истината, и то веднага.
- Ами, - позапъна се Лут - Мисля, че щях да кажа, че трябва да погледнеш зад вратата и да се изпарвиш лице в лице с нещата, които не искаш да знаеш, така че да можем да се изправим срещу тях заедно. Това определено би бил съветът на Фон Кладпол в „Doppelte Berührungssempfindung” . В действителност правенето на това ще е почти фундаментална част от анализа на скритата мисъл.
- Е тогава, - Гленда отстъпи крачка назад.
- Но какво лошо изобщо би могло да се намери в главата ви, госпожице Гленда? - съумя да прояви галантност дори и в зловонната обстановка на свещоливницата Лут.
- О, има туй онуй, - каза Гленда - Няма как да си изживееш живота без да ти се насъбере нещичко.
- Аз имах сънища в нощта, - сподели Лут.
- О, на всеки му се случват лоши сънища, - зауспокоява го Гленда.
- Тези бяха повече от сънища, - Лут разгъна ръцете си и вдигна едната да я видят.
Трев подсвирна.
- Ох, - каза Гленда, след което добави - Такива ли трябва да са?
- Нямам представа, - отговори Лут.
- Боли ли?
- Не.
- Е, може па тея неща да стават като порасне гоблинът, - предположи Трев.
- Да, може да им трябват остри нокти, - вметна Гленда.
- Вчера беше прекрасно, - въздъхна Лут - Бях част от отбора. Отборът беше до мен. Бях щастлив. А сега...
Трев извади някакъв разнищен канап и го върза за очуканата, но бляскава консервена кутия.
- Май шъ трябва да я видиш тая работа.
- Може и да бъркам нещо, - поде Гленда - но ако не искаш да знаеш, какви са тези неща, дето не искаш да ги знаеш, това значи, че ще се трупат все повече неща, които не искаш да знаеш, а така, струва ми се, рано или късно, ако продължи все така, всичко в главата ти ще се срине в тази яма.
- Има нещо в това, което казвате, - призна неохотно Лут.
- Тогава ми помогни да го пренесем на леглото, - каза Трев - Трябва ли да се поти така?
- Надали, - намръщи се Гленда.
- Ще ми е по-добре, ако ме оковете във вериги, - изръси Лут.
- Какво? Откъде ти хрумна, че ще направим такова нещо? - сащиса се Гленда.
- Мисля, че трябва да вземете предпазни мерки. Някои неща се просмукват изпод вратата. Може да са лоши.
Гленда хвърли един поглед на ноктите. Бяха лъскаво черни и, по своему, доста спретнати, но беше трудно да си ги представиш използвани за рисуване на картина или за готвене на омлет. Бяха си бойни нокти, за бой, нали така? Но това все пак беше г-н Лут. Дори и с бойни нокти пак си беше г-н Лут.
- Шъ почваме ли вече? - подкани ги Трев.
- Настоявам на веригите, - заупорства Лут - Има какви ли не железа в стария склад четири врати от тук. В него видях и вериги. Моля ви, побързайте.
Гленда автоматично пак погледна ноктите и забеляза, че са се удължили.
- Да, Трев, побързай, моля те, - съгласи се тя.
Трев последва погледа й и каза жизнерадостно:
- Шъ ида и шъ се върна, без изобщо да се усетите.
И наистина, не му отне и две минути, само се чу как дрънчат веригите докато ги мъкне по коридора.
Гленда едва сдържаше сълзите си от шантавостта на цялата тази работа. Нут си лежеше все така, втренчен в тавана, когато го вдигнаха, сложиха го на кушетката и го увиха внимателно с веригите.
- Има катинари, но няма ключове. Мога да ги затворя, но няма да мога да ги отворя.
- Затворете ги, - поиска Лут.
Гленда много рядко плачеше и сега се мъчеше да не го прави.
- Май не трябва да го правим това, - каза тя - Не и тук, в свещоливницата. Хората гледат.
- Моля ви, размахайте махалото, господин Трев, - не и обърна внимание Лут.
Трев сви рамене и се подчини.
- А сега започнете да ми казвате, че ми се доспива, господин Трев, - проинструктира го Лут.
Трев прочисти гърлото си размахвайки напред назад лъскавата тенекийка:
- Страшно ти се доспива. Спи ти се та две не виждаш.
- Добре. Извънредно ми се доспива, - одобри морно Лут - А сега, трябва да ми кажете да се самоанализирам.
- Какво значи това? - попита рязко Гленда, която винаги беше нащрек за опасни думи.
- Извинявайте, - смути се Лут - Имах предвид, помогнете ми да изследвам детайлно собствения си ум посредством въпроси и отговори.
- Но аз не зная к’ви въпроси да питам, - обърка се Трев.
- Аз знам какви, - каза търпеливо Лут - Обаче трябва да ме инструктирате да го направя.
Трев сви рамене.
- Господин Лут, трябва да разбереш, какво не е наред с господин Лут, - каза той.
- О да, - тонът на Лут леко се промени - Удопно ли сте се разполошили, господин Лут? Да, благодаря ви. Веригите почти не ме стягат. Отлитшно. А сега, раскашете ми за майка ви, господин Лут. Запознат съм с понятието, но не си спомням някога да съм имал майка. Все пак благодаря ви, че попитахте.
И така започна монологичният диалог. Останалите двама седнаха на каменните стъпала, а тихият му глас разнищваше ли разнищваше себе си и стигна до:
- Така знатши, библиотеката. Има ли нещо в библиотеката, господин Лут?
- В библиотеката има много книги.
- Какво още има ф библиотеката, господин Лут?
- В библиотеката има много столове и рафтове.
- Какво още има ф библиотеката, за което вие не шелаете да ми кашете, господин Лут?
Всички зачакаха. Накрая гласът си призна:
- В библиотеката има шкаф.
- Има ли нещо особено за този шкаф, господин Лут?
Още една пауза, още веднъж треперливият глас каза:
- Не бива да отварям шкафа.
- Защо половината от него приказва като някой от Юбервалд, - обърна се към Трев Гленда, забравяйки за поразително острия му слух.
- Въпроси зададени с лек юбервалдски акцент при този вид беседи очевидно помагат на пациента да се отпусне по-добре, - обясни Лут - А сега, ще ви бъда благодарен, ако не прекалявате с прекъсфанията.
- Извинявай, - смути се Гленда.
- Няма нищо. И така, защо не бива да отфаряте шкафа, господин Лут?
- Защото обещах на Милейди да не отварям шкафа.
- А вие отфорихте ли шкафа, господин Лут?
- Аз обещах на Милейди да не отварям шкафа.
- А вие отфорихте ли шкафа, господин Лут?
Този път последва много по-дълга пауза.
- Аз обещах на Милейди да не отварям шкафа.
- Много ли неща наутшихте в замъка, господин Лут?
- Много неща.
- Наутшихте ли как се правят шперцове, господин Лут?
- Да.
- Къде е фратата сега, господин Лут?
- Пред мен.
- Вие отфорихте фратата, господин Лут. Мислите, тше не сте я отфорил, но сте я отфорил. А сега е много вашно отново да я отфорите.
- Но онова зад вратата е лошо!
Двамата подслушвачи се напрегнаха.
- Нищо не е лошо. Изобщо нищо не е лошо. Ф миналото вие отфорихте фратата с детинска глупост. Сега, за да разберете фратата, трябва да я отфорите с мъдростта на възрастен. Отфорете фратата, господин Лут и аз ще фляза заедно с вас.
- Но аз вече нямам шперцове.
- Остафете това на природата, господин Лут.
Гленда потръпна. Трябва да беше от нейното въображение, но те като че ли вече не бяха в свещоливницата.
Пред Лут се простираше коридор. Струваше му се, сякаш всичко по него чезне. Вериги, дрехи, плът, мисли. Остана само коридорът и, витаещ някъде пред него, шкафът. Вратите му бяха стъклени. Светлина проблясваше по кантовете. Той повдигна ръка и удължи нокътя си. Който преряза дърво и стъкло, сякаш бяха въздух. В шкафа имаше една полица, на която имаше една книга. Заглавието й беше със сребърни букви, а самата тя беше прикована със стоманена верига. Която този път също му беше много по-лесно да строши, отколкото предишния път. Той седна на стол, който не беше там преди той да седне и зачете книгата. Тя се казваше ОРК.
Когато се разнесе писъкът, той не дойде от Лут, а отгоре, от плетеницата от тръби. Кльощава жена в черна роба, сигурно вещица, както си помисли Гленда шокирана от внезапността, скочи отгоре на каменния под и се огледа като котка.
Не, по-скоро като птица, помисли си Гленда. Някак отсечено.
И тогава тя си отвори устата и изпищя:
- Оук! Оук! Тревога! Тревога! Пази се! Пази се!
Тя се хвърли към леглото, но Трев се изпречи на пътя и.
- Глупав! Оркът ще ти изпие очите!
И изведнъж те станаха дует. Още една такава твар се спусна обвита в сумрака на нещо, което можеше да е плющящ плащ, а можеше да е и крило. Те не спираха да се движат, всяка в различна посока, мъчейки се да се доберат до кушетката.
- Не се плааашете, - изкряска една от тях - Ние сме на ваааша страна. Тук сме за ваша защита.
Гленда, изтръпнала от шока, някак успя да стане. И скръсти ръце пред гърдите си. Винаги се чувстваше по-добре като направи така.
- Кои си мислите че сте вие... да ми скачате така от тавана и да крещите на хората? И да ми ръсите пера. Това е отвратително. Ами че тук се... наблизо се приготвя храна.
- Ъхъ, чупката, - обади се и Трев.
- Каза ли им го, - измърмори Гленда от ъгълчето на устата си - Как ли се сети?
- Не разбирате, - изкряска едно от съществата - В голяма опасност сте! Оук!
- От вас ли? - опъна им се Гленда.
- От този орк, - уточни тварта.
И последната й дума беше крясък: „Оук!”

В сумрака пред отворения шкаф душата на Лут обърна поредната страница. Усети някого зад рамото си, обърна се и се взря в лицето на Милейди.
- Защо ми казахте да не отварям книгата, Милейди?
- Защото исках да я прочетеш, - дочу се глас - Трябваше сам да откриеш истината. Всички така откриваме истината.
- А ако истината е ужасна?
- Мисля, че знаеш отговора на този въпрос, Лут, - отговори гласът на Милейди.
- Отговорът е, че ужасна или не, това е истината, - рече Лут.
- И какво тогава? - подпита гласът, като на учител окуражаващ обещаващ ученик.
- И тогава истината може да бъде променена, - каза Лут

- Господин Лут е гоблин, - заяви Трев.
- Да бе, нали, - отвърна тварта и думите и прозвучаха невероятно екзотично като за някой, чието лице все повече прилича на птиче.
- Ако запищя, много хора ще довтасат начаса, - заплаши ги Гленда.
- И какво ще направят после? - подпита тварта.
И какво ще направят после? - помисли си и Гленда. Ами ще се мотаят наоколо, ще питат „Какво става, бе хора?” и изобщо ще задават същите въпроси като нас сега. Тя пак се измести, когато една от гадините се опита да се докопа до кушетката.
- Оркът ще убива, - каза трети глас и още едно от съществата се приземи почти право пред лицето на Гленда. Дъхът й вонеше на леш.
- Господин Лут е добър и любезен и никога не е наранил никого, - защити го Гленда.
- Който не си го е заслужавал, - добави припряно Трев.
- Но сега оркът знае, че е орк, - възрази тварта.
Сега и трите се въртяха напред назад в страховит танц.
- Комай не ви е разрешено да ни пипате, - забеляза Трев - Мисля, че наистина не можете.
Изведнъж той седна до лежащия Лут и дръпна и Гленда да седне до него.
- Мисля, че си имате правила, - каза Трев
Сновящите фигури внезапно спряха. Това някак си беше по-страшно и от движението. Те просто си стояха застинали като статуи.
- Имат нокти отзад на краката, - каза тихичко Гленда - Виждам им ноктите.
- Шипове, - поправи я Трев.
- Какви ги говориш?
- На тея големите нокти им викат шипове. Нокти са тея отпред, с които си хващат плячката. Хората все го объркват.
- Само ти не, - заяде се Гленда - Ти така изведнъж ни се оказа егати великия експерт по ужасни птицеподобни твари.
- Какво да правя. Понякога просто ти се набива нещо в тиквата, - оправда се Трев.
- Тук сме за да ви защитаваме, - каза една от тварите.
- Нямаме нужда някой да ни защитава от господин Лут! Той ни е приятел, - заяви Гленда.
- Колко още приятели с такива нокти имате?
- Че от какво може да се страхуваме тук, в Невиждания Университет, с неговите грамадни дебели яки стени, и който е направо бъкан с могъщи магьосници?
Една от жените протегна врата си, докато лицето й не се доближи на няколко пръста от това на Трев:
- От това, че тук има орк.
Раздрънча се верига. Лут се беше поразмърдал.
- Бачкате за някого нали? - продължи да им се репчи Трев - Главичките ви са едни такива мънички. Нема как да имате достатъчно мозък сами да го измислите това. Магьосниците знаят ли, че сте тук, а?
Гленда изпищя. Досега никога не беше пищяла, не и като хората, от самите дълбини на ужаса си. Порязването на пръст като не внимаваш с ножа не се брои, а и е почти сигурно, че не може да докара такъв пронзителен вопъл. Писъкът отекна по коридорите, отрази се в мазетата, а криптите зазвънтяха от резонанса.
Гленда изпищя за втори път и, понеже дробовете и вече бяха загряли, този път излезе още по-силно. И от двете страни се дочуха забързани стъпки.
Което беше успокояващо.
Не толкова успокояващо беше, че се чу издрънчаване и преплъзване на метал, което подсказваше, че се е строшила една верига.
Тварите незабавно изпаднаха в паника, мъчейки се едновременно да размахат криле. Бяха непохватни като чапли и си пречеха една на друга.
- И да не се връщате! - викна тя след тях, докато изчезваха в мрака, след което се обърна с разтуптяно сърце към Трев - Какво ли е орк?
- Ненъм. Мислех, че е няк’ъв караконджул от старите приказки.
- Ами тези хвърковатите какво бяха?
- Знам, шъ кажеш че е тъпо, - каза Трев - но мернахме една от тях снощи, а той май мисли, че са, такова... приятели.
Месари, хлебари, лакеи и блюстители надойдоха бегом от тъмните коридори, в това число Блюстител Нобс (без роднинска връзка), който необяснимо защо носеше само официалната си шапка, фанелка и шорти, твърде къси и твърде прилепнали като за мъж с габаритите на Блюстител Нобс (без роднинска връзка). Той хвърли един погед на Гленда и се втренчи в Трев. Хора от рода на Трев според Блюстител Нобс (без роднинска връзка) автоматично се брояха за врагове.
- Ти ли пищя? Какво става тук? - ревна той.
- Извинявайте, направих аз едно неприлично предложение, - заоправдава се Трев и погледна Гленда с изражение молещо я: „Измъкни ме от тая каша”.
- Ами то май моята момичешка скромност излезе изпод контрол, - обясни се тя, проклинайки го с поглед.
- Доста странно предложение ще да е било, - обади се един хлебар, който май смяташе, че една особено дълга франзела е подходящо бойно оръжие, но сега той се подхилваше, а в подхилването нямаше нищо лошо.
Ако ни се размине с нищо по-тежко от хилене и майтапи, всички ще сме доволни, помисли си Гленда. Впоследствие ще ни дойде тежичко, но все пак по-добре така, отколкото иначе.
- Да, ама що е прикован тоя тип за леглото? - попита блюстителят.
- Да бе, що за неприлични предложения вървят тук, а? - добави хлебарят, който явно се забавляваше.
Преди да свърши всичко това, май ще убия все някого, може и сама себе си, мина през ума на Гленда.
- Ама това не е ли господин Лут? - вгледа се блюстителят - Но на нас след пет минути ни започва тренировката.
Иззад Гленда и Трев пак се чу дрънчене и гласът на Лут заговори:
- Не се безпокой, Алфонс, аз често го правя този номер. Динамично напрежение, нали знаеш, за оформяне на мускули.
- Алфонс? - хлебарят погледна невярващо блюстителя - А аз си мислех, че се казваш Алфред, накратко Алф. А пък Алфонс е куирмско име, ако изобщо съм чувал куирмски. Ти не си от там нали?
Това последното беше също толкова обвинение, колкото и въпрос.
- Че какво му е лошото на това Алф да е накратко от Алфонс? - попита блюстителят.
Той имаше много едри ръце, които можеха да затруднят на канадска борба дори и Муструм Ридкъли. Освен това ушите му започнаха да почервеняват, което никога не е добър знак в мъж с неговите габарити.
- А, аз изобщо не съм казвал, че не е хубаво името, - хлебарят със закъснение вдигна франзелата - Но никога нямаше да се сетя, че си Алфонс. Което показва, че човек никога не знае.
- Аз съм орк, - съобщи им тихо Лут.
- Всъщност то Алфонс си е доста добро име, - продължаваше хлебарят - Това „фонс” малко го разваля, но „Алф” много си ми харесва, - той се сепна и се обърна към Лут - Какво искаш да кажеш с това „орк”?
- Орк, - повтори Лут.
А някъде от далечните тръби за централното отопление някой изкряска:
- Оук! Оук!
- Остави ги тея глупости, в наше време вече няма орки. Всичките ги изтребиха преди стотици години. Четох някъде, че било страшно трудно да ги убиеш, - намеси се един лакей.
- Последната част от изказването ви е по същество правилна, - каза Лут, все така прикован към леглото - Въпреки това, фактът е, че аз съм орк.
Гленда погледна надолу към него:
- Ти ми каза, че си гоблин, господин Лут. Ти ми каза, че си гоблин.
- Бях дезинформиран, - отвърна Лут - Знам, че съм орк. Мисля, че винаги съм знаел, че съм орк. Отворих вратата, прочетох книгата, знам истината за душата си и съм орк, само че по неясна причина съм орк изпитващ страшна нужда да си запали пура.
- Но те нали бяха, такова, онези грамадните ужасни чудовища, които почнат ли да се бият, не спират, и които така, на игра, ще си откъснат собствената ръка за да я използват като оръжие, - възкликна блюстител Нобс (без роднинска връзка) - Имаше една статия за тях в „Лъкове и муниция”.
Всички очи се втренчиха в ръцете на Лут.
- Несъмнено така е отсъдила историята, - започна Лут и вдигна поглед към Гленда - Съжалявам. Проявих непослушание, като всички, разбирате ли. Шнуцентинтъл твърди същото в книгата си „Подчинението на неподчинението”. Та значи, аз се зачудих, какво ли има в шкафа. А вече имах известен опит с шперцове. Отворих шкафа, прочетох книгата и... - веригите му издрънчаха, когато той се понамести - Проявих неподчинение. Мисля, че всеки го прави. Много ни бива да крием от себе си това, което не искаме да знаем. Повярвайте ми, много бях добър в прикриването на това нещо от себе си. Но то, нали разбирате, се просмуква, в сънища и подобно, само като си смъкнеш гарда. Аз съм орк. В това няма никакво съмнение.
- Е добре тогава, като си орк, нали така, е тогава защо в момента не ми откъснаш главата? - попита блюстител Нобс (без роднинска връзка).
- Вие това ли бихте искали? - отвърна Лут.
- Е не, като го казваш така, не!
- Голямо важно, - избухна Трев - То това без друго си е прастара история. В наши дни в града не можеш да се разминеш от вампири. И още е бъкано с тролове, големи и зомбита, а хората просто си ги зяпат и нищо. На кой му дреме, к’во е ставало преди сто години и косур?
- Чакай малко. Чакай малко, - намеси се лакеят - Той не ти къса главата, щото е вързан с вериги.
- Ех, защо ти беше да ни караш да се връзваме? - въздъхна Гленда.
- За да не откъсна главата на някого. Аз подозирах, каква е истината, макар и да не знаех, какво подозирах. Или поне ми се струва, че такъв е бил механизмът.
- Та значи не можеш да се измъкнеш и да почнеш да ни разкъсваш крайник по крайник, - дълбаеше въпроса блюстител Нобс (без роднинска връзка) - Без да обиждам никого, но значи ли това, че няма да ни тренираш?
- Съжалявам, - отвърна Лут - но, както виждате, аз съм донякъде възпрепятстван.
- Абе вие всички ли изкукахте? - изненадващо това дойде от устата на Жулиета, застанала в коридора - Та той е Лут. Той си бачка тук, прави свещи и такова. Виждам го по цял ден, ама никога не съм го видяла да влачи нечий крак нито пък глава. И той си обича ритнитопката!
На Гленда и се стори, че направо чу как претуптя сърцето на Трев. Тя се втурна към момичето.
- Нали ти казах да си вървиш, - просъска и тя.
- Ми аз се върнах да разправя сичко на Трев. Че той нали ми писа толкова готино стихче.
- Тя има право, - обади се един мъж в месарска престилка - Колкото пъти съм го виждал да ходи къде ли не, нито веднъж не е носил никакви крайници.
- Вярно си е, - подтвърди и хлебарят - И изобщо той нали направи всичките тези хубави свещи за банкета снощи? Това на мен не ми прилича много на оркска работа.
- Освен това, - включи се блюстител Нобс (без роднинска връзка) - той ни водеше тренировката вчера и нито веднъж не каза „Давайте момчета, откъснете им главите”.
- О да, - забеляза лакеят, който според Гленда направо си го просеше - Хората не късат глави, за разлика от орките.
От далечината се върна като ехо: „Оук! Оук!”
- Той ни учеше такива неща, за които изобщо няма да се сетите, - разказваше блюстителят - като да играем със завързани очи. Страшна работа. Не ритнитопка, а направо някаква философия, ама си е страхотна работа.
- Тактическата мисъл и бойният анализ са част от личната нагласа при орка, - информира ги Лут.
- Видяхте ли! Никой, който си е нагласил лицето с грим, няма да вземе да ти къса главата, нали?
- Ей, ти бившата ми жена не си ли виждал? - възрази хлебарят.
- Е, да кажем тогава, че ако ти си си нагласил лицето, - коригира се за всеобщо забавление месарят - Едно е да си орк, друго е да си смешен.
Гленда погледна Лут. Той плачеше.
- Приятели мои, благодаря ви за вашето доверие към мен, - трогна се той.
- Ами как, нали знаеш, ти нали си, такова, част от отбора, - усмивката на блюстител Нобс (без роднинска връзка) почти успя да прикрие притеснението му.
- Благодаря ви, господин Нобс, това значи много за мен, - каза Лут и се изправи.
И се получи доста сложно движение.
В паметта на Гленда то остана завинаги като един вид забавен кадър с пръсващи се вериги и цепещо се дърво, и Лут изправящ се сякаш го удържаха само паяжини. Звена от вериги се разхвърчаха и затрополиха по стената. Катинарите се строшиха. Колкото до кревата, от него надали останаха и две парчета вързани заедно. Той падна на пода като куп разпалки.
- БЯГАЙТЕ, ХОРА!
За да се разбере, кой от тях го каза пръв, щеше да трябва някакъв много специален микрометър, но пък блъсканицата по коридора започна незабавно и беше повече от много бърза.
- А аз тъкмо почвах да си мисля, че сичко потръгна идеално, - промълви Трев след няколко секунди мълчание.
- Тези жени, - поинтересува се Гленда - те какви бяха?
Лут стоеше унило посред разрухата; къс верига се плъзна надолу по него като змия и падна на каменните плочи.
- Те ли? - заговори той без емоция и с равна интонация - Те са Малките сестрички на Непрекъснатото Движение. От Ефеб са. Мисля, че наименованието на вида им е фурии. Струва ми се, че Милейди ги е изпратила за в случай, че се опитам да нараня някого.
- Но ти не си наранил никого, - изтъкна Гленда.
- Те обаче избягаха, - продължи Лут - защото аз съм каквото съм.
- Да, но те, нали разбираш, са обикновени хора, - опита се да го успокои Гленда - Те са...
- Тъпанари, - завърши Трев.
Лут се обърна и тръгна по другата страна на коридора подритвайки парчета дърво и звена от вериги.
- Но светът е пълен с обикновени хора.
- Не може да го остаите да си тръгне така, - заговори Жулиета - Просто не може. Глейте го! Се едно са го подритнали.
- Аз съм му шефа, само аз може да го подритвам, - запени се и Трев.
Гленда хвана Трев да ръката:
- Не, аз ще се оправя с това. А сега ме слушай внимателно, Тревър Младонадеждов, въпреки всичките ти простотии, ти си свястно момче и затуй чуй ме сега внимателно: Виждаш ли Жулиета? Познаваш я, нали работи в кухнята. Ти и написа чудно стихотворение, нали? Чул ли си за Въгленяшка? Всеки е чувал за Въгленяшка. Е, та значи ти няма да вземеш първо място по това да си Прекрасния принц, но сигурно има и много по-лоши.
- Какви ги дрънкаш? - избухна Трев.
- Жулиета скоро ще заминава, нали така, Жу?
Жулиета беше ококорила очи:
- Ми аз, такова...
- И това, защото тя е онова момиче от вестниците.
- Какво, лъскавата джуджешка ли? С брадата?
- Тя е! - подтвърди Гленда - Тя си тръгва с цирка, е, добре де, нали ме разбираш. Тръгва си с модното ревю.
- Но тя си няма брада, - все още не се беше освестил Трев.
Жулиета се изчерви, бръкна в престилката си и за изненада на Гленда извади брадата си.
- Те ми я дадоха за спомен, - изкиска се нервно тя.
- Добре, - пак все думата Гленда - Ти каза, че го обичаш. Трев, не знам дали ти я обичаш или не, така че що не вземеш да решиш. И двамата сте възрастни хора, е, за такива се броите поне, така че най-добре се разберете сами, щото не виждам тук да се мотае никаква фея кръстница. Колкото до господин Лут, той си няма никого.
- Тя ще заминава от града? - почна бавно да загрява мъжкият ум на Трев.
- О, да. И то за доста време, струва ми се, - подтвърди Гленда.
И внимателно загледа лицето му. Ти не си се претрепал от учене, Тревър Младонадеждов, и не си отварял и една книга през живота си, но ти си разумен и не може да не знаеш, че има правилен и грешен начин да отговориш на това, което ти казах току що.
Тя видя високоскоростните промени в ъгълчетата на очите му, докато той мислеше и накрая той каза:
- Ми хубаво тогава. Тя нали се за такова нещо си мечтаеше. Много се радвам за нея.
Ах ти, хитро копеле такова, улучи отговора, помисли си Гленда. Изобщо не личи да мислиш за себе си, щото знаеш, че хич нямаше да си поплювам, ако беше. А пък кой знае, може и да си искрен. Всъщност, небесата да са ми на помощ, аз мисля, че си, но по-скоро сама ще си извадя зъбите, отколкото да ти го призная.
- Тя си пада по теб, а ти по нея, а аз направих куп тъпи грешки. Вие двамата се разберете, какво точно искате. А сега, ако бях на ваше място, щях да хукна да бягам, та да не би някой да ме изпревари. И може ли да ти дам един акъл от мен, Трев? Не бъди разумен, а умен.
Трев хвана Гленда за раменете и я целуна по двете бузи:
- А това умно ли беше или разумно?
- Я се разкарай, Трев Младонадеждов! - каза тя отблъсквайки го с надеждата, че няма да я забележи как се е изчервила - А сега отивам да видя, къде се е дянал господин Лут.
- Аз знам, къде се е дянал, - каза Трев.
- Аз си мислих, че току що ви казах на вас двамата да се махате и да живеете щастливо до края на дните си, - укори го Гленда.
- Да, ама без мен нема да го намериш, - възрази Трев - Извинявай, Гленда, ама той е и наш приятел.
- Що не викнем някого? - обади се Жулиета.
- И какво ще направят? - сряза я Гленда - Ще стане същото като с онази предишната пасмина. Ще се офлянкват с надеждата, че на някой друг ще му хрумне нещо. Както и да е, - добави тя - аз съм сигурна, че магьосниците горе знаят всичко за него. О да, обзалагам се, че знаят.
Десет минути по-късно й се наложи да признае, че Трев е бил прав. Тя едва ли би забелязала вратата от далечната страна на поредното претрупано занемарено мазе. Из-под вратата се виждаше светлина.
- Проследих го веднъж, - обясни Трев - Нали всеки трябва да си има местенце, което да си е негово.
- Да, - промърмори Гленда и отвори вратата с трясък.
Все едно беше отворила вратата на пещ. Беше пълно със свещи от всякакъв цвят и размер, повечето от които горяха. И посред всичко това, зад една паянтова маса отрупана със свещи, беше седнал Лут. Пред него те горяха във всевъзможни разцветки. Той се беше втренчил безизразно в пламъчетата и не вдигна поглед когато те влязоха.
- Знаете ли, опасявам се, че така и не успях да му намеря цаката на синьото, - заговори той като че на нищото - Оранжевото, разбира се, е смехотворно лесно, червеното става от само себе си, а и зеленото изобщо не е трудно, но най-доброто синьо, което постигнах, трябва да призная, е доста зеленикаво... - гласът му заглъхна.
- Добре ли си? - попита Гленда.
- Искаш да кажеш, дали съм добре, като не се брои това, че съм орк? - усмихна се печално Лут.
- Е да де, но ти изобщо не си виновен за това.
- Няма как да е истина, нал’тъй? - обади се Трев.
Гленда се извърна към него:
- Защо ти беше да казваш това?
- Ами, те нали бяха измрели преди стотици години.
- Изтребени, - уточни Лут - Но някои оцеляха. Боя се, че когато този пропуск стане известен, ще се намерят такива, които биха предприели стъпки към окончателно регулиране на ситуацията.
Трев погледна неразбиращо Гленда, която му преведе:
- Казва, че според него хората ще се опитат да ги избият всичките.
Лут все така се взираше в свещите.
- Трябва да натрупвам достойнство, така че да струвам. Трябва да съм услужлив. Трябва да съм любезен. Трябва да си намирам приятели.
- Ако някой дойде да те нарани, - обеща Гленда - аз ще ги убия. Сигурна съм, че ти няма да откъснеш ничий крак, но аз такива обещания не съм давала. Трев, тук е нужен женски подход.
- Ъхъ, виждам.
- Ей това вече не беше умно, Трев Младонадеждов. Не, господин Лут, ти оставаш тук, - Гленда измъкна Трев и Жулиета в коридора и им заповяда - Вървете си, искам да си поговоря с него насаме.
Когато тя се вмъкна обратно, Лут беше провесил глава.
- Съжалявам, че разочаровах всички, - каза той.
- Какво стана с ноктите ти, господин Лут?
Той протегна ръка и с тих звук ноктите се показаха.
- О, добре де, това поне е удобно, - измънка Гленда - Така поне ще можеш сам да се преобличаш.
След което тя тропна с юмрук по масата, така че свещите подскочиха.
- А сега ставай веднага! - изкрещя му тя - Трябва да тренираш отбора, господин Лут, забрави ли? Всички те чакат да дойдеш при тях и да им показваш, как се играе ритнитопка!
- Трябва да натрупвам достойнство, - все така си гледаше свещите Лут.
- Тогава тренирай отбора, господин Лут! А и изобщо, откъде си толкова сигурен, че орките са били чак толкова лоши?
- Ние сме извършили ужасни неща.
- Те, - натърти Гленда - Те, а не ние, нито пък ти. И ако съм сигурна в нещо, то е, че на война никой не казва, че онея от другата страна са много мили хора. А сега, защо просто не вземеш да идеш на тренировката? Какво му е лошото на това?
- Видя какво стана преди малко, - възрази Лут - Наистина може да стане много лошо, - той взе една почти синя свещ - Ще трябва да помисля.
- Е, добре, - въздъхна Гленда, затвори внимателно вратата след себе си, повървя малко по коридора и вдигна поглед към прокапващите тръби - Знам, че някой ме слуша. Излизайте веднага.
Отговор не дойде. Тя сви рамене и се забърза през лабиринта, докато не стигна стъпалата към Библиотеката, изкачи ги бегом и се втурна направо към бюрото на Библиотекаря. Когато го доближи, насреща и се вдигна огромното му усмихнато лице.
- Искам... - започна тя.
Библиотекарят бавно се изправи с пръст пред устните си и постави на масата пред нея една книга. Заглавието й - три сребърни букви на черен фон, беше „ОРК”.
Той я огледа от глава до пети, като че мъчейки се да реши нещо, след което отвори книгата и заобръща страниците с изтънчена грижливост, като се има предвид колко са дебели пръстите му, докато се намери страницата, която търсеше. И я вдигна пред очите й. Днес тя нямаше време да закуси, но може да повърнеш, дори и да няма какво. А ако искаш да повърнеш, гравюрата, която държеше Библиотекарят, си беше безпогрешното средство.
Той остави книгата на бюрото, пак бръкна под него и извади почти неизползвата кърпа, а след малко тършуване и чаша вода.
- Защо да му вярвам на това? - освести се Гленда - То е само рисунка. Не е истинско.
Палецът на Библиотекаря се вдигна одобрително. После той взе книгата под мишница, хвана Гленда с другата си ръка и я поведе с изненадваща скорост извън Библиотеката през голямата плетеница от помещения и коридори на университета. И така, докато задъханата им разходка не свърши пред врата, на която беше написано с боя: „Катедра Посмъртни комуникации”. Боята обаче се беше малко поолющила, така че под пригледния нов надпис можеше да се видят буквите НЕКР и нещо, което може и да беше половинка от череп.
Вратата се отвори (всяка врата, блъсната от Библиотекаря гарантирано ще се отвори). Гленда чу дрънченето от райбера паднал на пода отвътре. Там, посредата на стаята пред нея се откри отвратителна фигура. Ужасяващите и черти обаче имаха по-слаб ефект, отколкото можеха да постигнат, понеже от фигурата висеше съвсем четливо етикетче с надпис: „Бофо. Специализиран магазин за шеги и забавления. Подобрена маска Некромант. Продажна цена AM$ 3”. Маската беше свалена и разкри по-нормалните черти на д-р Хикс.
- И защо беше необходимо да... - започна той и забеляза Библиотекаря - О, мога ли да помогна с нещо?
Библиотекарят вдигна книгата и д-р Хикс изстена:
- Пак ли? Е добре, какво искате?
- Долу в мазето има орк, - каза Гленда.
- Да, знам, - отвърна д-р Хикс.
Лицето на Библиотекаря беше обширно, но не и достатъчно за да побере цялата изненада, която му се искаше да изрази. Главата на катедра Посмъртни комуникации сви рамене и въздъхна.
- Вижте, - започна той, като че изморен от твърде често обясняване и още веднъж въздъхна - Аз по щат следва да съм лошият, ясно? Следва да подслушвам зад врати. Да се заигравам с черните изкуства. Аз нося пръстена с черепа. Имам жезъла със сребърния череп...
- И маска от майтапчийски магазин? - намеси се Гленда.
- И то доста практична, длъжен съм да отбележа, - рече високомерно Хикс - Значително по-ужасяваща от оригиналната, а и се мие, което е от значение в тази катедра. А освен това и Архиканцлерът намина тук преди няколко седмици, заради същото нещо като вас, както доста дълбоко подозирам.
- Орките ужасни създания ли са били? - изстреля Гленда.
- Мисля, че вероятно мога да ви покажа, - откликна Хикс.
- Този господин вече ми показа рисунката в книгата, - осведоми го Гленда.
- Онази с очните ябълки ли?
Оказа се, че споменът на Гленда е твърде свеж.
- Да!
- О, и по-лошо има, - ободри я Хикс - И, предполагам, ви трябва доказателство? - той се обърна настрани - Чарли?
Един скелет излезе из-зад черните завети в далечния край на помещението. Държеше чаша за чай. И имаше нещо странно подтискащо в лозунга изписан на въпросната чаша: „Некромантите го правят цяла нощ”.
- Не се плашете, - каза Хикс.
- Не ме е страх, - отрече Гленда, изплашена до премаляване - Виждала съм какво е кланица отвътре. То си е част от работата, а и той нали е полиран.
- Много ви благодаря, - произнесе скелетът.
- Но това „Некромантите го правят цяла нощ”? Жалка работа, нали? Искам да кажа, не мислите ли, че някой леко прекалява?
- Едва ги накарахме да ни направят и тази, - оплака се д-р Хикс - Ние далеч не сме най-популярната катедра в унверситета. Чарли, младата дама желае да научи нещо за орките.
- Пак ли? - откликна скелетът и подаде чашата на доктора.
Гласът му беше доста дрезгав, но, като цяло, далеч не толкова кръвосмразяващ колкото можеше да бъде. Независимо от всичко, костите му бяха, ами, независими от всичко, просто си висяха във въздуха като че бяха единствените видими части на някое невидимо тяло. Челюстта се задвижи, когато Чарли продължи:
- Е, паметта трябва да е все още в септичната яма, щото, нали си спомняте, го бяхме привикали за Ридкъли. И покрай всичко друго все не смогвам да я почистя.
- Каква памет? - застана нащрек Гленда.
- Това е един вид магия, - рече високомерно Хикс - Твърде дълго е за обяснение.
На Гленда това никак не й хареса.
- Ами тогава обяснете го по-стегнато.
- Добре. В днешни дни сме доста уверени, че онова, което наричаме течение на времето, в действителност представлява процес на унищожение на вселента и незабавното и възпроизвеждане за най-малката изобщо възможна мярка на времетраене. Но независимо, че процесът е във всяко едно отношение фактически незабавен, пълното възстановяване на цялостната Вселена все пак отнема, както смятаме, приблизително пет дни. Но колкото и да е интересно...
- Не може ли още по-стегнато?
- Значи не искате да чуете теорията на Вселенската памен на Хаузман?
- Примерно стегнато като корсет, - уточни Гленда.
- Както кажете. Та значи, можете ли да си представите: съгласно съвременната мисъл старата вселена не се унищожава в същия момент, в който се създава новата, който процес, между другото, се е случил безброй билиони пъти, откакто започнах това изречение...
- Да, мога да си го представя. Що не опитаме стегнато като кесията на истинския анкх-морпоркец? - прекъсна го Гленда.
- Вселената има запазени копия. Не знаем как, не знаем къде, и ще се претрепя от мислене само като се опитам да си въобразя, какво изобщо ще да значи това. Но се оказва, че понякога е възможно, ъ..., при известни обстоятелства да се чете тази памет. Как се справям с оглед на мерките за стегнатост?
- Имате си нещо като вълшебно огледало, а? - произнесе безизразно Гленда.
- Точно така, ако искате да е стегнато като устата на чиновник на Патриция.
- Тях туй онуй може и да ги отвори, - забеляза самодоволно Гленда - Та значи ми казвате, че всичко, което се е случило си седи някъде си и можете да го видите, стига да знаете как?
- Великолепно обобщение на квинтесенцията на въпроса, - похвали я Хикс - Неимоверно полезна, въпреки че същевременно е неточна във всяко едно отношение. Но, както се изразихте вие, ние разполагаме с едно, - тук той поприсви рамене - вълшебно огледало, както се изразихте вие. Наскоро разглеждахме за Архиканцлера битката при Оркско Усое. Това е последното известно сражение, в което е била задействана расата известна като орки.
- Задействана? - подпита Гленда.
- Употребена, - поясни Хикс.
- Употребена? И в цялата история на всичко, което изобщо се е било случило, вие да вземете да намерите точно това?
- Кхъ-кхъм. Не е зле, ако имаме опорна точка, - заобяснява Хикс - Нещо, което е било на мястото на събитието. Тук, млада госпожице, ще ви кажа единствено, че на онова бойно поле е била намерена частица от череп, който бидейки череп несъмнено принадлежи към сферата на отговорност на моята катедра, - той се обърна към Библиотекаря - Има ли някаква причина да не и го покажа? - Библиотекарят кимна - Добре. Щом не може, значи за мен, съгласно университетския устав, може. Мое задължение е от време на време да проявявам подмолно неподчинение. А и омнископът е вече настроен. Щом като моят колега е толкова сигурен, че не бива да го правя, значи няма да има нищо против да го направя. Споменът трае само частица от времето, но Архиканцлерът остана впечатлен, ако „впечатлен” е точната дума.
- Искам само нещо да си изясня, - каза Гленда - Наистина ли можете да не се подчинявате на заповедите на някой като Архиканцлера?
- О, да, - подтвърди Хикс - Заръчано ми е да действам в този дух. Хората го очакват от мен.
- Но как е възможно това? - зачуди се Гленда - Какво ще стане, ако той всъщност ви заповяда, че иска да му се подчините.
- Възможно е благодарение на здравомислието и добрата воля на всички засегнати страни, - обясни Хикс - Ако, например, Архиканцлерът ми заповяда нещо, на което да е абсолютно необходимо да се подчиня, той ще добави нещо от рода на: „Хикс, ти гнусно червейче (по щат), само да не го направиш, главата ще ти откъсна”. Макар че на практика, госпожице, е достатъчен и тънък намек. Фактически всичко се основава на доверието. Всички могат да ми се доверят, че не заслужавам доверие. Не знам, какво би правил без мен Архиканцлерът.
- Ъхъ, така си е, - ухили се Чарли.
Няколко минути по-късно Гленда се озова в друга тъмна стая пред кръгло тъмно огледало, високо поне колкото самата нея.
- Това нещо като Движещи се картинки ли ще бъде? - подметна саркастично тя.
- Изумително сравнение, - одобри Хикс - С единствената разлика, че, първо, тук няма пуканки и, второ, и да имаше, нямаше да ви се яде. Това, което в дадения случай е, тъй да се каже, на мястото на камерата, е последното нещо видяно от един от човешките бойци.
- Същият, от който е черепът ли?
- Браво! Вижда се, че следите, какво ви се говори, - похвали я Хикс.
За момент настъпи тишина.
- Това нещо ще е страшничко, нали?
- Да, - подтвърди Хикс - Кошмари? Много вероятно. Дори и аз го намирам за изключително смущаващо. Готови ли сме, Чарли?
- Готови, - долетя някъде от тъмнина гласът на Чарли.
- Сигурна ли сте, госпожице?
Гленда не беше сигурна, но би изтърпяла всичко, стига само да не и се наложи да види как Хикс се подсмихва, сякаш казвайки си „Знаех си аз”.
- Да, - помъчи се да съхрани гласа си твърд тя.
- Фрагментът, който сме в състояние да ви представим, трае няма и три секунди, но се съмнявам, че бихте поискали да го видите отново. Готови ли сме? Благодаря ти, Чарли.
Столът на Гленда отхвръкна стремително назад, а Хикс, застанал в готовност до нея, я задържа да не падне.
- Единственият известен запис на орк в битка, - говореше Хикс, помагайки и да се изправи - Между другото, бр